11014 | 23 септ. 2015 | 18:33

Споразумението за 120 000 мигранти е тревога за Европа. Каквото и да мислят недоволните от режима на квоти, липсата на решение щеше да бъде по-лошо. Споразумението обаче отваря голяма тревога не само за ЕС, но и за съдбата на цяла Европа. И тази тревога е

Споразумението за 120 000 мигранти е тревога за Европа. Каквото и да мислят недоволните от режима на квоти, липсата на решение щеше да бъде по-лошо. Споразумението обаче отваря голяма тревога не само за ЕС, но и за съдбата на цяла Европа. И тази тревога е мотивирана не от съдържанието на това споразумение...

Всички официални говорители на ЕС повтаряха в последните дни една мантра. Срещата на министрите на вътрешните работи ще реши проблема за мигрантите. Ако министрите не успеят, на следващия ден това ще направи срещата „на върха“ на лидерите на ЕС. Още след срещата на министрите бе обявена победа: има решение. На събиращите се „на върха“ оставаше хубавата роля да го официализират.

120 000 мигранти ще бъдат разпределени между страните членки на ЕС по определени квоти. По отношение съдбата на мигрантите постигнатото споразумение за квотите разбира се е безспорен плюс. Все пак то е път за действие в следващите седмици и месеци за решаване на създадената вече конкретна обстановка. Каквото и да мислят недоволните от режима на квоти, липсата на решение щеше да бъде по-лошо.

Споразумението обаче отваря голяма тревога не само за ЕС, но и за съдбата на цяла Европа. Тази тревога е мотивирана не от съдържанието на това споразумение. 120 000 мигранти при повече от 500 милиона население на Европа - самото съпоставяне на тези числа подсказва, че не в тях е проблемът. Тревогата за днешния и особено за утрешния ден на стария континент е обусловена от начина, по който се стигна до решението за квотите.
ЕС ограничи позицията си до положението на онези стотина хиляди и нещо мигранти, които вече са по пътищата и селищата в отделни европейски страни. ЕС не постави открито и категорично въпросите за отговорността за тази миграционна криза. И е очевидно, че в това направление има много какво да се каже за политиката на САЩ, на Саудитска Арабия, но и за страни членки на ЕС като Франция, Великобритания, Испания, Италия. Без да бъдат изключени и Русия, Иран, Китай.

Заобикаляйки въпроса за отговорностите, а с това и този за известни общи усилия днес и утре, Евросъюзът не допринася за създаване на основа, на която да бъде възможно посрещането на по-нататъшните етапи на миграционната криза. Защото никой не мисли, че нещата ще се ограничат до тези 120 000 мигранти. Очакват се милиони, а може би и десетки милиони още в следващите години.

Официалното мълчание по въпроса за отговорностите върви ръка за ръка с липсата на ясна позиция на ЕС по сътрудничеството със страни като САЩ, Русия, Иран, Китай и Саудитска Арабия за справянето с миграционния проблем сега, и особено - в бъдеще. А такава позиция за общо решение би била добра за бъдещето на континента. Но затова е нужна политическа воля. На големите. Защото конфликтът може да бъде решен заедно, а не поотделно.

Възхваляването на споразумението за квотите не може да прикрие факта, че то отвори криза във функционирането на самия ЕС. Вместо да бъде прието с единодушие, каквото изисква значимостта на проблема, то бе наложено с мнозинство. Пет страни не подкрепиха принципа на квотите. Някои от тях вече заявиха, че няма да приложат взетото решение. С основание може да се предположи, че ако въпросът за политиката на ЕС спрямо мигрантите бе подложен например на референдум, положението в съюза щеше да се изяви изключително драматично, а може би и неконтролируемо. С други думи, досега показаното от ЕС по миграционната криза, включително последните решения, не свидетелства за стабилност и увереност, още по-малко за далновидност по отношение на бъдещето.

Ето това е, което формира тревогата, че по-нататъшното развитие на миграционната криза може да има катастрофални последици не само за ЕС, но и за Европа като цяло. Дали натискът на тази криза ще застави страните членки на ЕС - всички без изключение, да видят и преценят в дълбочина своите национални интереси? И да се огледат за пътищата и средствата, които над равнището и рамките на брюкселските институции, биха могли да предложат едно по-сигурно бъдеще за цяла Европа?