38234 | 17 юни 2015 | 11:58

Одисеите за екранизация на историческия роман в света на голямото звездно кино

През април 1986 г. Луиджи де Лаурентис, председател на италианската асоциация на кинопродуцентите, пише лично до Тодор Живков с молба да подкрепи идеята за международна копродукция - екранизация на романа „Време разделно“. Акад. Антон Дончев най-после извади наяве този случай преди дни,когато българският филм по неговия исторически епос за насилственото ислямизиране на Родопите бе класиран на първо място сред любимите на нашата публика родни кинотворби. За проекти и сценарии на Дончев общо досега са идвали у нас няколко десетки делегации от различни страни на Европа - Италия, Англия, Франция, Германия, та дори и мощни продуценти от Холивуд.

Защо са удряли на камък и как страната ни е загубила възможността да получи милиони долари от международни копродукции? Както и кои големи световни звезди пропуснахме да видим в образа на български герои? За едни от най-интересните случаи от практиката му на сценарист разговаряме с акад. Антон Дончев.

- След „Голямото четене“, където романът ви „Време разделно“ бе класиран на второ място до „Под игото“ на Вазов,новото допитване на БНТ сред зрителите за любими български филми на столетието извади екранизацията му най-отпред. Коментирайте с няколко думи, моля!

- Не се чу достатъчно ясно фактът, че всъщност първите филми са по литературни произведения - „Време разделно“, „Козият рог“, до края останаха и „Осъдени души“, „Крадецът на праскови“... Не знам на какво ниво е отпаднала „Мера според мера“, която според мен също заслужаваше да бъде в Топ 10. Не беше направен анализ на това.

Инак, струва ми се, изборът на „Време разделно“ и на „Козият рог“ е симптом, който показва едно състояние на духовния ни живот и трябва да носи много точно печата на датата - това се случва през 2015 г. Сигурен съм, че за повечето от филмите в друго време щеше да има друга подредба. И най-вече политиците ни трябва да се замислят защо зрителите гласуват точно по този начин. Но аз няма да го коментирам.

- Основните нападки от опонентите на класацията бяха, че това е поръчков филм.

- Аз пък казвам, че това е шаблон, очернящ филма. Искам да покажа документи, които свидетелстват, че две години след излизането на романа на български език (1964 г.) чужди кинокомпании се надпреварваха да искат правата за неговото екранизиране. Пътят на „Време разделно“ за преводите в чужбина и за екранизирането му започва от един и същи човек - Пиер Рув, псевдоним на Петър Увалиев. Той преведе 20 страници от романа на италиански и на английски, написа резюме на сценария и го даде едновременно на един издател и на

съпродуцента си Карло Понти

(Увалиев, завършил право в СУ, дипломатствал в Италия и Англия, а след това останал като невъзвращенец в Лондон, е от средата на 60-те години съпродуцент на Понти в общата им компания „Бридж филмс“... - б.а.)

В проекта на Карло Понти от 1 септември 1966 г. като режисьор бе написан Дейвид Лин – току-що заснел „Доктор Живаго“ (1965 г.). А за ролята на Караибрахим (героя на Йоско Сърчаджиев) беше определен Лорънс Оливие. Щеше да участва и съпругата на Понти - София Лорен, смятаха за нея да разширят ролята на Севда (у нас изпълнена от Аня Пенчева)... Но всичко остана само на проект.

- Какво всъщност предвиждаше той?

- В проектодоговора, сключен между компанията на Карло Понти и Христо Сантов, директор на Студия за игрални филми - София, имаше клауза, че „Бридж филм“ се задължава да плаща на автора на романа по 1000 долара месечно срещу прехвърлянето на правата за период от 12 месеца. По сценария трябваше да работим със световноизвестния италианец Енио Кончини... Страните се споразумяха да платят авторско право за екранизирането на „Време разделно“ - сума равна на 3 процента от бюджета на филма, като участието на компанията на Понти в него бе 5 млн. щатски долара. Те поемаха разпространението по целия свят без соцлагера, включително без СССР и Китай...

- С кого продължихте разговорите след това?

- През 1968-а темата се прехвърли при продуцента Дино де Лаурентис. Той продължи да настоява за международна продукция по романа до започването на българския филм на Людмил Стайков през 1987-а (цели 19 години - б.р.). Тогава пък неговият брат - Луиджи де Лаурентис, председател на Асоциацията на италианските кинопродуценти, написа писмо до Тодор Живков (публикуваме го отделно). В него се казваше, че той е разбрал, че започваме филм, и моли да му бъде дадена възможност да екранизира романа. Много възпитано казваше, че обича България, че е учил български език и т.н. На това писмо никога не е отговорено.

В същото време започнаха разговори с България и от САЩ, които се водеха включително и след заснемането на българския филм на Людмил Стайков. Американ­ците бяха казали: добре, ние ще направим телевизионен филм, ще изчакаме три години от вашата премиера и тогава ще пуснем нашия филм.

- Кой води преговорите от тяхна страна?

- Няколко компании, най-сериозната от които „Ай Си Ем интернешънъл“, представител на „Метро Голдуин Майер“. Техни делегации идваха 4-5 пъти. Единия път, след като бяха гледали нашия филм в Кан, но смятаха, че той няма да има добро международно разпространение... Тогава Антъни Куин бе изявил желание да играе Манол. Той вече бе

известен като Зорба гъркът

и явно Балканите му бяха вече в кръвта. За него ми е мъчно.

- Излиза, че и италианци, и американци са искали да снимат „поръчков“ български сюжет?

- Непрекъснато се говори, че България е поръчала филма заради възродителния процес. Хората, за които стана дума дотук, не знаеха, че ще има възродителен процес, нито пък, когато вече се бе случил, това ги трогна по някакъв начин. В „Ню Йоркър“, едно от най-сериозните американски списания, главният редактор Антъни Уест на 25 януари 1969-а излезе с обширна статия, в която се дава отговор на тези, които атакуваха романа (а по-късно и филма), че има много насилие и жестокост. На финала Уест сравнява описаното във „Време разделно“ насилие с (цитирам) „действията на нас, американците, във Виетнам“. Между другото той прави много тесен паралел между османската и съветската империя, пише за опита на империите да завладяват малките народи, с които граничат.

- Добре, но как си обяснявате перипетиите около филмирането на романа ви?

- Доста по-късно от първите неуспешни опити да се откупят правата на „Време разделно“, на 16 юни 1980 г. излезе решение на ЦК на БКП за 4 международни кинопродукции, едната от които бе „Време разделно“. Но автор и на четирите проекта (другите са „Аспарух“, „Богомилите“ и „Кирил и Методий“), към които чужденците проявяваха интерес, бях аз. Което се оказа неприятно за много хора у нас.

Особено съжалявам за „Свети Кирил“, защото за проекта се изискваше съгласие на Ватикана, което с възкачването на престола на папа Йоан Павел II през 1978 г., се получи. Поначало в католическата църква имаше съпротива от страна на чехи, германци и пр. - защо българите, защо Кирил и Методий? Заглавието на филма беше „Свети Кирил Философ в Рим“ и всъщност пресъздаваше последните 40 дни от живота му. Правеше мост между православната и католическата църква.

В крайна сметка от четирите теми три бяха произведени като български филми - „Време разделно“, „Аспарух“ и „Константин Кирил Философ“. „Богомилите“ и до ден днешен не е направен, въпреки че и в момента се водят преговори, подписват се договори по света.

- Как ставаха преговорите за международни продукции?

- В Италия, например, отива наша делегация начело с тогавашния шеф на Студията за игрални филми да подписва договор и докато е още там се получава телекс от България, че преговорите се прекратяват. Връщат се и тук се оказва, че тогавашният генерален директор на кинематографията (началникът му) не е изпращал подобен телекс. Такива странни работи се случваха.

От италианска страна преговаря сериозна институция - „Жестионе чинема“, управлението на тяхната кинематография. Тогава начело беше Иво Грипо. Италианците дори ни пратиха проект за писмо, което ние трябваше да подпишем и да върнем. В него за името на режисьора имаше многоточие... Аз казах, че ще се съглася за участие на американци и италианци само ако режисьор е Людмил Стайков - вписах го. Исках филмът да бъде международен проект... Те предлагаха за режисьор Роспо Паленберг, който направи „Екскалибур“ (1981, американско-британска продукция). „Време на насилие“, или „Манол и неговите 100 братя“, както бе популярно заглавието на Запад, трябваше да бъде българо-италиано-американска продукция с участието на техни известни актьори, дори ми е неудобно да изреждам сега имена. Накрая у нас се реши да се направи само български филм, пък „вие

продължете
да си преговаряте

и да правите чуждия“.

- Съвсем по нашенски - хем вълкът сит, хем агнето цяло.

- Още по-интересно е, че в тоя момент се намесиха и руснаците. Пристигна шефът на тяхната телевизия и заяви: плащаме огромна сума. Искаме да влезе руски актьор - Сергей Бондарчук да играе ролята на Манол. И започна страшно бързане от страна на Българската кинематография, която постави всички тези преговори в смешно положение, сложи си срокове и завърши „Време разделно“. Филмът на Стайков е успешен. Случва се 1 на 1000 режисьор да съхрани в екранизация романа, по който е снимал. Всички променят, въртят, сучат около истинската литературна история... Затова съм благодарен.

- Г-н Дончев, благодарен сте за това, че филмът „Време разделно“ е съхранил, а не преиначил литературната основа, но сценарият му има четирима нови автори (режисьора Стайков, Георги Данаилов, Христо Кирков и Радослав Спасов), не сте вие. Защо?

- Това е резултат именно на желанието филмът да бъде заснет, преди да тръгне международен проект. Срещнах се след това с Тодор Живков, един-единствен път съм разговарял с него. Направи ми впечатление трезвостта, с която разглежда проблемите. Каза: „Дончев, против теб е Съюзът на писателите, а след това са и кинематографистите, защото искат български режисьори на нашите филми; после са актьорите, на тях пък им се играе в големи продукции. Против международните продукции са и от Държавна сигурност, защото те ще доведат десетки чужденци у нас...“

На изпращане Тодор Живков ми каза: „Всички мислят, че каквото искам аз, то става. Сега ти ще видиш - ще свикам Политбюро, ще излезем с решение, ще го пуснем и нищо няма да произтече.“ И наистина нищо не стана.

- Е, искате да кажете, че решенията на Политбюро не са били закон едно време?

- За международните кинопроекти се бореше яко Иван Славков. Той прокара тези решения през Политбюро - тропа, вика, скандали... излязоха решенията. Но резултат след тях - никакъв.

Ама, извинявайте, след като дори изпратената покана за премиерата на филма „Време разделно“ ми дадоха един ден преди това, понеже я сложили в чекмеджето на Николай Дончев (писател, чиновник в СБП), какво искате да стане! А начинът, по който се загубиха две други покани...

- Кои други покани?

- Скриха от мен тази на У Тан - генерален секретар на ООН (1961-1971). Научих за нея, когато отидох в САЩ на собствени разноски в началото на 70-те години за преговорите с Дино де Лаурентис и американците за „Време разделно“. Тогава нашите хора в ООН ме попитаха „Кога ви е срещата с У Тан“? Каква среща, чудя се.

Пак там разбрах и за
друга „изгубена покана“

Американският ми издател отказа да седне на една маса с мен, защото не съм отишъл на номинациите на фондация „Джейн и Ървинг Стоун“ за най-добър исторически американски роман (за националността на автора на „Време разделно“ бяха направили изключение). За церемонията ме били поканили година по-рано. И въпросната покана отново не бе стигнала до мен. А издателят се появи на срещата в Ню Йорк с черен костюм, с шапка, с чадър и отсече: „Г-н Дончев, аз не сядам до хора, които дори не отговарят на писма...“

Та за тая покана после научих „подробности“. Външното министерство я дало на Съюза на писателите, оттам пък твърдят, че не са получили нищо. В министерството вадят разносната книга: „Другарю Дончев, получено на ръка. Подписал се е секретарят...“ Това, че защитавали романа, са приказки за Иванчо!

„Време разделно“ в САЩ имаше невероятен успех - издаван е в нови тиражи в продължение на 2 години и 2 месеца. Нашата агенция

„Авторско право“ не защити
моите интереси, здраве да е!

- А каква беше ролята на агенцията? Всеки може да ви обвини, че всъщност дотук пледирате за загубени от вас печалби.

- Новите поколения трябва да знаят, че през цялото време правата на българските творци бяха в ръцете на агенцията. В документите до всички, влизащи в преговори за „Време разделно“, категорично пише: „Господа, правата на романа се намират в агенция „Авторско право“. Не може да вземате никакви решения без съгласието Ӝ.“ И нещо важно - когато се появиха първите договори със сумите за правата, аз подписах писмо до правителството, че ще дам всички хонорари за филма на Министерството на културата. Правил съм го два пъти. Единия - заради Карло Понти, втория - заради САЩ.

- Значи, от една страна, казваме, че преговаряме, от друга - всякакви препятствия?

- Най-големият провал беше с проекта за Георги Димитров по мой сценарий съвместно с италианец, бог да го прости, известния Масимо де Рита. Ричард Бъртън искаше да играе Димитров, а ние го отрязахме.

- Малко подробности за тоя проект...

- Беше за Лайпцигския процес, след това за него направиха два чисто български филма.

Но и той като филма за Аспарух не стана по моя сценарий, след като аз имах договор с американците и руснаците. Всъщност, руснаците искаха да снимат всичките

военни сцени
в Украйна

където между другото се е развивало действието, да дадат конници...

Но за всичко това си има и други причини - знаете ли, че за филма „Време разделно“ американците предлагаха срокове за снимки 3 месеца. А у нас филм се снимаше поне по година-две. И какво ще си кажат българите, като сравнят: абе, чакайте, вие давате по 13 млн. на филм и се бавите цяла година, а пък хората свършват тази работа за 3 месеца...

- Значи вие можехте да отидете на премиера на „Време разделно“ в Холивуд, но пък в София за малко да я пропуснете. Всъщност ходили ли сте в Лос Анджелис?

- Имах много покани, но не съм ходил от липса на самочувствие - не знам английски, италиански говоря на ниво, както казват мои приятели „латино-макаронико“, понеже съм учил латински.

- А кой е вашият любим филм от десетката?

- Трудно мога да кажа сега кой ми е любим. Но например „На малкия остров“ на Валери Петров и Рангел Вълчанов не беше на финала.

25 години съм работил в кинематографията и телевизията и знам, че кино се прави със зрители. Мястото, което в момента заема това изкуство в духовния живот на нацията, е нещастно. Не се прави за хората, а и за него са нужни пари.

Българското кино ще спечели, ако се съюзи с европейското и американското. Ако дойдат големи звезди за големи български теми. По едно време шефът на „Парамаунт“ Луиджи Лураски, бог да го прости, го хвана бесът и казваше: „Аз ще взема „Време разделно“ в Испания. Ще снимаме Манол там, сред същите гори, същите овце...“

Последен с „Време разделно“ се занимава Ед Саксън - продуцентът на „Мълчанието на агнетата“ (1991) и „Филаделфия“ (1993). Дори си купи билет за България. Но...

Из писмото на Луиджи де Лаурентис до Тодор Живков:

Уважаеми президенте...

Аз съм стар приятел на България, на младини изучавах езика, литературата, историята, икономиката на вашата страна, към която винаги съм бил възторжено привързан...

През 1968 г. (...) се върнах в България за снимките на италиано-българската копродукция „Любовницата на Граминя“. Тогава се срещнах с големия си български приятел Антон Дончев, когото признавам от много-много години за най-големия автор на исторически романи в България и един от най-големите писатели изобщо в Европа.

...Винаги съм обичал романа „Манол и неговите 100 братя“ (италианското заглавие на „Време разделно“ - б.р.) и винаги съм смятал, че той е подходящ за една кинематографична или телевизионна продукция с международно значение.

Моля ви, г-н президент, вашата страна чрез държавната кинематография или телевизия да даде съгласие да сътрудничи или да окаже конкретна помощ за реализирането на един проект от толкова голямо международно значение.