23281 | 12 ноем. 2024 | 12:01

Не ми се вярва ЕС и Европа да просъществуват в днешния си вид. Путин показа с редица знаци, че за него Европа не е интересна, но че за европейците има място в Евразия. Как Ви звучи? На мен ми звучи като безпощаден присмех

Петър Воденски е дипломат. Бил е генерален консул в Истанбул (1990) и посланик в Анкара (1991-1992), Кишинев (1995-2001) и Никозия (2005-2009). Два пъти е бил началник на Кабинета на министъра на външните работи - при Станислав Даскалов и Соломон Паси.
Бил е служител на военното разузнаване.
Автор на книгата „А иначе дипломацията е сериозен занаят“, която, според представянето, „повдига завесата и зад лъскавата външност на дипломатическия живот ни разкрива истинската професионална работа, която никой не трябва да вижда.“

- Г-н Воденски, излезе допълнено издание на книгата Ви „А иначе дипломацията е сериозен занаят“. Какво Ви провокира да внесете новите моменти?

- В живота ми – мога да кажа предвид днешната ми възраст – по-важните неща, които съм направил, някак са станали не защото съм ги търсил и намерил, а сякаш те са ме намерили, а аз просто съм се оказал на съответното място и в съответното време, и не е имало кой друг да ги свърши, та съм се хванал аз. Така стана и с първото издание на книгата, а и сега с новото издание – потърсиха ме от издателството и ми предложиха да я издадат отново – с някои допълнения, разбира се – и аз се съгласих, казах им „Дайте да я издадем, преди да са я забранили поради липса в нея на политическа коректност“.

В служебен план, за 40+ години в дипломацията, имам предвид два казуса, в които съм се чувствал като „целунат от Бога“ – когато през 1992 г., като посланик в Анкара, успях въпреки… да кажем пречки от служебно естество от София, да вкарам в българския Договор за добросъседство и приятелство въпроса за българските имоти в Турция (преди това те бяха записани в пакета българо-турски документи от 1925 г.). После и турците, и българското ръководство ме гледаха с известна неприязън, дори един тогавашен български министър ми каза: „Време е, г-н Посланик, да забравите розовите си сънища за т.нар. национални интереси“.

Другият път беше, когато защитих и после работих за връщането на статута на българския район Тараклия в Молдова. Тогава ме спаси Марин Райков, който беше зам.-министър и като прочел грамата ми, че Кишинев иска да ме обяви за нежелано лице, е слязъл веднага при министъра – една много красива дама – и й е казал: „Г-жо Министър, има нещо много важно да говорим за Кишинев“, а тя му казала: „Да бе, там този Воденски какви ги е забъркал… „, а Марин й казал: „Защо да ги е забъркал, госпожо, той е защитил правата на българите там, това го има в програмата на нашето правителство“, и й е разказал по „тирета“ нашата позиция, която тя после, на предстоящия брифинг по повод гостуващ чужд министър, е изложила пред медиите – те, като са прочели от БиБиСи новината, че Кишинев ще гони българския посланик за намеса във вътрешните им работи, са я питали не за разговорите й с чуждия гост, а за Кишинев.

Ще си позволя да цитирам още един случай. Когато в Киев стана мейдана/преврата през 2014 г., обсъждахме в тесен кръг в МВнР с министър Вигенин какво следва за нас от това. Изразих мнение, че в Киев вече са отишли трима външни министри от страни от ЕС, а в близките два дни ще отидат поне още толкова. Така че, ние няма да сме първи да отидем там след промените и няма как да бъдем обвинени в легитимиране на новата власт там, но ние трябва обезателно по някое време да отидем, защото в Украйна имаме наш си, чисто български – а не геополитически – интерес. Това са бесарабските българи, които трябва при всички политически промени в Киев да запазят правото си да изучават български език, правото да съхранят и практикуват българските си обичаи и традиции.

Министър Вигенин отиде със специален аероплан в Киев, изрази пред новите украински власти тази наша позиция и получи тяхното разбиране и обещания, после отиде със самолета до Одеса и се срещна с българските дружества там, потвърди пред тях подкрепата на България, а като се върна в София… неговите съпартийци започнаха яростно да го „хапят“ (не са спрели и до днес), защото, видите ли, той бил легитимирал навремето незаконния режим в Киев. Явно за някои от тях по-важен е не толкова българският интерес, а геополитическата им ориентация към определен геополитически играч. (Сравнете с днешния ден, когато бесарабските българи пишат до нашите власти, че са обстрелвани от оръжия, предоставени на Киев от България.)
Предвид горните три случая, сякаш сам се налага изводът, че когато нашите дипломати защитават изконно българските интереси, а не само геополитическите към дадения момент, те получават критики и наказания на първо място от своите.

- Представянето на второто издание бе непосредствено преди 10 ноември – една дата, която преди 35 години преобърна живота на българите и посоката на България. От дистанцията на времето какво се промени за българските дипломати, които работеха и за българското разузнаване? Така ли мислехте и тогава, или изминалите години промениха оптиката Ви към това събитие?

- През 1989 г. промените у нас дойдоха отвън и нямаше как да ни подминат. Тогава хората искаха „да станем като онези на Запад“, а за осъществяване на това на практика, трябваше да работим за влизането на България в ЕС, което в нашия случай минаваше през влизане първо в НАТО. Аз, заедно с моите колеги-дипломати (разузнавачи или не) – докато други скачаха по площадите и скандираха „кой не скача, е червен“ - работехме реално за постигане на такова членство, имам редица награди за работата си.

Резултатът от тези 35 години го виждаме всички, не знам за другите, но аз не съм удовлетворен от това, което виждам – фасадна демокрация, купен, прекупен и фалшифициран вот, задкулисно управление „на тъмно“, пълно загърбване на националните ни интереси и сляпо изпълнение на заръки отвън.

Ще вметна, че като гледам последната седмица какво „обръщане на палачинките“ става по света и у нас (след избирането на Тръмп), не изключвам по някое време досегашните ментори по телевизиите да кажат, че „тези от ДС насила ни набутаха в НАТО и ЕС“.

- Тогава един от първите лозунги, които издигна младата опозиция в лицето на СДС, бе „45 години стигат!“ Сега се чува призив „35 години стигат!“ Дали наистина сме пред ново преобръщане, нов (гео)политически трус? Виждате ли признаци за подобно развитие?

- Светът се развива и – съответно - променя, при това драстично бързо. Няма как промените да ни подминат сега, ще има смяна на идеологиите, смяна на елитите, смяна на досегашните лъжи, смяна на досегашния паралелен свят, в които се опитваха да ни позиционират, сякаш ние „извън елита“ не виждахме, че „царят е гол“.

- Преди 10 ноември 1989 година сигналът за промените дойде от Москва, като няколко години преди това течеше процесът на перестройката. Може ли сега сигналът да дойде от Вашингтон с победата на Тръмп и едно очаквано, според мнозина, прибиране на Америка под лозунга „America first!“?

- Разбира се. Изгражда се нов, многополюсен свят (ако не сглупим междувременно да се самоунищожим ядрено). Предстои „наместване“ в геополитиката. За съжаление, досегашната ни, бих казал недипломатично, глупава политика, няма да ни отреди място сред основните участници при очертаване на новите геополитически полюси/слънца и гравитиращите около тях „спътници“, няма да ни отреди място дори и на редовете отзад на седналите на масата за договаряне. Жалко за нас.

- Кои бяха основните грешки, които политическият ни елит направи през годините на прехода? А може би трябва да кажем грехове, не грешки?

- Ами, тези грехове са изброени в Светата Библия – не кради, не убивай, не пожелавай осела и имуществото на ближния, и т.н. Бих добавил и отрицателната селекция при допускането на кандидати до т.нар. “елит“ – за да влезе човек там, трябваше кукловодите да имат за него компромати и да го държат изкъсо, да са го преценили, че няма да им гледа „в паницата“ и т.н. – извинете отново за „грапавия“ ми език.

- И след седмите парламентарни избори е възможно да нямаме редовно - правителство. Защо според Вас? Партиен егоизъм плюс външни интереси?

- Просто борба за оцеляване на сегашните ни „първенци в селото“. Оглеждат се как ще се натаманят „началниците в метрополията“, кой ще дойде там на власт след изборите миналия вторник, как това ще отекне при нас, а дотогава – ослушване и тупкане на топката, пък нека управляват служебните министри и служебен премиер, те и без това не могат да направят резки завои, законите не го позволяват. Това е мисленето на партийците.

- Миналата година направихте актуален политически анализ с тирета – тоест, тезисно, с най-важните изводи. Написахте, че войната на територията на Украйна превръща Европа в периферия. С победата на Тръмп този извод – за Европа  в периферията – се чува все повече и повече. Ще устои ли Брюксел на ветровете на промяната?

- Вижте, САЩ имаха няколко цели с поддържането на войната на територията на Украйна: „напомпване“ на оръжейната си промишленост с поръчки (осъществено); сваляне „отвътре“ на режима на Путин (не се осъществи); общо икономическо и военно отслабване на Русия (досега слабо изпълнение, особено във военната сфера,  но много скоро в руската икономика може да се стигне до срив, вече се чуват такива оценки); зануляване на Европа (напълно осъществено, германски и френски дребни и мега предприятия вече напускат Европа и се изнасят към САЩ и Азия). Получи се и един неочакван и нежелан за Вашингтон резултат – сближаване на Русия с КНР и Иран, към което се присъедини и КНДР с това, което корейците имат – жива сила и пр.

Предполагам, че новата американска администрация ще внесе съответните корекции в горните си цели и политиките за достигането им, за преформулиране, предстои да видим какво ще излезе. Дали ЕС и Европа ще просъществуват в днешния си вид? Не ми се вярва. Путин вече показа с редица знаци, че за него Европа не е интересна (да не ги изброявам, много са), но че за европейците има място в Евразия. (Това как Ви звучи? На мен ми звучи като безпощаден присмех). А за Тръмп Европа е интересна – поне засега – като своего рода „войска“ по демаркационната линия между Русия и Украйна, когато/ако такава се очертае – не ми се вярва Путин при днешните дадености да се съгласи точно на такова нещо.

- Какви промени очаквате да настъпят в България? За кого победата на Тръмп е добра новина?

- Добра новина е за нормалните хора, въобще за нормалността у нас, за живот без силово налагани неолиберални извращения върху обществото. Поне така се надявам – през 1989 г. отново се надявах, пък то вижте какъв печален резултат имаме днес… Дано пак не останем излъгани.

- Като опитен дипломат и като бивш наш посланик в Турция държите Анкара под око. Какво да очакваме от политиката на Турция спрямо България в променящия се свят?

- Анкара винаги, повтарям, винаги е следила своя национален интерес, и при подходяща геополитическа обстановка е прибягвала към постигането му – толкова, колкото й позволява обстановката. Ще спомена само един пример, но много характерен – Република Кипър през 1984 г., превратът срещу законното управление там, и операция „Атила“ на турската армия, турският аскер и досега е на острова. Затова бих посъветвал „горещите глави“ у нас, които призовават към „бързи промени“, „да се махаме от това НАТО и ЕС, за какво ни са те, само губим от тях“ – моля, уважаеми колеги, да действаме по-полека. Толкова ще кажа, защото иначе ни отмятат с думите: „вие, старците, се махайте, ние ще оправим България“.

- Към национализъм ли се люшка политическото махало?

- Това е удобен неолиберален етикет – преди обиждаха на „комунист“, после на „путлерист“, сега на „националист“.
Смятам и се надявам политическото махало да ни върне в нормалността.

- Според Вас има ли България стратегия, доктрина, визия, която да е компас за преминаването на страната ни през турбуленциите, които изживява светът?

- Във външно министерство имахме такава идея преди няколко години, директорът на Дипломатическия институт г-жа Таня Михайлова предприе едно сериозно усилие в тази посока, имаше обсъждания в няколко стъпки на различно ниво, получи се някакъв междинен продукт, но преди този междинен продукт да стане краен продукт, се намесиха политиците, и стана като в книгата за добрия войник Швейк: „Войната си течеше нормално, докато в нея не се намеси Генералният щаб“. Не критикувам никого, сакън. Но резултатът е един – нямаме такава стратегия към момента, поне аз не знам за такава.

- В анализа с тиретата, за който споменах, направихте следната прогноза за съдбата на България след войната в Украйна: 30% - Вашингтон, 30% - Москва, 30% - Анкара, 10% - Пекин. Препотвърждавате ли я или ще внесете корекции с днешна дата?

- Карате ме да се усмихвам. Към онзи момент тези проценти бяха своеобразна провокация към читателя. По онова време, както призна миналия ден един бивш еврокомисар, „на евроатлантиците в Брюксел беше забранено да споменават за преговори за край на войната в Украйна и дори да мислят в тази насока“. Затова в онова интервю казах тези проценти, да призова към реално мислене, а не само повтаряне на кухи клишета. Днес разпределението на външното влияние у нас тепърва ще се уточнява между онези, които ще преговарят на масата, на която ние няма да бъдем поканени, уви.

Но ще добавя, че – когато при представянето на книгата миналата седмица една млада колежка, момиче горе-долу на възрастта на внучката ми, ме попита какво ще й препоръчам да учи по-нататък, я посъветвах да почне да учи турски или китайски, които – заедно с английския и руския – винаги ще са й от полза.