101964 | 12 дек. 2023 | 13:52

Искаха да вкарват Борисов в затвора, а сега променят Конституцията с гласовете, които предвожда. Искаха да забранят на Пеевски да влиза в НС, а сега кротко кълват трохички от неговата ръка

Има ли риск за съществуването на България? След 33-годишен преход – време, през което сякаш знаехме накъде се движим, България сега отново е разкъсвана по оста Изток или Запад.

Страната ни през изминалите години направи два ключови избора и се присъедини първо към НАТО (2004), а три години по-късно – и към Европейския съюз (2007).

До 2014, когато Русия анексира Крим, и до 2015, когато Европа бе залята от бежанската вълна, хоризонтът пред Стария континент изглеждаше безоблачен. От публичния дебат тревожни въпроси за бъдещето отсъстваха.
Двете събития обаче постепенно започнаха да налагат различни гледни/опорни точки, а военната намеса на Русия в Украйна - да преобръща света.
България, традиционно свързвана с Изтока, въпреки съюзническата си обвързаност със Запада, претърпява трусове.
Политическият елит е буквално разцепен по ключовите теми, които засягат ролята, участието и позициите на България, свързани с войната Русия-Украйна.
Рисковете от прерастването на локалния конфликт в глобален стават все по-плътни, казусите пред елита – конкретни и сложни. Общественото мнение е на двата полюса, аргументите се плъзгат по злободневната реторика.

В този, без преувеличение, исторически момент България не разполага с дългосрочна стратегия, която разиграва различни сценарии за бъдещето и проектира върху тях националните ни интереси. Ако това бе факт, позициите вероятно щяха да са лишени от сегашната конфликтност и драматизъм.

През призмата на възможните развития и националните интереси на България „Епицентър“ направи серия от интервюта и търсене на позиции около един основен въпрос: има ли риск за съществуването на България и как те биха могли да се проявят в следващите няколко десетилетия. Питането може да се формулира и така: краят на историята не дойде, но може ли да дойде краят на нашата държава?

Предлагаме ви гледната точка към актуалните политически събития на проф. д-р Даниел Вълчев, бивш депутат от НДСВ, вицепремиер и министър на образованието (2005-2009), сега декан на Юридическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Той бе и един от тримата представители на България в Конвента за бъдещето на Европа, изработил проекта на Договор, установяващ Конституция за Европа.

Ето някои от акцентите в разговора:

- България ще продължи да съществува. Въпросът е като държава със силни институции и собствен глас в ЕС или като относително добре уредена територия, чиито управници са със съзнанието на областни управители.

- Не може българското правителство да мълчи, когато европейските институции говорят за разширяване на ЕС преди ние да сме постигнали наши приоритети – членство в Шенген и еврозоната.

- Хегемонията на господин Борисов, която продължи 15-ина години, в класическия си вид вероятно е изчерпана. Но, както виждаме, той контролира много неща в тази страна, макар формално да не е на власт.

- Господин Пеевски е в очевиден възход и не само че не се поставя въпросът дали може да влиза в Народното събрание, но е един желан и все по-обичан партньор.

- Крайното размиване между така наречените сили на промяната и на статуквото, ако мога да се пошегувам, ще бъде факт, ако господин Борисов и господин Пеевски догодина поведат гейпарада, качени на тротинетки. Мисля, че тогава вече професионалните лидери на мнение от центъра на София, трябва да бъдат много сериозно притеснени

- В България няма съзнание за това, че трябва да има нещо достатъчно трайно, което да не можеш да променяш, когато дойдеш на власт.

- Да правиш конституционен костюм за конкретен човек е тежка грешка.

- Гражданството е най-интензивната връзка между едно лице и един правен ред. Ако един човек има такава интензивна връзка не само с българския правен ред, но и с друг правен ред, трябва да избира.

- Инфраструктурата е важна, но по-важни са хората и редът, в който те живеят.

- Всяка критика към либерална Европа се интерпретира като призив да тръгнем към Азия. А силата на демокрацията все пак е в правото на избор, нали?

- Проф. Вълчев, когато „Епицентър.бг“ стартира рубриката „Има ли риск за съществуването на България?“ войната на Русия срещу Украйна беше започнала, разделението по оста Изток-Запад в българското общество бе екстремно високо, редовно правителство нямаше, политическата криза беше в разгара си. Днес се води още един конфликт, говори се за нов международен ред и геополитически размествания, имаме сглобено правителство, но няколко дни водеща тема у нас е директорът на „Пирогов“. Ще ви питам директно - това нормално ли ви се струва? На фона на изброеното това ли е проблемът с толкова висок ранг?

- Ще започна от по-далеч. Когато казваме има ли риск за България, трябва да кажем, може би, какво разбираме под България – дали територията, населена с определена -  повече или по-малко хомогенна – етническа група, дали институциите или нещо по-дълбоко – историята, езика, културата, ценностните натрупвания, които се предават от поколение на поколение. България е едно от онези понятия, които в ежедневния език, като че ли нямат нужда от дефиниране, но ако тръгнем към анализ, ще трябва да го направим.
България като територия и институции ще продължи да съществува, друг е въпросът дали отвъд това тя ще бъде такава, каквато я познаваме и каквато си я представяме.

Светът е в разломен момент. След Втората световна война се създаде блокова система, която просъществува дълго време. В началото на 90-те години тя сякаш бурно се разпадна и всички живееха с представата, че светът става еднополюсен, че е ясно накъде върви и няма никакво съмнение, че либералната демокрация е по-доброто от всичко известно до този момент. Франсис Фукуяма дори предрече края на историята. Всички ние, включвам и себе си, бяхме по просвещенски възторгнати, че миналото е загърбено и оттук нататък ще има демокрация, пазарна икономика, ще има всичко, за което говорехме с възторг.

Имаше и скептици. Любен Дилов-син беше казал веднъж нещо от сорта, че случилото се в България през 90-те представлява смелостта на българина да прескочи тезгяха и да поиска политическо убежище в Кореком.

Вероятно не са били малко хората, които така са си го представяли, но без съмнение доминираше всеобщо убеждение, че вървим към нещо по-добро.
Днес, за добро или за лошо, светът изглежда различно. Идеята, че може да има еднополюсен свят все повече се компрометира, все повече се възраждат големи разломи и България, като всяка страна, трябва да избере от коя страна и на този разлом се намира.

За съжаление, съзнанието, че в света има все повече задачи, които човечеството може да реши само с общи усилия, по никакъв начин не пречи на тези разломи.

Та на въпроса: да, България ще продължи да съществува. Въпросът е дали ще продължи да съществува като държава със силни институции и силен глас в общностите, където тя участва. Или – това, което се вижда напоследък, ще представлява относително добре уредена територия, чиито управници са със съзнанието на областни управители, които следват една обща политика, която се формулира някъде далече, и нямат самочувствието да кажат нищо съществено. Това е сериозният въпрос.

- Успява ли политическият елит да подреди адекватен дневен ред на обществото, на държавата? Отношенията в сглобката ли са най-важното, което трябва да поглъща енергията?

- От една страна вероятно тези отношения са важни, защото това е едно нелогично управление. То е нелогично на различни основания. Ако трябва да посоча някои от тях, ще кажа, че онези, които смятаха да вкарват господин Борисов в затвора, в момента се канят да правят съдебна реформа и да променят конституцията с гласовете, които той предвожда.

Онези, които искаха да забранят на господин Пеевски да влиза в парламента, понеже велика сила го беше низвергнала, в момента се снимат с него, подписват законопроекти заедно с него и, ако трябва да обобщя, кротко кълват трохички от неговата ръка.

Съгласете се, че в това има нещо необичайно и на моменти объркващо. И едните, и другите се срамуват да кажат, че са в коалиция, въпреки че са в очевидна коалиция, или поне в света така се нарича, когато две или три парламентарни групи излъчат и подкрепят едно правителство.
Неудобството трябва да бъде смекчено, като на публиката се сервират различни пикантни неща под формата на реплики, контрареплики или заплахи.

Общественото внимание се захранва с маловажни сюжети. Казусът с ръководството на „Пирогов“ влиза в тази група, но той е донякъде символен.
От една страна, днешното правителство много напомня на служебно правителство, защото няма самочувствието да провежда активни политики и работи на парче, а на някои от министрите така и няма да запомним дори имената.
От друга страна, какво ще е това правителство, ако един министър не може в собственото си ведомство да направи каквато и да било персонална промяна.

Това ни връща към въпроса какво е това правителство, каква е тази птицечовка – нито бозайник, нито земноводно, нито птица... Тя няма да може да се самоидентифицира, тъй като е изкуствено сглобена и най-вероятно ще продължи да ни занимава с такива на пръв поглед неважни въпроси.

- Тези, които се съгласиха да сглобят правителство тип птицечовка, дават своето обяснение защо го направиха. Какво е Вашето?

- Има едно публично артикулирано обяснение и едно не толкова публично артикулирано. Първото съдържа елементи на справедливи твърдения. Хората се измориха от избори – един път, два пъти, три пъти... Стана ясно, че това е разположението на политическите сили и не можем да ходим на избори през три-четири месеца. Че политическите сили трябва да се разберат и поне година-две нещо да свършат заедно.
За другата причина се говори по-малко, но всички са наясно, че България е в зоната на тежък конфликт, където вероятно ще минат разломните линии, за които споменах. На големите играчи не им е безразлично какво е българското правителство. Натиснати са лостове, които доведоха до създаването на сегашното правителство.

- Със сглобяването на конструкцията решен ли е според Вас конфликтът статукво-промяна? Нали от този сблъсък започнаха протестите през 2020 и политическата криза, която намери изражение в серията от избори.

- Зависи какво разбираме под статукво и промяна. Според мен хегемонията на господин Борисов, която продължи 15-ина години, в класическия си вид вероятно е изчерпана. Същевременно не е ясно какво точно е промяна, защото той вече е припознат като съюзник от онези, които искаха да прилагат спрямо него крайни мерки – незаконосъобразни, вярно, но революцията борави и с такива методи.
Докъде ще се развият тези процеси, не зная. Ако мога да се пошегувам, според мен крайното размиване между едните и другите ще бъде факт, ако господин Борисов и господин Пеевски догодина поведат гейпарада, качени на тротинетки. Мисля, че тогава вече професионалните лидери на мнение от центъра на София, трябва да бъдат много сериозно притеснени.

- Признавам, шегата ви е много сполучлива. Крайният резултат не се вижда, но виждаме ясно, че сглобката се клати, но не пада. Докога? Какъв е хоризонтът на тази паянтова конструкция, ако използвам прилагателното на Борисов?

- Няма причини да пада, защото никой не иска избори и всички са по някакъв начин щастливи.

Нашите партньори са щастливи, защото има правителство, което прави това, което се очаква да прави едно правителство от тази страна на разлома. В областта на говоренето даже надминава очакванията им.
От друга страна, господин Борисов, както виждаме, контролира много неща в тази страна, макар формално да не е на власт. Господин Пеевски е в очевиден възход и не само че не се поставя въпросът дали може да влиза в Народното събрание, но е един желан и все по-обичан партньор.
„Продължаваме промяната“ могат поне формално да управляват нещо, което иначе не им се следва с оглед на свиващата се електорална подкрепа. ДБ са в по-сложно положение, но като не се намесват пряко, може би успяват да сведат гнева на своите избиратели до обикновено учудване.

Че конструкцията е нестабилна, е ясно. Но не виждам някой, който да иска да я разруши. За да й се даде легитимация, се твърди, че тя противостои на президента, който е пропутински настроен и който ще ни заведе в Азия. А защо бил нужен господин Пеевски? Как защо?! Без него няма конституционно мнозинство.
Всичко това създава едно временно положение, което всъщност е доста трайно.

Не зная какво са очаквали хората, които са подкрепили тези политически сили. Дали наистина някой е възприемал „Продължаваме промяната“ като дясна партия, която ще прави десни бюджети и десни реформистки политики? Очевидно е, че нейните лидери не са десни хора, в което (между другото) няма нищо лошо. Уважавам и левите, и десните, но не харесвам тези леви, които се правят на десни, и тези десни, които се правят на леви.

- Проектът за конституционни промени бе подложен на сериозна критика, но мина на първо четене и предстоят корекции, горещи дебати. Какво очаквате, че ще остане от предложенията, кое е спорното, какво трябва да бъде изцяло забравено като идея?

- В основата на промяната на Конституцията стоеше идеята да се подобри работата на съдебната система. Ще отворя една скоба обаче, за да припомня, че от 1991 година насам четири изменения и допълнения на Конституцията бяха посветени на съдебната система. Нещо повече – бяха обявени за първа решителна крачка по пътя на промяна на съдебната система. Допускам, че след като направихме четири решителни първи крачки, ще направим и пета, отново решителна и както се очертава, отново ще я обявим за първа. И без никаква ирония мога да предскажа, че не след дълго ще заговорим за шеста първа крачка.
Не съм оптимист, че това, което се предлага, е драматично ново, важно и значимо. Но покрай него дойдоха и други предложения от типа фойерверк, които трябва да покажат, че ние вече се радваме не на Октомврийската революция, а на Деня на благодарността, примерно.

- Визирате смяната на Трети март с 24 май като национален празник, което предизвика остра обществена реакция и няма как да стане.

- Да, смяната е измислена от не много образовани хора, защото те би трябвало да знаят, че 24 май е празникът, който най-много ни свързва с Русия – и чрез азбуката, и чрез православието, и чрез идеята за славянството.

- Отнемането на президентски правомощия обаче има голям шанс да бъде прието. Ограничава се възможността на държавния глава да назначава служебен премиер, като се предвижда занапред да избира между председателя на НС, на Конституционния съд или управителя на БНБ. Как ще коментирате тази много съществена промяна?

- Това е, както казвахме в казармата, отмъщението на ефрейтора. Дребно заяждане с някой, който не ти харесва в момента.
След три години Румен Радев няма да бъде президент. Да правиш конституционен костюм за конкретен човек е тежка грешка и честно казано голяма глупост. Нещата утре може да се променят и тези, които сега са мнозинство, да се окажат в малцинство в парламента, а да имат президент.

Моето разбиране е, че при отсъствието на горна камара, при относително лесна възможност за бламиране на правителството, при пропорционална избирателна система, която раздробява политическото представителство, българският конституционен модел трябва да върви в обратната посока – президентът да има по-силни правомощия по простата причина, че сдържа радикални настроения в парламента, каквито ще имаме и занапред и не непременно в една посока.

Държавният глава има и едно голямо предимство – застава с името си зад своите решения и назначения.
Помните, че преди време имаше един несполучлив избор на конституционен съдия, дамата си подаде оставката и нито един от тези, които бяха гласували „за“, не пое отговорност, сякаш изборът бе станал по силата на природна закономерност.

Да не говорим и за други спорни въпроси, като поява на конфликт на интереси при част от тримата, които евентуално могат да бъдат служебни премиери. Накратко – ще се получи твърде голямо усложняване, за да се реши ситуационен политически въпрос без да си даваме сметка за дългосрочните последици от промяната в Конституцията.

- Политическият въпрос възникна от дългото служебно управление на президента Радев, което се случи за първи път от приемането на Конституцията. Не влиза ли в колизия дългата служебна власт с формата на управление – парламентарна република? С размаха на действие на последните служебни правителства не се ли наруши решение на КС, което ограничава донякъде правомощията на служебната власт? Как да решим този въпрос?

- Ако парламентът не може да излъчи правителство и трябва да се отиде към нови избори, откъде да дойде правителство – това е въпросът. Има няколко възможности. Сегашното правителство, което и да е то, да продължи да управлява. На 42-ия паралел ми се вижда доста лоша идеята хората, които падат от власт, да направят изборите. За по-лош вариант от този всъщност не мога да се сетя.
Друга възможност – някой, макар и с по-ограничени възможности, да може да назначи правителство. Извън президента няма кой да бъде този някой. Цялата работа е в това, че не трябва толкова често да провеждаме избори.
Ако трябва да се променя Конституцията, то би могло да е в посока опитите за бламиране на едно правителство да са много по-усложнени. Това няма общо с правомощията на президента.

Ако Радев може да бъде упрекнат в нещо, то според мен е в това, че той създаде впечатление за нещо като правителство в сянка. За правителство в сянка, което се състои преимуществено от неговите секретари и в момента, в който няма редовно правителство, то идва на власт. Това обаче е политически, а не конституционен упрек.

- Условието за липса на двойно гражданство при заемането на определени длъжности трябва ли да отпадне в условията на глобален свят?

- Не, не трябва да отпадне. Това е моето мнение. Гражданството е най-интензивната връзка между едно лице и един правен ред. Ако един човек има такава интензивна връзка не само с българския правен ред, но и с друг правен ред, трябва да избира.
Ще дам малко пресилен пример, но да си представим, че някой с двойно гражданство става министър и го призовават в армията на другата държава.

В света има множество ограничения на основание гражданство, не е вярно, че нямало. Елементарен пример е, че ние с вас, не можем да се кандидатираме за президент на Съединените американски щати дори да станем американски граждани, защото условието е да си роден в САЩ. Всъщност огромният брой държави са внимателни с двойното гражданство. Ако искам второ гражданство, трябва да знам какво ще ми донесе то, но няма нищо страшно и да ме лиши от нещо.

- Споменахте за разломите, за избора, който трябва да направи всяка страна днес. Но България ли избира или някой друг избира вместо нас? Всяка малка държава е зависима от външния фактор, но тук сякаш сме по-изпълнителни, по-раболепни, елитът ни се чувства добре, когато не носи отговорност. Или?

- Напоследък виждам, че подбираме хората, които общуват с външния свят – министри, хора от политическите кабинети, дипломати, представители в ЕС, по определен натюрел. Хора, които виждат своето бъдеще главно в европейските и световните структури. Не мога да не оценя, че Кристалина Георгиева е голям специалист, но не допускам, че тя ще се върне в България да прави нещо значимо тук. Вероятно ще ви е трудно да си представите госпожа Мария Габриел да поведе партия в България? Защото аз не си представям.

Без да искам да кажа нещо лошо, но това са хора, които гледат на себе си като на наднационални, световни елити. Иван Кръстев беше развил такава идея – има елити, за които знаеш, че ако има криза, ще останат с теб. Има и елити, за които знаеш, че при проблем ще вземат самолета и ще отлетят. Защото са конвертируеми елити. И е парадоксално, че много европейци изпращат децата си да учат в най-големите университети в света, а след това не са склонни да гласуват за тях на избори.

- Либерализъм-консерватизъм ли е разделението, което ще определя облика на света занапред? Откъде може да дойде консервативна вълна у нас или според Вас тя вече е факт?

- За добро или за лошо, ние сме реплика на случващото се в света.
Либералният свят с всички негови измерения е в криза и това не може да се отрече. А едно от основните му измерения е глобализмът. Разбирането за глобален свят е разбирането за това, че местните особености нямат голямо значение. Баба ми е пила боза, но аз пия Кока-Кола. За младите градски хора, които имат конвертируеми професии, това вероятно е естествено. За друга част от обществото обаче не е толкова естествено. А ако излезем от западния свят, ще видим съвсем различна картина. Глобализацията, която минава единствено през потреблението, откъсва човека от неговите корени, но не му дава нови опорни точки. И тази обърканост не непременно има либерален изход.

При другата голяма тема в либералното – правата на човека, има същия разлом. Всеобщата декларация за правата на човека на ООН от 1948 година всъщност никога не е била всеобща. Има например декларация от Кайро на ислямските страни, която е алтернативна и е за правата на човека в Исляма. Защо едната декларация да е по-важна от другата?
Да се твърди, че определени ценностни подреждания са безспорни не е белег за кой знае какъв интелект. Да не говорим за това, че някога под права са се разбирали техники за прогласяване на самоочевидни ценности като живота и свободата, докато днес все повече се върви по посока на закрепване на спорни различия и стремеж към неизпитване на дискомфорт.

В България това противоречие не минава толкова през либерално-консервативно, колкото през напрежение между постоянно идващите новости и устойчивостта на традицията. Донякъде и между консуматорския нагон и известна интровертност на традиционните православни общества.

- Трябва ли да имаме национална доктрина? Да формулираме интереси, които да бъдат защитавани, независимо какво правителство е на власт, либерали или консерватори, леви или десни?

- За съжаление, в България няма съзнание за това, че трябва да има нещо достатъчно трайно, което да не можеш да променяш, когато дойдеш на власт. Каквото и да е то. Такъв е случаят сега и с Конституцията.
У нас като станеш законодател те обладава една профанна дързост, която е почти неукротима.

В постмодерните общества големите наративи, големите разкази са под голям натиск. Това са мрежови общества, където всеки има малък разказ и тези малки разкази трудно се съчетават. Би било добре, ако България има устойчиво виждане за самата себе си – откъде идваме и накъде сме се запътили, какво би трябвало да направим, и около това виждане да се случват натрупвания, вместо всеки път да кривим носът на кораба.
Много неща биха могли да се направят, но не съм кой знае какъв оптимист. Ако направим допускания за света, които не са невротични, а разумни, то тогава България може да намери едно нелошо място в този свят. Страната ни има все още запазена природа, добър климат с четири сезона, не малко образовани и мотивирани хора. Важно е все пак в какво инвестираме – инфраструктурата е важна, но далеч по-важни са хората и редът, в който те живеят.

Ще отворя скоба за образованието. Важно е образованието да подготви децата за живота, който им предстои в света, който се развива. Но то трябва и да пренесе в следващото поколение веднъж знание (от Питагоровата теорема до Менделеевата таблица), но и усещането за езика, за историята, да пренесе елементи на културна идентификация. Тук идва големият сблъсък между глобалистите, които искат да направят образование, което е напълно лишено от корен, и традиционалистите, които признават единствено училището от своето детство. И колкото по-бързо намерим едно здравословно сечение между тези възгледи, толкова по-добри са шансовете ни за успех.

- Позволете да завършим разговора, като се върнем към рисковете пред страната. Външните или вътрешните са по-опасни? Риск ли е например сглобката в момента, тъй като вече няма сила, която да ентусиазира обществото? Минахме през царя, през Бойко Борисов, през Радев, през Промяната, сега – нищо на хоризонта.

- Първият голям риск е външно-политически. Ние членуваме в ЕС и в НАТО не по силата на природна закономерност, а защото така сме решили. И това трябва да ни дава не само съзнанието за общи ангажименти, но и самочувствието да имаме по-силен глас в тези общности. Както и да се развие войната на Русия, трябва да е ясно, че България не е фронтова държава. Всеки, който твърди обратното и се опитва да промени положението, създава огромни рискове.
Що се отнася до ЕС, допускам, че на европейските избори догодина, ще има нова конфигурация в Европейския парламент, която е по-евроскептична. Това се усеща в много държави. В това няма нищо лошо само по себе си. Може би брюкселските елити избързаха в желанието си да направят нещо подобно на федерация. България трябва да има много ясни позиции. Трябва да се научим да формулираме и отстояваме нашия национален интерес не против останалите, а в рамките на общността.

Не може българското правителство да мълчи, когато европейските институции говорят за разширяване на ЕС преди ние да сме постигнали наши приоритети – членство в Шенген и еврозоната. Българската позиция би трябвало да бъде съвсем ясна и еднозначна: България налага вето върху всяко говорене за разширяване на ЕС, докато тези две неща не бъдат решени – и то не заради нас, а защото това ще бъде знак, че Съюзът е достатъчно единен в сегашния си вид, та да продължи да се разширява. Нека първо да се обединим, а после да се разширяваме – това трябва да е българската позиция. Но ми е малко трудно да си представя премиерът Денков да каже подобно нещо, а се лаская, че съм човек с будно въображение.

Що се отнася до вътрешните рискове, то основният от тях едва ли е в това, че не се очертава фигурата на новия Спасител. Обществата са устроени така, че хората ще припознаят някого и ще му се доверят.
Големият въпрос е друг: че независимо как наричаме управлението – коалиция или не, тя размива важни граници, които доскоро бяха относително устойчиви, за да може човек да се позиционира политически. Ние сме в труден етап, защото дори сегашните партньори да се разкачат, пак ще остане привкус, че те не са толкова различни.

Това повърхностно про-европейско и про-атлантическо говорене прегражда пътя към по-дълбока идентификация. Това плакатно доминиращо говорене на практика лишава хората от избор – всяка критика към либерална Европа се интерпретира като призив да тръгнем към Азия. А силата на демокрацията все пак е в правото на избор, нали?