12992 | 31 май 2025 | 09:59
Проф. д. н. Ивайло Христов
По традиция българското слово е нашата родина и хранилище на историческо ни битие. Неслучайно още през 1842 г. в пробната книжка на сп. „Любословие“ Константин Фотинов посочва, че периодичните издания са „повече потребни, нежели хляба“.
Ето защо словесното изкуство е най-ярката форма на българския дух и чрез него може да бъде проследена философията на националната ни съдба. То носи и притежава силно изразени етникосъзидателни и държавнотворчески функции.
В този смисъл един по-задълбочен поглед върху развитието на българското общество от Възраждането насетне показва по убедителен начин, че появата и развитието на политическия печат без никакво съмнение е едно от най-важните постижения в духовния свят на българина в продължение на десетилетия.
На първо място, поради факта, че не е познат друг продукт на интелектуалния труд, който да се списва, отпечатва и разпространява всеки ден – и през лятото, и през зимата, и в мирно време, и през периоди на войни. На второ място, научните монографии, издавани от университетските професори след Освобождението, които разнасят знания главно между интелигенцията, са достигали максимум до най-големите градове на България и като изключение до някоя провинциална гимназия.
И то само защото там просветен местен учител се е интересувал от развитието на академичното знание. Докато вестникът – органът на любимата политическа партия, присъства неизменно и в най-малката и отдалечена хижа по села и паланки. Следователно никой друг освен пресата не е разнасял сред българското общество толкова системно и въздействащо знанията за света и случващото се в родината, както политическата журналистиката. (До 1934 г. в България не съществува радиоинформация!) Никъде другаде освен от вестниците обикновеният човек не е могъл поне веднъж в седмицата да прочете умно написана статия от Любен Каравелов, Христо Ботев, Иван Вазов, Стефан Стамболов, Алеко Константинов, Петко Каравелов, Стефан Бобчев и др.
Диференцирането на политическия живот в страната от края на ХIХ в. обуславя и пъстротата на политическата журналистика. Партийните вестници са в истинския смисъл на думата трибуни, от които се дефинират главните задачи на законодателната, изпълнителната и местната власт. Предлагат се различаващи се алтернативи за държавния вървеж, които позволяват на нацията да сравнява плюсове и минуси на отделните политически проекти. А на тази основа гражданинът вече може да мисли и да избира коя от перспективите е най-полезна за максимално много българи, за да бъдат подкрепени нейните представители на предстоящите местни или парламентарни избори.
Казано по друг начин, благодарение на партийно-политическите вестници след Освобождението започна радикална промяна в политическата култура на българския народ. Задвижен е един качествено нов демократичен, политически процес сред нацията. В мислите и аргументацията на българина вече навлизат водещите ценности на европейската демократична държавност.
Създава се възможност за свободно излагане на лични мнения по възловите проблеми на обществения живот. Без да съществува опасността, че тази политическа дейност може да донесе на човека затвор или заточение в Диарбекир. Поради това българският народ подкрепя нововъзникващия партийнополитически печат. Хората се абонират за предпочитаните от тях издания. Чете се онова, което новите броеве предлагат, а след това то се обсъжда и публично между единомишленици и с политическите опоненти. Защото партийнополитическият вестник внася в българския обществен живот и градивния политически дебат. Полемиките са мощно средство за разрешаването на онези възлови въпроси, където практиката още не е дала примери за добри резултати и властта трябва да избира между алтернативи, които да се превърнат в политически продукт.
И нещо, което е особено важно: до края на Първата световна война нито един партиен вестник не изповядва и не разпространява идеи, които да изключват възможността за съществуването на онези, които изповядват други идеи за общественото бъдеще. Напротив, партийната преса предлага взаимнодопълващи се мнения, които позволяват идейното европеизиране на свободното българско общество да върви с бързи темпове. До такава степен, че към навечерието на Балканската война България да се сочи вече в света като „цивилизационния лидер на Балканите“.
Това е обяснението на причините, поради които при създаването на многопартийната политическа система в България след Съединението всяка от нововъзникващите партии започва да излиза на обществената сцена най-напред с нова собствена партийна трибуна. Така през 1886 г. се появява вестник „Свобода“, орган на Народно-либералната партия, с главни издатели Захарий Стоянов и Димитър Петков. На 6 април 1888 г. излиза вестник „Народни права“, печатна трибуна на Либералната партия – радослависти. На 2 ноември 1892 г. БРСДП започва да издава вестник „Работник“ с главен редактор Никола Габровски. (От 1897 г. – „Работнически вестник“.) На 10 юни 1894 г. новосъздадената Народна партия публикува печатния си орган вестник „Мир“ с главни редактори Стефан Бобчев и Михаил Маджаров. През септември 1895 г. се появява вестник „Пряпорец“, преименуван през 1898 г. в „Знаме“ – орган на Демократическата партия.
През януари 1898 г. Прогресивнолибералната партия отпечатва първия брой на вестник „България“. В 1900 г. БЗНС издава органа си – вестник „Земеделско знаме“. От 1903 г. под редакцията на Янко Сакъзов започва да излиза вестник „Народ“, орган на БРСДП (обединена). През април 1904 г. Младолибералната партия пуска в обращение вестник „Свободно слово“ с издател Димитър Тончев. Последен – през август 1906 г., се появява вестник „Радикал“, печатна трибуна на създадената тогава млада Радикална партия и с главен редактор Найчо Цанов.
Този кратък преглед доказва убедително, че едно от най-важните постижения на модерната българска демокрация от Освобождението до края на Първата световна война действително е създаването и поддържането на партийнополитическите вестници в България. Всяко издание има своя редакция. Там работят най-видните български общественици, политици и интелектуалци на епохата. Затова без колебание може да се каже, че през разглежданата епоха в България възникват политически вестници, които биха правили чест на всяка цивилизована европейска държава. Те трябва да се сочат като върхово постижение в развитието на модерната българска култура. Достатъчно е да се отворят страниците на вестник „Мир“ например и да се прочетат там статиите на Иван Вазов, Константин Величков, Михаил Маджаров, Стефан Бобчев и редица други. Подобна е картината и при демократическия вестник „Знаме“, където често пишат Алеко Константинов, Петко Каравелов и Андрей Ляпчев. Или земеделският „Земеделско знаме“, върху чиито страници Александър Стамболийски разработи контурите на Аграристката държавнотворна доктрина. Тя е едно от полезните и най-оригиналните творения на демократичната българска политическа мисъл в нашата страна до войните.
Казано по друг начин, благодарение на пресата българите започват да общуват редовно, директно и с най-голям интерес със строителите и духовните водачи на своето отечество. Абонирането за печатния орган на партията, към която гражданинът принадлежи, е било задължително. Поради това членската маса, с колкото и оскъдни финансови средства да е разполагала, редовно се абонирала за изданието, чийто авторитет цени в най-голяма степен. Много примери съществуват и до днес, че продукцията на демократичния български политически печат е била и най-ревниво пазена в лични и семейни архиви, в това число както отделни течения на различни вестници, така и по-често срещаният вариант – на най-важните статии в даден брой. Обикновено те са съхранявани сгънати и скътани между корици на книгите, събирани по домовете на хората. За да се пази онова ценно, което авторите са казали по най-важните въпроси, засягащи материалния и духовния живот на свободното българско общество.
Политическа преса е средството, от което чрез скромните авторски хонорари с години са се издържали най-великите български поети и писатели на новото време. Затова, когато след Първата световна война обществените отношения в нашата страна се изострят до крайно конфликтна степен, неслучайно журналистиката се превръща в най-мощния защитник на обикновения народ, попаднал под ударите на новоустановените десни авторитарно-тоталитарни режими. За своята смела гражданска критика по страниците на печата много от най-видните умове на свободното българско общество заплащат и с цената на живота си. Те просто са унищожавани физически от овластените на деня. Така че демократичната българска преса е може би този сектор на националния духовен живот, който е дал и най-много човешки жертви в хода на националната еволюция през последните 140 години.
Важно е да се подчертае също така, че българската журналистика и публицистика са споделяли неизменно и непосредствено съдбата на своите читатели. Когато дадена власт посяга на политически свободи (примерно забранява изборите и започва да назначава директно администрацията), тя най-напред или ограничава чрез цензурата съдържанието на вестниците, или спира напълно издаването на опозиционните издания. Така че участта на нацията и съдбата на печатните медии се движат в две успоредни и еднакво зигзагообразни линии на развитие. Факт, който също доказва особената народностна роля на демократичния български печат в съдбата на нашата нация.
Тази истина се потвърждава и от неговата история след 9 септември 1944 г. За три години той се възражда и възстановява своя мощен глас, като изразител на реалните надежди и желания на българите от всички социални слоеве. Но конюнктурата на онази епоха е такава, че за свободно и безконтролно развитие на демократичния печат времената изтичат. И то за продължителен период от време! През 1947 г. демократичната преса в България е ликвидирана – категорично и безвъзвратно.
Мобилна верси
RSS
