6537 | 28 авг. 2024 | 13:55

Хайтов бе не само писател в класическия смисъл на тази дума, а човек със силна обществена жилка, с темперамент на общественик, който живо се интересува от нашата съвременност

Проф. д.н. Ивайло Христов

Николай Хайтов – ваятелят на словото

Николай Хайтов е сред малцината български писатели, които са с мисия в културата. Творец, който от първата до последната си книга отстоява своите убеждения, последователен и в успехите, и в грешките си, без да се съобразява с конюктурата и със силните на деня. След Иван Вазов Николай Хайтов е най-българският писател. Той пишеше само за България и българите, никога не се изкуши да излъже в литературата и да тръгне по пътя на съглашателите. Няма негов текст, който да не е свързан със съхраняването на духовната и физическата цялост на Родината.

В редица свои статии и интервюта Николай Хайтов открито заявява, че е родолюбец, патриот, националист: “и преди, и сега”, че това е “нормалното му агрегатно състояние”. Възпитан в обич към България, при него патриотизмът е съдба, израз на родолюбие и гореща любов към отечеството, към българския народ и българската земя. На върха на ценностната му система е обичта към родината, а способността да пожертваш нещо от себе си за отечеството – висша добродетел.

Неколкокротно той е споделял: “Не се отказвам от вярата си в звездата на България, от убежденията си, от истината, на която служа и която осмисля живота ми. Ще направя всичко, за да остана верен на себе си. Това, макар и скъпо да се заплаща, ми осигурява чисто сърце.”

Николай Хайтов бе не само писател в класическия смисъл на тази дума, а човек със силна обществена жилка, с темперамент на общественик, който живо се интересува от нашата съвременност. На литературата той гледаше като народополезна дейност. В това отношение той се родее с автори като Захарий Стоянов, Антон Страшимиров, Димитър Талев.

Съдбата на България и българите бе изпепеляваща страст в творчеството на Николай Хайтов. Цялото му дело е подчинено на идеята да повиши и укрепи националната гордост на българина.

Огромното по обем и разнолико художествено наследство на Николай Хайтов е удивително монолитно като мисъл, чувство, етика, естетика. На визитната му картичка може да се запише: поклонник на природната красота вдъхновен ваятел на изящното слово, родолюбец, радетел на традиционни народностни ценности, привърженик на един благороден консерватизъм, който предизвиква уважение. Неговото кредо под заглавие “Десет божи заповеди за писателя” е записано в дневника му от 8 април 1974 г. Там, между другото четем: “Обичай хората въпреки техните грехове и се опитвай да видиш в тях добро! Ако не го откриеш, измисли го!”; “Бъди верен на себе си и на никого другиго!”; “Вярвай в оправянето на света въпреки всички доказателства на историята за обратното!”; “Не пожелавай друга власт освен тая, която ти дава писането, защото пътищата на властта и на творчеството са противоположни!”. Николай  Хайтов, като истински радетел на божието слово, следва тези скрижали и ги завеща на потомците.

Ако перифразирам литературния историк и критик Петър Велчев, Николай Хайтов безспроно има щастлива творческа съдба, но истината е, че той се самосъздава благодарение на своя корав, суров характер, силен инстинкт за живот, безподобно трудолюбие и несломим оптимизъм. При това става дума не само за реализиране на дадена свише художническа дарба, но и за отстояване на мирогледни и социални позиции, което не е лесна работа. Спираловидно е развитието на феномена Хайтов в нашата култура и литература Започнал като добър очеркист в сп. „Наша родина“, той се изявява като автор на краеведски монографии и пътеписи, достига безспорни чисто литературни върхове в есеистиката на “Шумки от габър” и в белетристиката на “Диви разкази”, за да се насочи към биографични очерци за бележити исторически личности, а след това задълго се отдава на една публицистика от висок ранг, посветена на пареши теми: чистота на езика, трусовете на екологията, съдбата на българите мохамедани. В нея той влага страстните си вълнения по повод недъзи, от които обществото ни не е спряло да страда, споделя тревоги за съдбата на българския език, подлаган на всякакви злоупотреби, разчопля тъмните истории около гроба на Васил Левски, до последния ден на живота си, с перо и слово, се бори срещу всякакви опити за ликвидиране на българската национална самобитност в угода на користни външни и вътрешни интереси.

В българската белетристика Николай Хайтов има свое запазено място като майстор на един труден жанр, какъвто е разказът, като сладкодумен представител на сказовата повествувателна форма и най-вече като писател, у когото националното по-ярко се разкрива чрез регионалното и по този начин се включва в света на непреходните общочовешки ценности. Това силно проличава в книгата “Диви разкази” (1967), в която Хайтов е и художник, и народопсихолог, и съдник на нравите. В „Диви разкази“ Николай Хайтов се стреми да открие човек в човека. И го намира в своите „диви“, „неопитомени“ герои, живеещи с ритъма на природата и нейните цикли, в унисон с универсалните общочовешки послания. Още в разказа „Козият рог”, появил се в есеистичния сборник „Шумки от габър”, Хайтов показва своя пиетет към драматичните, силните, изключителните характери, носещи дълбок подтекст. На фона на една „кървава история”, обичайна за времето на робството и срещана в множество други текстове, Николай Хайтов гради голямото си философско обобщение. А то е за неразгадаемата тайна сила на жената и за подмолните страни на отмъщението, което в крайна сметка не носи удовлетворение на човека, а го изпълва с ужас и отчаяние.

Подобни общочовешки идеи носят и останалите разкази на писателя. Създадени като реакция на еснафщината, издребняването и отчуждението на съвременния човек, както и от порива на Хайтов по красивите, цялостните натури, те са лишени от интелектуален скептицизъм и резигнация. „Диви разкази“ предлагат среща със силни характери, страстно влюбени в своята истина, изглеждащи нерядко като „чудаци“, извървели пътя от малките си светове и домове до романтично извисени образи.

Разказвайки за изконни ценности: доблестта, достойнството, човещината, мъжеството, любовта, смъртта, самоотвержеността, Николай Хайтов всъщност отрича предателството, отчуждението, меркантилността. Историите, пресъздадени в “Диви разкази”, не са нищо друго освен израз на стремежа на човека по размах, на вътрешната му потребност да надскочи себе си. Затова героите на Николай Хайтов преживяват като лична драма користолюбието, измамата, лицемерието. Тях ги вълнува един въпрос: ще стане ли човекът по-добър, или ще си остане такъв, какъвто е бил от памтивека. Обикновено те разказват за най-силното си преживяване, най-острия спомен – за нещо, което е преобърнало целия им живот. То може да бъде една голяма любов – драматична или трагична, една привързаност или едно наказание за малодушие и страх, за непоправим пропуск, който тежи до смъртта. Един живот – една голяма мъдрост, един стегнат възел, който и времето не може да разплете.

През последните няколко години от живота си Николай Хайтов, чрез някакъв нов, невероятен взрив на енергия и работоспособност, успя да напише значими, необходими книги като “Време за разхвърляне на камъни”, „Който има ухо да чуе“, двутомника “Троянските в България”.

Макар формално да ги причисляваме към публицистиката, те не отразяват само злобата на деня, а по същество са дълбоки, трагични размисли за съдбините на нашето отечество, все повече превръщащо се в лесна плячка на враждебни геополитически сили и интереси. Няма друг съвременен писател, който толкова често да пише за обезбългаряването в духовната сфера, за разрушаването на старите добродетели, за опитите да се потисне и изтрие националното ни съзнание. Това са проблеми, които преминават през цялото му творчество, превръщайки се в негова съдба, в част от стремежа му да не бъде съюзник на безобразията, лъжата и натрупаните мълчания. В една от последните си книги – “Който има ухо, да чуе” (2001), авторът посочва, че е склонен да се съгласи със знаменитата мисъл на Марк Твен, че “цялата истина може да се каже само от оня свят”, но с едно изключение: “Истините, които засягат съдбата на цели народи, не бива да се отлагат за оня свят. За друго всичко може да се мълчи, но големите истини за времето трябва да се изричат, докато то не е изтекло.”

Творчеството на Николай Хайтов през последните години на неговия живот е съпротива срещу лъжливите идеи и доктрини в политиката и обществото. Написани с ботевски плам, публицистичните му текстове показват механизма на подмяната на ценностите. Процес, в който развратът получава възможност да се самоизобрази като добродетел, подлостта като честност, унизеността като почтителна легитимация, миниатюрността на идивида като негова свърхобемност.

Наивно е да кажем, че публистиката на писателя от 90-те години на ХХ век дава отговори или рецепти. Николай Хайтов най-малко беше склонен към морализаторстване и дидактични послания. Изпълнени с любов и омраза (любов към България и омраза към предателите), последените му книги слагат оцет в “напарфюмираната, розова мътилка на оптимизма”, превръщайки се в безпощаден летопис на една от най-страшните кризи, в които е попадала страната ни.

И неслучайно на 3 юли 2002 г. на опелото на писателя в софийската църква “Св. Седмочисленици” Никола Радев нарече Николай Хайтов апостол, обречен на словото, оставящ непреходни книги. Всичко, излято изпод безпощадното му перо е откъртено от душата, от нейните злачни и божествени недра и носи изутробната цялост на човека. След Иван Вазов той е единственият български писател, който се радва на всенародна слава. Тази слава ще расте от ден на ден и ще бъде наша утеха, надежда и вяра, че ще пребъдем като народ.