23339 | 22 ян. 2015 | 13:21

Управляващата европейска конфигурация движи Европейския съюз към саморазрушение

Мнозина наричаха Югославия малката Европейска общност. Западните ни съседи бяха добра практика за мултиетническа и мултикултурна държава. Мантрата „Братство и единство“ кънтеше от най-малките селца до съюзната столица Белград. Досущ както из Европа днес - „Толерантност и свобода“. Пътят Белград-Загреб носеше поетичното име „Магистрала на братството и единството“. Последната спирка на софийското метро получи помпозното наименование „Европейски съюз“.

Въпреки че съюзното спокойствие се нарушаваше в места като Загреб или Косово, другарят Тито и обкръжението му удържаха моментните завихряния. В тази нелека задача му помагаше тежката бюрократична машина на управление, включваща хиляди партийни чиновници на централно и местно ниво. Досущ като брюкселската бюрокрация, която в своята тромава структура и многопластовост крепи съюза в моменти на сериозни разклащания. Югославянските граждани трябваше да бъдат държани заедно и да се обичат. За всякаква проява на национално самосъзнание, свързана с омраза спрямо друг етнос, се предвиждаха крути мерки и затвор. Бъдещите лидери на Хърватия и Босна - Туджман и Изетбегович, попаднаха зад решетките заради различните си идеи за бъдещето на страната. Смъртта на югославския лидер Тито през 1980 г. обаче започна все повече да изкарва на повърхността стаяваните и потискани национални и религиозни чувства.

Словенците вече открито се дразнеха, че произвеждат повече и републиката им е най-силната икономическа единица във федерацията, а трябва да компенсират съюзните вноски на по-бедните Македония, Косово, Босна. Нещо като днешните търкания около различния принос в европейския бюджет. Икономическата криза, в която изпадна страната през 80-те години, още повече засили различията в стандарта на живот между отделните субекти. Неравенството растеше. Алпийска Любляна все повече контрастираше с дотираната и неуредена Прищина. Засилваха се националните пориви за независимост и самоопределение. И днес едва ли има европеец, който да не вижда чудовищните разлики между един Видин и Залцбург, между парижките предградия и Люксембург, между големите градове и селата в Западна Европа.

Косово е особен пример в процеса на разпад на Югославия и заслужава специално внимание. Дългите години на редуване на политиката на „тоягата и моркова“ имаха обратен резултат.

Наливането на пари
в изкуствени проекти

не намали социалните разлики, не премахна желанието за национално самоопределение, не получи признание и благодарност. Постоянното даване на права, строежът на училища, създаването на собствен университет, библиотеки, позволяването на хора от „малцинството“ масово да навлизат в службите за сигурност, мултикултурализмът, демонстрираната толерантност към уязвими групи само засилиха настроенията и желанията за самостоятелност и нямаха никаква интеграционна роля. С ръста на обучение и възпитание на собствена косовска интелигенция порасна и косовският национализъм. Останалото го свършиха международната политика и практическото приложение на идеологията „човешки права“. За пред камерите се правеха шествия пърформанси под наслов „Не на насилието“, „Погребване на насилието“, начело заставаха хванати за ръце различни религиозни лидери, отпред се редяха деца за печелене на симпатии. Зад кадър течеше друг процес. В крайна сметка се тръгна, но към погребението на Югославия.

За отбелязването на 600 години от косовската битка през лятото на 1989 г. на Газиместан се събраха повече от 1 милион жители на Югославия (предимно сърби), които слушаха със затаен дъх речите на своите водачи, призоваващи към „братство и единство“. Колко много напомня това мероприятие на марша на солидарността в Париж, където лидерите на ЕС се хванаха под ръка и поведоха 1 милион парижани в опит да спасят своето разбиране за ценности и толерантност. Но само за да се разминат после в оценките си за ситуацията и във визиите си за бъдещето (трябва да се признае, че единствено Нетаняху и Орбан говориха прагматично). Ръководителите бяха в Париж, но отпред

липсваха електоралните лидери на Европа

- Льо Пен, Ципрас, Фарадж… Точно както на Косово поле ги нямаше бъдещите президенти Туджман, Изетбегович, Кучан, Ругова…

„Братството и единството“ доведоха до 10 години на кръвопролитни войни из почти цялата територия на западната ни съседка. „Братята“ и до днес продължават да се държат враждебно едни към други и на някои места отношенията им могат да се сложат в графата „замразени конфликти“. Албанци и македонци се возят в отделни линии на градския транспорт в Скопие. Югославският експеримент може да е бил добро намерение, но свърши с печални резултати. И ние трябва да го анализираме, знаем и мислим, защото се случи непосредствено до нас. Анализът на днешния ден ще ни подготви за утрешния. Необходим ни е собствен план, за да не се озовем въвлечени в някакъв конфликт или на опашката на някакви нови европейски развития.

В Германия днес има многохилядни протести и контрапротести. Западноевропейските страни се цепят по шевовете от различия. Меркел направи странното изказване, че „ислямът е част от германската култура и общество“. Отправи новогодишно приветствие, в което предупреди хората да не се присъединяват към движението Пегида. По-малко от две седмици след това броят на германците 

по улиците на
Дрезден се удвои

и нараства с бързи темпове. Това подкопава авторитета й. Тестето етикети, с които си служат либералните фокусници още от пролетта на 1968 г., очевидно вече не върши работа.

Ако някой си мисли, че проблемите в ЕС ще се решат чрез износа им навън - Украйна, „Ислямска държава“ или другаде, е сбъркал континента. Ако някой си мисли, че проблемите ще се решат, като мачкаш собственото си население, което не споделя натрапвани политики, нека се разходи из европейската история.

Сегашният политически елит на Европа изглежда изчерпан. Може би именно затова се държа здраво под ръка по парижките булеварди. Той вече не може да моделира реалността, а само да я задържа в отчаян опит за баланс на едно отиващо си статукво. Дори театрално скупчен, той не може да предложи алтернатива за изход от ситуацията, а само да печели време и папагалски да повтаря вече омръзнали и лишени от емоции лозунги.

Сблъсъкът на цивилизациите, разказан от Самуел Хънтингтън, е в ход. Дори да получи малка отсрочка, той ще се прояви пак. Историците имат думата - нека залеят медиите и да дават всякакви примери.

Дори „Ислямска държава“ да бъде сравнена със земята, от пепелта Ӝ ще продължават да стърчат хилядите британски, френски, немски, белгийски и какви ли още не европейски паспорти на сражаващите се за нея бойци. Семействата и последователите им едва ли ще забравят. Точно както и днес в Босна сърби, хървати и мюсюлмани не са забравили и живеят разделени. Истина е, че германци и французи се прегръщат след Втората световна война, но повечето днешни коментатори услужливо забравят, че това минава под мотото за общите християнски ценности и култура, което Аденауер денонощно повтаря.

Днешната управляваща европейска конфигурация (вероятно несъзнателно) движи Европейския съюз към саморазрушение. На Обединена Европа, ако иска да оцелее, е необходим качествено нов елит; съобразена с реалностите политика; здрав разум; истинска, а не квазитолерантност; преструктуриране и преформулиране на институциите на Европейския съюз; край на концепцията за „отворено общество“; открито говорене, а не политическа коректност; опиране на традиционните, а не на неолибералните ценности; обръщане към вътрешните проблеми; добри отношения със съседите, включително Русия и Турция; край на интеграционните утопии. Опитите за силово задържане на събития и процеси само ще повторят съдбата на Югославия, но в по-голям мащаб, а за съжаление в нашия регион вероятно и с по-голяма жестокост.

Накрая се изкушавам да препоръчам на всички страни в събитията едно прекрасно стихотворение на нашия поет Иван Вазов, писано през януари 1883 г.: „Не се гаси туй, що не гасне!“