На 7 август авторът на "Хрониките" става на 80 години! Честито!

Стефан Цанев: След 89-та видях мечтата си омърсена!

153948 | 7 авг. 2016 | 09:15

От Багряна за първи път чух: „Вие сте поет!“, от Евтушенко: „Ти си гений!“ С "Пражката пролет" умряха всичките ми илюзии. Живях в жестоко и подло време. За всяка своя дума съм водил битки И досега чувам смеха на Георги Марков.

-1424514326.jpg-1432827963.jpg

На 7 август Стефан ЦАНЕВ навършва 80 години!

 

Той сякаш е пророк.

Гонен и възхваляван, отричан и обожествяван, анатемосван и аплодиран.

Поезията му те кара да страдаш с него.

Пиесите му те държат нащрек.

И това не му бе достатъчно. Написа наново и българската история. За да прозрем истинския си образ като народ в нея. Написа "Хрониките" и те станаха библията на съвременния българин.

Той вижда това, за което другите са слепи, казва това, което другите не смеят да изрекат.

Ако политиците го чуваха, ако хората го разбираха, може би България днес щеше да е друга.

 

Когато преди двадесет и пет години за първи път застанах пред Стефан Цанев ме поразиха тъжните му очи. Дори, когато се смее, те сякаш плачат.

Имали сме десетки разговори, в най-драматичните моменти от най-новата ни история винаги съм търсила в него липсваща ни мъдрост,  трезвата оценка на събитията, смелостта да бръкнеш в раната, за да се опиташ да я излекуваш.

 

Той изстрада краха на СДС, срива на сините лидери, които искрено подкрепяше, видя разрушените кумири и никога не се примири с лъжата в политиката.

 

Преди три години Стефан ми изпрати едно тъжно писмо: „Валерия не сме разговаряли отдавна, а през последните години аз промених много от гледните си точки. Разбрах, че участвайки в битките на деня, съм прахосал много сили и думи. Някъде през 60-те години на миналия век Атанас Далчев ми повтаряше: „Слушай, момче, не си хаби таланта, поезията няма нищо общо с политиката, за или против – все едно, не се унижавай. Поезията има своите вечни и свети теми: раждането, смъртта, земята, небето, Бог, любовта. Всичко друго е от лукавия.” След половин век аз съм на път да проумея тази мъдрост. Освен това, всеки божи ден календарът ми напомня, че последното голямо приключение вече не е нещо далечно и абстрактно, затова изживявам всеки ден като последен и започвам да гледам на земните проблеми от небесна гледна точка.“

 

 

Последва политическо интервю, което Стефан обяви като последното си, но не се сдържа..

 А после разговор пред „Биограф“ за самия него – за разпъната му от забрани и закани душа, за битките и мечтите му, за страданията и разочарованията му.  

 

- Казват за тебе, Стефане: той си остана духовен емигрант на нашето време. Вярно ли е и защо?

- Навсякъде се чувствам чужд. И не отсега. Понеже напоследък подреждам стиховете си за едно по-обширно издание, гледам – преди половин век съм писал:

Скитах по улиците страшно излишен.

Гост.

Нещо е умряло в мене.

Или е умряло нещо в този свят. 

Става дума за връщане в родното ми село. Така чужд се чувствах и като учех в гимназията в Русе. После като дойдох в София. И където и да отидех по света. И досега. Все нещо не е така, както си го представям. Сякаш съм сбъркал времето, когато да се родя. Така и съм го писал преди 40 години: „Аз бях роден за други век, аз бях роден за друга участ…”  Не знам, сигурно звучи банално, но не мога да приема, че сме дошли на тази земя, само за да ядем и да се боричкаме за власт и за пари – чуждо ми е това, унизително ми е.

 

- Вечно си недоволен – и преди 10-ти 1989-та, и сега. Какво най-много те възмущава? От какво се оплакваш сега?

 - Преди 1989-та – ясно от какво съм бил недоволен. Да оставим всичко друго – как можех да бъда доволен от липсата на свобода на словото? За хората, чиято професия не е словото, това може би не е било важно, но за поета, за писателя – това е все едно да отсечеш ръцете на работника и да му кажеш: копай! Като си спомня какви битки съм водил за всяка дума, какви начини изобретявах, за да провра през цензурата някоя неприятна за властта мисъл – не изпитвам никаква гордост, че съм успявал, напротив – мразя се, че съм се унижавал, по-добре да бях мълчал. А след 1989-та? Преди три години при един наш разговор аз ти казах: съжалявам, че доживях свободата - помниш ли?„Свободата за мен беше мечта и в онова време, когато нямаше свобода – аз бях свободен и щастлив. Съжалявам, че доживях да видя как превръщаме свободата в свобода да властваме, в свобода да грабим, в свобода да мразим, в свобода да бием и да убиваме… Страшно е да го кажа, но съжалявам, че доживях свободата. Да, преживях страшно разочарование – видях мечтата си омърсена. Достатъчно е да отвориш форумите в интернет – каква словесна клоака! Може би народът, мълчал дълго, сега изхвърля от душата си натрупаната там мръсотия. Дай Боже да е така, дай Боже това да не е вроден порок на нацията ни.

 

- Труден човек си ти, Стефане. Тъжен.

- Да. „Все повече стават моите познати, все по-малко - моите приятели” – това „откритие” направих, когато бях на 30 години. Иначе съм общителен, веселяк съм даже, обичам компаниите, кръчмите, гуляите, но дистанцията между мен и другите е невидима като студено стъкло, през което ме виждаш, но не можеш да ме докоснеш, не допускам хората до вътрешния си свят, до личния си живот. Това не е надменност – това е самозащитна броня, животът ме научи на това. Аз тръгнах сам в живота, 13-годишно селско момче, без контрол, без напътствия, не отговарях за нищо пред никого - единствено пред себе си, сам си определях посоките, сам решавах съдбата си. Без тази самозащитна броня лесно можех да бъда наранен и, защо да не употребя истинската дума – унищожен. Живях в жестоко и подло време. Целият съм в стиховете си, в написаното от мен - останалото е табу. Затова едва ли ще напиша мемоари – не обичам тази нездрава страст „да разголваш душата си” публично, има нещо цинично в този душевен стриптийз. И сега, като ти отговарям на въпросите, ако мислиш, че ще ти се изповядам, че ще ти кажа докрай цялата истина – много се лъжеш.

 

- Това го знам от многобройните ни интервюта – обикновено тръгвам с идея да бръкна в душата ти, а ти изправяш в даден момент  онова „студено стъкло“. С какво друго освен с писане си си изкарвал хляба?

- С нищо друго, ако изключим първата ми студентска година в София,

когато вечер работех като келнер в една бирария в Горна баня. Не съм го споменавал никога, защото никак не се гордея с тази „трудова” част от биографията си. Бях принуден от мизерия, просто нямаше какво да ям, а както казват моите богомили: не допускай никакво насилие над себе си. Едно от най-противните насилия е икономическото: зависим ли си от някого икономически – зависимо ти е и мисленето. Това беше философията ми тогава – и досега. Гладувал съм, припадал съм по улиците от глад - но помощ не съм искал от никого. Още през втората година на следването си започнах да се издържам с писане – имаше тогава едни списания „Турист”, „Лов и риболов”, списания за България на чужди езици – пишех пътеписи. Това беше много приятна работа, защото беше свързана с много пътувания: по манастири, по старини, Плиска, Преслав, Търново, из Родопите, из Стара планина, плащаха малко, но като отивах, да речем в Плиска, пишех за две-три списания едновременно, ресторантите бяха евтини – опознавай родината си и пей, сърце!

 

- Кой откри таланта ти? Наистина ли Багряна е твоята кръстница в поезията? Кога се срещна с нея?

- Беше 1956 г., щях да навърша скоро 20 години, реших да занеса стихове в сп. „Септември”, намерих вратата, на която пишеше поезия, почуках и като влязох, гледам: зад бюрото Елисавета Багряна! Изражението на лицето ми ясно е показвало какво съм си помислил, защото тя се засмя и каза: „Не бойте се, не съм умряла, жива съм.”  Тогава тя е била на 63  години, 17 години по-млада, отколкото съм аз сега – мен сигурно младите поети ме мислят отдавна за умрял… От Багряна за първи път чух: „Вие сте поет!” - много е важно кой ти казва това. Дето се казва: взех, че й повярвах!... Бяха мрачни времена, унгарските събития, „класовата бдителност” се изостри, спомниха си за вражеския ми произход, предстоеше изключването ми от Университета, отгоре на всичко преживявах първата си нещастна любов… Багряна четеше стиховете ми и повтаряше: „Вие сте толкова млад, откъде такава мъка?” И ме утешаваше: „Страданието ражда поезията, само пазете се чист…” Не само Багряна – като се започне от майка ми, жените имаха съдбовна роля в живота ми.

 

- Кога стана „враг на народа“?

- Много рано. Бях в 9-ти клас на Русенската гимназия „Баба Тонка”. Отначало тя беше класическа, после стана математическа. През 1951 г. разкриха съзаклятията на въоръженото съпротивително движение на горяните, четирима мои най-близки родственици бяха осъдени общо на 62 години затвор, а сестрата на майка ми бе осъдена задочно на смърт, заловиха я след 10 месеца и я разстреляха, току-що навършила 23 години. Хубаво, че учителите бяха още от старото буржоазно поколение, дето не смееха да казват вече „господин”, за „другарю” още не им се обръщаха езиците, на нас ни викаха „колеги” – та благодарение на мълчаливия заговор на тези учители аз успях да завърша успешно. Класна ми беше една млада 30 годишна жена-идеалист, върнала се от Швейцария да строи в България новия живот, когато видя кое как е и реши да се върне в мрачната и прогнила капиталистическа Швейцария, не я пуснаха, разбира се. Та един ден тя ми казва: Цанев, ти нямаш друг шанс, освен да завършиш със златен медал. (Тогава със златен медал се влизаше в университета направо, без изпити.) Аз бях добър ученик, но не чак толкова – изискванията в онази гимназия бяха жестоки. Аз ще имам грижата – каза ми тя. И наистина, завърших с пълно отличие. Когато щяха да ни връчват медалите, тя ми каза: Няма да ходиш, ето ти грамотата и заминавай в София. На другия ден висш функционер от партията връчвал медалите на общоградско тържествено събрание, като дошъл накрая моя ред, казал: „На синове на врагове на народа народната власт злато не дава.”  Така останах без златен медал

 

- Какво накара членове на семейството ти да станат горяни? Майка ти и баща ти как приеха това?

- Селяните първи усетиха какво им готви новият строй. Да вземеш на селянина земята, не му вземаш само хляба - вземаш му и душата, отнемаш му смисъла на живота. Който не е бил близо до тези хора, няма да разбере това. Тяхната съпротива беше стихийна, неорганизирана, отчаяна, без перспектива – и това я правеше по-велика. Тази съпротива беше смазана жестоко. Малцина знаят за нея. Аз често повтарям: ако такава масова въоръжена съпротива против комунистическия режим имаше в Полша или в Чехия – те щяха да проглушат света – и с право! А ние си мълчим и минаваме за най-мижитурската комунистическа държава. А това не е вярно! Това, че комунистите омаловажават тази съпротива и заличават следите й – е нормално, но защо тъй наречените демократични правителства я премълчават – не е ясно.  Може би от гузност, защото докато тези хора са умирали и са гнили по затворите, въпросните сегашни държавници са викали ура по площадите. Както и да е… Питаш ме за майка ми как е приела това? Сестра й Ценка беше много по-малка от нея, беше почти връстница с брат ми - тя я беше отгледала като свое дете заедно с нас…  Страшно беше. Като й съобщиха, че са я разстреляли, ходеше нощем с фенер и с една войнишка лопатка да рови из горичките край Русе - да търси гроба й. Тъй и не го намери.  Една нощ селският поп тайно опя в църквата ученическата й баретка, погребахме баретката вместо нея. Как майка ми не полудя – не знам. Беше велика жена. Виждал съм сълзи в очите й, но да плаче – никога. От нея се научих да не се унижавам, показвайки страданието си.

 

- Как успя да заминеш да следваш в Москва с такова „родословие“?

- Да беше само родословието ми… Струпаха ми се тогава много неща,

трябваше да се спасявам. Завършвах журналистика, бях на стаж във в. „Народна младеж”, изпратиха ме кореспондент в Родопите – Кърджали, Мадан, Рудозем, Ардино, Смолян, там написах поемата „Градът на слънцето”, след дълги перипетии беше напечатана през 1960 г., но за зла участ започнаха да я четат по западните радиостанции, по „Свободна Европа”, по „Дойче веле” – и коментарът беше: щом в една поема се казват такива неща, представете си какъв е в действителност животът в България! По същото време ме изпратиха кореспондент в Перник. Понеже „Народна младеж” беше комсомолски вестник, навъртах се в Окръжния комитет на комсомола. И не щеш ли един ден чувам момчетата да си приказват за нещо уникално: понеже наближаваше конгреса на Комсомола, за да се класира добре в обявеното съревнование за набиране на нови членове, Окръжният комитет в Перник взел решение да впише 2-3 хиляди фиктивни нови членове, като дори им плащал от бюджета си членският им внос! Връщам се в София, казвам на главния редактор, той ме затваря в кабинета си и казва: пиши! Ще ме линчуват, казвам. Той вика: ще го подпишем с псевдоним. Фейлетончето „Мъртви души”, подписано от Иван Иванов, излезе сутринта в същия ден, когато се откриваше конгреса на Комсомола. Можеш да си представиш ефекта.

 

- Е, гръм и трясък!

- Да, но ме разконспирираха бързо, решиха да ме съдят за клевета на Окръжен комитет - пиши ме потънал!

 

- Такива неща тогава не се прощаваха.

- Дойде анкетна комисия от ЦК на БКП, започна разследване, разпити, накрая поискаха протоколите от заседанието, на което са обсъждали въпросното решение, за мое щастие не бяха ги унищожили - фейлетонът ми се оказа бледо копие на истинското заседание. Бях оправдан. Секретарят на Окръжния комитет бе свален, но „за наказание” го направиха шеф на милицията. По същото време в Съюза на писателите (тогава аз не бях още член на Съюза) бе организирано събрание, на което разгромиха поемата ми „Градът на слъцето” – Гошкин, Всеселин Йосифов, Георги Караславов: щом я четат по западните радиостанции, ясно е в чия воденица съм наливал вода. Караславов направо ми рече: „Под твойто знаме вървят врагове на народа.”  За да разбереш за какво става дума, ще ти напомня: годината е 1960-та. Моите роднини – дядо ми, чичо ми, двамата ми братовчеди – още бяха в Белене,  току-що бе открит новият лагер в Ловеч, лагерът на смъртта, където прибираха и избиваха „гнилата интелигенция”. Ако мислиш, че съм храбрец, че не съм треперел от страх и ужас, лъжеш се. Знам как изчезваха момчета направо от улицата, от масата в някое заведение: може ли документите, заповядайте за малка справка в районото – и изчезваш… Вървя, провесил нос по Раковска, пред ВИТИЗ ме среща Рангел Вълчанов и ми вика: „Абе остави ги онези кретени (става дума за писателите), поемата ти е много хубава, имаш страшно кинематографично виждане, що не отидеш в Москва да поучиш малко в киноинститута, от теб ще излезе добър сценарист, утре се провежда конкурса.” 

 

- Рангел просто е видял бъдещето ти.

- Ако става дума за киното – нищо не позна. От десет сценария, които написах, нито един не беше разрешен, затова накрая се отказах. Но това - после... Явих се значи на конкурса, класирах се, ще заминавам, но трябва характеристика от партийния комитет в родното ми село. Отивам, вземам характеристиката, запечатана в плик с червен восък, занасям я в отдел „Кадри” на кинематографията, срещу мен жена къдрава, суха, с измъчено лице, отваря плика, разтваря листа, хвърля му един поглед и ми казва: „Момче, с тази характеристика ти не можеш да отидеш никъде.” Мълчи и ме гледа, пуши и мълчи, накрая каза: „Аз знам какво е да си гонен.” (После разбрах, че била по затворите пред 1944 г.) Драсна клечка кибрит, взе листа с характеристиката ми в другата си ръка и го подпали, като изгоря, смачка пепелта в пепелника и рече: „Нито съм го виждала, нито съм го чела. Заминавай.”

 

- Пак жена в драматичен момент от живота ти!

- Изглежда ми е било орисано в съдбата ми да се намесват жени.  Всичко се реши за седмица. Може да прозвучи странно, но това беше истинската ми емиграция – в Съветския съюз. Заминах за Москва и две години не се връщах в България, дойдох си чак през лятото на 1962, когато чух, че лагерите са ликвидирани.

 

- Кое беше най-важното от пребиваването в СССР – трупането на знания или печеленето на приятелства?

- Може да се говори всичко за Съветския съюз, но образованието в Московския киноинститут беше много добро и най-важното – професионално. Така бяхме и разпределени – в майсторски класове, в майсторски работилници. Учех заедно с хора, които после станаха знаменитости: Тарковски, Кончаловски, Елен Климов, Шукшин, Николай Губенко, Лариса Лужина, Жана Болотова. Драматургията се изучаваше практически: избираш си един автор и започваш да правиш дисекции на драмите му. Аз си избрах Бернард Шоу и древните гърци. Във втори курс с един режисьор литовец направихме документален филм за Москва - върху фона на „Болеро” от Равел се четеше поемата ми „Всеки час на деня” - и на двамата ни писаха отлични оценки, но филмът бе унищожен като „високохудожествен, но идейно неиздържан”.

 

- Май си орисан все да стъпваш накриво от партийната линия. Кога се запозна с Евтушенко?

- След този филм майсторът ми по режисура Юлий Карасик ме покани да напиша сценарий за двусериен игрален филм със сюжет големите строежи в Сибир. През лятото на 1963-та заминахме за Иркутск, оттам – за Братск, където се строеше огромната водноелектрическа централа на Ангара. По едно време се чу, че пристига Евтушенко. В градчето настана суматоха. Тогава Евгений бе на върха на своята световна слава, в Русия бе повече от месия. Поканиха и нас с Карасик на срещата. Картинката е позната: след два часа всички бяха под масата. Седя аз на единия край на дългата маса, той – на другия край и ми вика: „Е, българино, ще си поделим ли тази бутилка водка?” (Има такъв пиянски руски обичай.) „Да си я поделим” – казвам кротко. „Не – казва той. – Аз водка не пия. Каня те утре да четем заедно стихове на стадиона.” Сядаме с Карасик в хотелчето и цяла нощ превеждаме мои стихове на руски. На другия ден привечер – на стадиона, хиляден народ. Чете той стиховете си наистина като месия, публиката е в еуфория. По едно време спира и казва: сега ще ви прочете свои стихове един български поет. Как съм чел – той описва после в поемата си „Нощта на поезията”:

И черное таежное мерцанье,

глазами Робеспьера просверлив,

бледнея и горя, болгарин Цанев

читал нам свой неистовый вер либр:

 

(И мрака черен на тайгата

с очите на Робеспиер пробил,

горящ и бледен, българинът Цанев

чете неистовия свой вер либр):

 

Живея ли?

Разбира се – отвръща Дарвин.

                Живея ли?

- Не знам – усмихва се Сократ.

                   Живея ли?

- Трябва да живееш! - вика Маяковски

                   и ми предлага своя револвер -

                   да проверя

дали живея.

 

         Четох стихове около половин час. Въпреки че бяха на лош руски – публиката реагира бурно. Руският народ е болен на тема поезия, няма къща дори в най-затънтената деревня, където да няма поне едно томче на Пушкин. Там наричат поезията втората сила на Русия, не знам коя е първата… Като свърших, Евтушенко ме прегърна и провъзгласи пред целия стадион с привичния си величествен маниер: „Ти си гений!”

 

- Да чуеш такива думи от Евтушенко – какво преживя?

- Такива думи в България не се казват. Особено от поет на поет. Не съм маниак – приех ги като великодушен жест. И там, на стадиона започна нашето приятелство – и досега, половин век. На другия ден тръгнахме с катер по Ангара на север до Енисей. После заминахме за Кавказ, край Сухуми, там уж пишех сценария за двусерийния филм. На връщане от Кавказ пътувахме двамата с колата му по заледените пътища до Москва – това беше невероятно приключение. Покрай Евтушенко се запознах с Вознесенски, с Анна Ахматова, с Белла Ахмадулина (тя е от Казан, където е била столицата на древната Волжка Сребърна България, съществувала от VІІ до ХІІ век, Белла все ми викаше: „Стефан, в нас тече една и съща кръв”), били сме заедно с Шостакович, със скулптура Ернст Неизвестний, със стария космополит Виктор Шкловски, с Чингиз Айтматов – въобще влязох във висшия кръг на съветската творческа интелигенция. „Прочух се” и там: сценарият ми „Единадесетата заповед: бъди щастлив!”  бе приет в Мосфилм, но след месец бе забранен, вестник „Правда” писа: „Чужденецът еди кой си изопачава съветската действителност.” 

 

- Значи, сбърка и със съветската действителност?

- Никак не сбърках. Тази тогавашна действителност повлия върху по-нататъшното ми поведение. Пребиваването ми в Русия съвпадна с процесите на десталинизация, с разчупването на оковите на цензурата, дълго потисканите духове бушуваха, там се надъхах със самочувствието, че поезията е велика сила, че може да промени света. Като се върнах в София, публикувах манифеста „Защита на свободния стих”, избухна шумна дискусия в целия тогавашен печат, тримата с Константин Павлов и Любомир Левчев излязохме да четем стихове в голямата зала на Университета, после във ВИТИЗ (такова нещо дотогава в България не се беше случвало), нарекоха ни авангардисти (в ония времена това беше идеологическо ругателство), накрая ни разгромиха като проводници на упадъчна западна идеология.

 

- Както се казва – получили сте си това, което сте търсили. Защо бе спряна първата ти пиеса „Истинският Ивайло“?

- По същото време на улица Раковски в София ме среща Христо Фотев и ми вика: „Назначен съм драматург на Бургаския театър, ела да пишем пиеси.” В онези години нямах ни квартира, ни багаж – качваме се тутакси на влака и заминаваме за Бургас, оттам в Созопол, наемаме една стая и сядаме да пишем. За разлика от поезията, където единият божи дар е достатъчен, драматургията изисква строги професионални знания. Забележете: колко много са белетристите и поетите, драматурзите се броят на пръсти. Наученото в киноинститута даде резултат: написах „Истинският Ивайло” за 5-6 дена. Бургаският театър я прие с овации, веднага започнаха репетиции, но седмица преди премиерата неочаквано пристигна комисия от трийсетина души и след бурни спорове към три часа след полунощ пиесата бе спряна. Имаше в пиесата един художник феореалист – феодален реалист, той декламираше ентусиазирано правилата на социалистическия реализъм, които бях преписал от един учебник по литература - обвиниха ме, че поставям знак на равенство между социализма и феодализма. Освен това през прозореца на търновския дворец на цар Константин Тих се виждаше в далечината звездата върху кулата на партийния дом в София… Абе бяхме се заблудили, че е настъпило царството на свободата на словото…  

 

-  А защо свалиха от печат стихосбирката ти „Парапети“?

- Това стана по-късно – през 1968 г. Това всъщност беше краят. Следваха забрана след забрана. Аз продължавах да пиша, забраняваха ме, аз пишех, те ме забраняваха. Накрая не издържах и през юли 1969 година изпратих писмо до Политбюро на ЦК на БКП и лично до Тодор Живков. В писмото изброявах забранените през последните няколко години мои стихове, пиеси и сценарии: споменатата вече пиеса „Истинският Ивайло”, сценариите „Зелени звезди”, „Истинският Индже” и „Хора без костюми” (за забранения сценарий в СССР не споменавах), поемите „А вам какое дело?”, „Стриптийз в Скопие” и „Христос на велосипед”, стихосбирката „Парапети”,  пиесите „Весела България” и „Процесът против богомилите”. Накрая пишех, че всички тези неща са били приети от съответните редакции, а после неизвестно от кого забранени - и питах: каква е причината, „ако всичко, написано от мен, е антипартийно, антидържавно, антинародно и пр. – кажете ми, аз ще реша живота си по друг начин.” Отговор получих след година-две – тогавашният министър на вътрешните работи Ангел Цанев казал: „ Кажете на Стефан Цанев – ако е решил да се самоубива, ще му услужа с пистолета си.”

 

. Имали сте намерение да емигрирате с Георги Марков в Чехия. Какъв щеше да си днес, ако бяхте го направили?

. Съблазняваш ме с този въпрос. Преди две години бях отново в Прага – какъв прекрасен град, според мен - най-красивият в Европа, спасен като по чудо от разруха през Втората световна война! Сигурно щеше да повлияе на душата ми, на съзнанието ми. Сигурно щях да бъда друг, по-свободен. Пражката пролет не разцъфтя случайно точно в Прага – красотата ражда свободомислие. Точно тогава, през 1968 година, бяхме замислили с Георги да емигрираме в Чехия легално, написахме либрето за мюзикъл „Зиг-заг”, музиката написа композиторът Ангел Михайлов, който отдавна живееше в Прага, започнаха репетиции едновременно в Музикалния театър в София и в театър „Семафор” в Прага, премиерите трябваше да бъдат през септември-октомври – планът е: отиваме за премиерата в Прага, там ни знаеха –  Георги го превеждаха тогава много, почти всички мои стихове и поеми бяха превеждани там, вземат ни на работа в „Семафор”, всичко беше уговорено. Но през август съветските и нашите танкове нахлуха в Прага, заедно с Пражката пролет бяха смазани и нашите намерения и илюзии. Георги емигрира през следващата година в Италия, после в Англия. Но това е тема за друг разговор.

 

- От какво искаше да избягаш? Битката ти с комунизма или против комунизма беше?

- Ако някога ти кажа, че в ония години съм мислил, че комунизмът ще падне, или ако някой друг ти го каже – знай, че и той и аз лъжем. Такива късни пророци сега има под път и над път. Насилственото премахване на комунизма не можеше да стане чрез вътрешни въстания – полицейската и военна машина на комунистическите държави беше мощна и безмилостна, срутването на комунизма можеше да стане единствено чрез война – трета световна война, но понеже атомната мощ на двата лагера тогава беше изравнена - победител щеше да бъде смъртта, тази война означаваше край на света, край на човешката цивилизация. Сигурно е било наивно, а и подмамени от Пражката пролет, ние си въобразявахме, че можем да променим комунизма, да го очовечим, да докажем, че свободата на словото не противоречи на идеологията, че лицемерието е по-опасно от открито изречената истина и пр. и пр. И тогава, през 1967 г. - виж каква наивност! - пишех такива стихове:

                Не писаната истина,

                                            не истината посята в гроб,

                а истината изречена  г л а с н о.

                Като бомба, скрита в джоб,

                мълчанието е опасно.

                Няма нищо по-опасно от равнодушните –

                те винаги са еднакво послушни!

Аз апелирам към правителството: Бдете!

                Не вярвайте на всяко ръкоплескане!

                Не смесвайте ласкателите

                                                     със поетите!

                Покорността

                с предаността не смесвайте!

                И ако някой за протест издига глас –

                в безкористността му вярвайте

                поне.

                Не хапят и не ритат никога

                троянските коне.

И си въобразявах, че някой ще ме чуе!

 

- Чуха ли те?

- Чуха ме. Поемата, от която са тези стихове, бе свалена от страниците на сп. „Септември” и иззета от Държавна сигурност, поразпитаха ме тук и там, беше ми казано в упор, че името ми ще бъде заличено от литературата – и така 8 години, до 1976 г. никъде нито ред. В най-силната възраст на поета – между 30 и 40 години. Както и да е…

 

- Имаш ли чувството, че всичко това е било напразно?

- Не. Може би, тази наша борба не отиде съвсем напразно? Може би тези наши идеи постепенно обхващаха съзнанието на все повече хора, дори съзнанието на властващите, щом дори Тодор Живков накрая стигна до умозаключението, че „социализмът е едно недоносче”, щом (както си говорихме с тебе в предишното интервю) никой от комунистите през 1989 г. не оказа съпротива, не тръгна да защитава рухващата комунистическа система, с други думи: колкото и да звучи изненадващо, но може би с тези свои идеи ние подкопахме отвътре комунистическата система.  

 

- Кога умря твоята илюзия, че нещо можеш да промениш в онзи строй?

- След бруталното смазване на Пражката пролет през август 1968 г.  Заедно с Пражката пролет умряха всички илюзии.

 

- Какво се случи с пиесата ти „Любовни булеварди“ през 1983 година? Кой ти съобщи за забраната й и кой те изгони от София?  

- В „Любовни булеварди” имаше едно момиченце, което през цялото време питаше: „Ало, какво стана с идеалите? Къде е равенството, къде е свободата?” Нищо не вбесяваше така комунистите, както този въпрос, това обвинение: че са изменили на собствените си идеали. Под формата на весел младежки мюзикъл се разкриваха страшни неща: че интелигенцията е принудена да проституира с таланта си, че фалшът в обществото е доведен до краен цинизъм и младежите не виждат никакъв друг изход, освен компромиса или самоубийството. Спектакълът завършваше с масово самоубийство: момчетата и момичетата скачаха от 14 етаж, пеейки: „Свободен дух! Къде си, свободен дух? Свободен! Свободен!...” – цензурната комисия беше преброила, че те викат „Свободен! Свободен!” 36 пъти. Попитах: а колко пъти може да се вика „Свободен!”? Отговориха ми: три пъти. Казвам това, за да видите до какъв идиотизъм се стигаше.  Жал ми е за Васил Попилиев, Бог да го прости. Току-що го бяха назначили директор на Младежкия театър, след петото представление на „Булевардите” го извикаха при Тодор Живков, върна се бял като варосан, затвори се в кабинета си и не излезе от там до сутринта. Уволниха го, мен също, него го пратиха в Шумен, аз трябваше да избирам между Разград и Кърджали.

 

- А защо избра Пловдив за отшелничеството си?

- Светлин Русев (беше зам.-председател на Комитета по култура) ми издейства да отида в Пловдив. Там бяха приятелите ми художниците Георги Божилов – Слона и Димитър Киров, и кметът на Стария град Начо Културата, Начо ми даде да живея в кулата над Античния амфитеатър, там прекарах 7 години - от 1984 до 1990 г., там написах най-хубавите си стихове и пиеси. Искам да кажа, че изгонването ми от София не беше някакво изключение, това беше редовна  практика на Тодор Живков – след като бяха закрити лагерите, той изгонваше от София не само неудобните интелигенти (преди нас: Леон Даниел, Вили Цанков, Наум Шопов, Асен Шопов), но и своите партийни съперници и врагове (Чанков, Терпешев, Йонко Панов).

 

- В теб има някакво пророчество. Написа в края на 1996-та: „Жан, иди си с мир!“, той не те послуша и пет месеца след това Жан бе изгонен. През 2000-та посъветва Костов да се самопожертва, той не те чу и след година се срути от власт. Какво виждаш ти, за което другите са слепи?

- Какъв пророк съм! Глупак съм, че казвам това, което всички виждат, но мълчат, и се навирам между шамарите. Аз обаче се чувствах длъжен да казвам това, което мисля, защото уважавах тези хора, вярвах им и исках да помогна по някакъв начин...Писмото до Жан написах 6-7 месеца преди да си отиде, като прогнозирах какво ще се случи. Ако го беше прочел и си беше отишъл тогава, щеше да спести на България много неприятности и сега нямаше да се крие като върви по улиците. Не се правя на пророк. Тези неща се виждат от всички, въпросът беше някой да ги каже. Аз ги казах. И какво от това? Нищо! Обидно е да казваш неща, които са очевидни,а да се правят, че не ги чуват. Още по-обиден е начинът, по който ни използват нас, тъй наречените интелектуалци. Наскоро гледах по телевизията един кадър и ми хрумна най-печалното сравнение за себе си. Изстрелваха ракета в Космоса. След като тя набра скорост да излезе в орбита, изхвърлиха ракетоносителите й. Така и аз се видях като един от ракетоносителите на няколко политически личности, които след като набраха скорост, се освободиха от мен. Не се оплаквам от това. Важното е ракетата да си свърши работата.

 

- Навремето каза: “Искам да съм като неудобната съвест, която като камъче в обувката да създава неудобство при това маршово ходене към лошото“. Е, стана ли неудобната съвест?

- Никоя власт необича да й казваш неприятни истини. Кога най-сетне ще стигнат до прозрението, че по-добре е да имаш способни и открити противници, отколкото лицемерни и некадърни съмишленици. Още Паскал е казал, че колкото по-високо се издигаш в йерархията, толковаповече се отдалечаваш от истината, царят най-малко знае какво става в царството -да очакваш, че придворните ще ти кажат истината, е наивно. От шутове, от шутове имаме нужда, които са длъжни да казват на царя истината, премълчат ли – смърт!

 

- Ти пръв сравни корупцията със СПИН, още през 1997-а. Заяви: „корупцията в държавата е страшна!“ По онова време никой не смееше да каже това. Помня, че  беше много тъжен. Какво искаше да им кажеш с това предупреждение?

- Имах среща с президента Петър Стоянов, с когото можех да говоря по-откровено, и му казах, че мога да простя всичко: неопитността, грешките, суетата, необективността на мъжете, които ни управляват, но само едно не мога да простя - ако те се корумпират. Не мога да си представя, че народът те е избрали ти не можеш да отделиш 4 години от живота си, за да служиш честно на Отечеството, без да търсиш облаги за себе си. Не мога да си представя,чепоне от суетачовек няма да бъде безкористен. Удивлява ме и фактът, че няма нито един разобличен, а държавният апарат гъмжи от корупция Няма нито един осъден. Дори и убийците от лагерите в Ловеч и Белене.Това говори или за абсолютна безпомощност на нашите спецслужби и на съда, или, което е много по-страшно, за обща договореност да не се преследват престъпленията и корупцията в държавния апарат. Ако второто е вярно, трагедията в обществото ще е непоправима. Защото корупцията е като СПИН. Тя се разнася и действа разлагащо със самата си безнаказаност.

 

- А ти как усети, че има корупция?

- Имах щастието (а може би нещастието?) да познавам отблизо повечето от тези, които наричате управляващи. Не ми трябваха полиция, следователи или съд, не ми трябваха веществени доказателства, за да разбера какво става. Довчерашните въодушевени безкористни и храбри момчета, готови да се жертват за свободата и благоденствието на своя народ, се променяха пред очите ми: ставаха все по-важни, все по-надути, все по-лъскави, във все по-скъпи ресторанти ядяха и пиеха, във все по-скъпи автомобили се возеха, във все по-големи и по-луксозни жилища се заселваха, все по-многобройна и по-въоръжена охрана ги пазеше (толкова ли е страшна народната любов?). Законно си купуват мерцедесите и самолетите, законно се излежават в Тодор - Живковите резиденции – пред очите на все по-безнадеждно обедняващия български народ! Но това е само видимата част на айсберга, който може да потопи кораба на държавата ни. По-страшна е невидимата, подмолната част: държавникът става марионетка в ръцете на онзи, който му дава рушвети – корумпираният държавник става оръдие на чужди интереси (естествено, не на народните). А на това май му викат предателство... Максимата  на Левски: „Ако загубя – губя само мене си, ако спечеля – печели цял народ“ - те я обърнаха наопаки: ако печеля, печеля само аз, ако загубя – губи цял народ.

 

- Кое е най-страшното, което сега властва в обществото ни?

- Духовната катастрофа!

 

- Получи доста удари от докосването ти с политиката. За какво съжаляваш?

- За един човек на изкуството политиката е падение. Все едно да замениш арабски кон с краставо магаре.Не, защо да обиждам магаретата...Е, и магаретата ме сритаха, понеже не щях да рева в един глас като тях и да хвърлям къчове – не съм бил, значи, техен единомишленик. Плурализмът е най-великото достижение на съвременните демократични общества. Всяка личност има право да мисли свободно и различно и да говори свободно и различно. Когато преди комунистите ме гонеха заради инакомислие, вътре в себе си се радвах, гордеех се даже. Когато обаче днешните мои демократи ме обвиняват за същото – какво по-болно може да има от това? Демокрацията в България ще куца и хората ще бягат от нас като от чумави, ако не престанем да се бием един друг като помияри за кокал, докато не разберем, че трябва да печелим враговете си, а не да си печелим врагове – всеки политик би трябвало да си напише това на челото.

 

- Преди време Любо Левчев написа за теб, че някои  политици с удоволствие биха украсили пояса си с твоя скалпел? Страхувал ли си се?

- Преди 40 години един държавник, пийнал яко, ме посочи и извика: „Тази къдрава глава трябва да се отсече!“ Все още скалпът ми е къдрав, но продължавам да чувам (на сън ли?) оня вик....

 

- Ти видя възхода и падението на много политици, някои от които ти бяха приятели, или поне така си мислеше. Какво ти правеше най-силно впечатление в такива моменти?

- Всички, които са на власт развиват един и същи синдром - възприемат критиката като конфронтация, а не като вид любов. А всеки мъж, облечен във власт, трябва да знае, че най-опасен е този, който го хвали постоянно и безапелационно. Властникът трябва да знае, че в критичните думи не може да няма поне малко истина. И трябва да я търси с лупа, но да я види.

 

- „Аз съм писар на Бога“. Изоставял ли те е Бог?

- Не, моят Бог не ме изоставя. Моят Бог не е оня Бог, който кара хората да му се кланят, да му се молят, да се унижават, да се страхуват от него, да се чувстват пред него нищожества, раби Божии. Моят Бог е оня Бог, който казва: всички сте деца Божии, б о г о в е  с т е (Псалом 81-ви), въздигнете се до Мен, любими мои, седнете от дясната ми страна… Този Бог е в мен и той не ме изоставя никога. Той ми дава сили да се стремя към свобода и към духовно съвършенство, да се приближавам до него. Това е истинският Бог, независимо как се нарича – Тангра, Саваот, Аллах или Буда. Бог беше превърнат в плашило за хората, когато църквата стана слуга на държавата и за съжаление се превърна в поддръжник на деспотичните режими. Няма по-мракобесническа мисъл от думите на апостол Павел: „Всеки человек да се покорява на властите, що са над него, защото няма власт, която да не е от Бога и който се противи на властта, противи се на Божията наредба!” Аз като богомилите смятам, че Бог не е съучастник в земните дела и престъпления, те са чисто (Боже, как така чисто?!) човешка работа.

 

Какво е славата за теб?

Всеки си е мечтаел за слава. Навремето една мисъл на Юго ми се струваше пресилена – славата е златно легло, пълно с дървеници. Ужасно е! Едно време си представях славата така – вървя си по улицата и девойките се захласват. Девойките обаче вече не ги интересувам, а бабички и старци ме спират по улицата и ми дават акъл за всичко.

 

„Животът – това са две жени“? Само две ли са?

- Фразата има продължение. „Животът – това са две жени: майката и любовта.” Майката, както знаем, е една, за любовта не съм поставил ограничение…

 

- С какво са пълни сънищата ти?

Сънувам непрекъснато. Сънищата ми са втори мой живот, наситен с повече събития от действителния. Напоследък сънувам майка си – това не е на добро. Вика ме…

 

В писмото, което ми изпрати, усетих мисълта за смъртта. Така ли е?

Да, вече е време да се сприятеляваме със смъртта. Ако наистина е жена – няма страшно!

------------------------------------------

Честит рожден ден на Стефан Цанев!

Честит юбилей!

Пожелаваме му да продължи да бъде все така енергичен, вдъхновен, да ни зарежда със своята мъдрост, да ни дава сила и да ни вразумява със словото си!

 

Епицентър.бг


От категорията

Сашо Диков: Слави се самоубива. Все още не вярвам, че го самоубиват!

-1593871954.jpg

Ти допусна безумни прояви на неподготвеност, страх и сватбарщина при кадровите ...

5 авг. 2021 | 09:19

Лиляна Стефанова: Живков изля пред мен мъката си по загубата на Людмила: Тя не ме послуша!

Лиляна Стефанова:  Живков изля пред мен мъката си по загубата на Людмила: Мила не ме послуша!-1628084135.jpg

Първият ѝ съпруг е арх. Георги Стоилов − най-малкият партизанин в България. ...

4 авг. 2021 | 16:37

Димитър Недков: К`во пра`им…

Димитър Недков-1509967017.jpg

Днес е модерно по нашенско, за управленски елит да броим най-вече тези, които ...

5 авг. 2021 | 21:05

Проф. Ивайло Дичев: Да продаваш шнорхели не е като да управляваш държава

Проф. Ивайло Дичев-1616319513.jpg

Културният антрополог изрази надежда, че ИТН ще коригират поведението си: ...

5 авг. 2021 | 15:36