18484 | 29 юли 2024 | 10:57

Причината за бунта в Лийдс не беше „подстрекателската“ реторика на крайно десните политици. Това беше насилие от страна на мигранти, които не са били интегрирани в британското общество и не се чувстват част от страната, която ги е приела

Мик Хюм, The European Conservative

Когато видях кадрите от бунта в град Лийдс, Северна Англия, си казах: „А те се чудят защо милиони британци гласуваха за Найджъл.!“ И все пак, ако човек проследи медийното отразяване на този пожар тук, в Обединеното кралство, би могъл да си представи, че Найджъл Фараж по някакъв начин го е започнал.

Откъде идва заплахата за европейската демокрация и цивилизация днес? Дали обществото ни се разпада от политиките на естаблишмънта за масова миграция и мултикултурализъм? Или вината е на онези, които се осмеляват да посочат това и да протестират срещу него? Глупав въпрос, разбира се, но все пак сериозно поставен в светлината на последните събития в Европейския парламент и по улиците.

В последната си молба към евродепутатите да одобрят повторното ѝ назначаване миналата седмица председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен заяви пред Европейския парламент, че „никога няма да позволя крайната поляризация на нашите общества да стане приемлива.“ Кого обвини тя за тези разделения?

„Никога няма да приема, че демагозите и екстремистите унищожават нашия европейски начин на живот. И днес стоя тук, готова да поведа борбата с всички демократични сили в тази зала“. С други думи, президентът Урсула иска да обвини „крайната десница“ за опасностите от „крайната поляризация“ в Европа. Подтекстът е, че тези разделения не се основават на реалността на европейския живот, а просто се разпалват от реториката на „крайната десница“.

Безсмислената идея, че популистката десница е тази, която заплашва да „унищожи нашия европейски начин на живот“ и демокрацията, сега се превърна в оправдание за налагането на т.нар. санитарен кордон около националконсервативните членове на ЕП. Както съобщава The European Conservative, санитарният кордон означава, че на новата група „Патриоти за Европа“ е забранено да заема важни постове в Европейския парламент – постове, които им се полагат като третата по големина група евродепутати.

Този очевиден акт на политическа цензура се представя като здравна мярка, санитарен кордон, който да предпази европейската демокрация от това, което левицата често нарича „вирус“ на популизма. Въпреки това, в същия ден, в който Фон дер Лайен произнесе речта си за десните „демагози и екстремисти“, причиняващи „крайната поляризация на нашите общества“, реалността прекъсна нейната фантазия. Точно в този момент в Лийдс истинските разделения в европейското общество буквално избухнаха в пламъци, като местни бунтовници подпалиха силно населения с мигранти квартал Harehills.

Причината за бунта в Лийдс не беше „подстрекателската“ реторика на крайно десните политици. Това беше насилие от страна на мигранти, които не са били интегрирани в британското общество и не се чувстват част от страната, която ги е приела.

Всичко започна със сблъсък между социални работници, полицията и семейство от ромски произход, след което се разпространи и засили, когато към него се присъединиха и други хора от азиатски произход. Спорадичните размирици продължиха цяла нощ, защото йоркширската полиция, която очевидно също не вярва, че може да отстоява интересите на Великобритания, се оттегли и остави тълпата да превземе улиците.

Събитията са язвително обвинение срещу официалната политика на масова миграция и мултикултурализъм, която води до разделение. И все пак реакцията на мейнстрийма беше да атакува онези, които се опитваха да кажат истината за случващото се.

Фараж, лидер на Reform UK и новоизбран депутат, написа в Туитър по време на бунта, че „Политиката на субконтинента в момента се разиграва по улиците на Лийдс. Не казвайте, че не съм ви бях предупредил!“
Далеч от това да се вслушат в предупреждението му, лейбъристките депутати в Лийдс преминаха в режим на отричане и изопачаване, обвинявайки Фараж в разпространяване на „дезинформация“ и дори изисквайки от него да се извини. Характерният за Фараж рязък отговор беше да попита кога Лейбъристката партия „ще се извини за безотговорната масова миграция.“

Междувременно според много медии героят на часа е бил местният съветник от Зелената партия Мотин Али, който е помолил бунтовниците да не палят района, в който живеят. Това е същият Али, който отпразнува избирането си за член на градския съвет на Лийдс през май, като изкрещя ислямската прокламация „Аллах Акбар!“. Такъв активист на зелената общност, разбира се, по никакъв начин не трябва да се бърка с „екстремист“, разпалващ „крайна поляризация“.

Политическият и медийният естаблишмънт на Обединеното кралство ефективно се опита да хвърли санитарен кордон и около бунтовете в Лийдс – не за да спаси обществото от действителното насилие на религиозна основа, а за да държи настрана онези, които сочеха с пръст причините за тях. Това беше позорен пример за политика на отричане, която от десетилетия съпътства дебатите за миграцията и културното сближаване в Европа и е стигнала дотам, че можеш да бъдеш наречен расист, ако осъждаш бунтовниците.

В Брюксел изразът „санитарен кордон“ вече открито се използва в европейската политика, сякаш е легитимен демократичен инструмент и дори защита на демокрацията. В действителност това е антидемократично средство, целящо да изолира и накара да замълчат онези политици, които се смятат за не достатъчно конформистки, и да лиши от глас милионите, които гласуват за тях.
Произходът на санитарния кордон е поучителен. В миналото той е бил медицински термин, описващ физическа бариера, предназначена да огради болните и да предотврати разпространението на чума или холера, по време, когато малко се е знаело за произхода на болестите или за потенциалните лекарства. Въпреки че практиката за насилствена изолация на болните е отдавнашна, изразът „санитарен кордон“ е използван за първи път през 1821г., когато херцог дьо Ришельо разполага 30 000 френски войници по границата с Испания в Пиренеите, за да предпази Франция от вилнеещата в Каталуния жълта треска.

Още тогава обаче е имало политически елемент. Както отбелязва „Уикипедия“, херцогът подрежда армията си по границата, „уж за да предотврати разпространението на жълтата треска от Барселона във Франция, но всъщност най-вече за да предотврати разпространението на либерални идеи от конституционна Испания“ във Франция от XIX в., която се намира в една от монархическите си фази, между революциите.

Днес санитарният кордон се използва открито в Европа като политическо оръжие, за да се държи настрана „вирусът“ на популизма, който уж заплашва да „зарази“ политическото тяло на ЕС. Въпреки твърденията на фон дер Лайен и нейните съюзници, не става дума за ограничаване на „екстремизма“.

Става дума за делегитимиране на националните консерватори, чиято вяра в европейските принципи на национален суверенитет и демокрация изглежда скандална за глобалистките елити. Тези „антиекстремистки“ елити с удоволствие се забавляват с крайната левица.

Те лишиха групата на Патриотите от престижния пост на заместник-председател на Европейския парламент и вместо това го дадоха на френския ляв евродепутат Юнус Омаржи, обвинен, че подкрепя ислямистките терористи от „Хамас“. Тази позорна слава не попречи на „умерените“ да отпразнуват назначението му като предполагаема победа на демокрацията.

Разбираемо е, че много европейци не се интересуват от играта на „Музикални столове“*, която решава кой какво място ще получи в брюкселска комисия. Но залогът тук е много по-голям. Санитарният кордон е хвърлен не само около суверенните евродепутати. Той е наложен и на милионите хора, които те представляват и които поискаха истинска промяна на европейските избори.

Като изключват тези гласове, лявоцентристките елити планират да продължат обичайната си дейност в Брюксел, налагайки катастрофалните си Зелена сделка и Пакт за миграцията, без да се притесняват от създаващите проблеми членове на ЕП или от бунтуващите се народи на Европа.

Атаките срещу популизма винаги са насочени към населението, към хората – тези, които влагат демос в демокрацията. Ето защо трябва да дадем отпор на всички хули и цензура. Пробиването на санитарния кордон не е свързано само със столовете и заместник-председателите в Брюксел.

Става дума за защита на правото ни да предизвикваме естаблишмънта и на свободата ни да казваме истината, която виждаме, за това, което се случва с Европа. Свободата да разобличаваме тяхното отричане и изопачаване на реалната заплаха за „нашия европейски начин на живот“, да наричаме нещата с истинските им имена и да наричаме бунта антибритански и антиевропейски бунт.

* Музикалните столове, известна също като Trip to Jerusalem, е игра на елиминиране, включваща играчи, столове и музика. Тя е основна игра по време на много партита по целия свят.

Ексклузивно за България съдържание за “Консерваторъ” от "The European Conservative"

За автора

Мик Хюм е английски журналист и писател, живее в Лондон. В продължение на 10 години е колумнист в The Times (Лондон). В наши дни пише за The European Conservative, Spiked, The Daily Mail и The Sun. Автор е на Revolting! How the Establishment are Undermining Democracy and What They're Afraid Of (2017) и Trigger Warning: is the Fear of Being Offensive Killing Free Speech? (2016), и двете публикувани от Harper Collins.