19836 | 8 ян. 2015 | 15:56

След коментара на Светлин Русев „Властта не е аргумент за рушене", който в „Преса“ публикува на 5 януари

„Властта не е аргумент за рушене. С нея можеш да съграждаш“, написа акад. Светлин Русев в „Преса“ на 5 януари в гневна статия срещу решението на Столичната община паметникът пред НДК „1300 години България“ да бъде преместен. Известният художник припомни отново драматичната епопея от раждането на монумента до сегашното му състояние, резултат на чиновническа немара и политически манипулации.
„Догматизмът от 50-те години на миналия век, мантрата „глас народен“ са в настъпление...“, предупреждава Русев. „Не противопоставяйте трагичните знаци на нашата история!“, обръща се художникът академик към общинските съветници.

Проф. Емил Попов, скулптор

Решението за преместването на паметника „1300 години България“ от НДК в музей или парк е абсурд. Цялата гилдия - архитекти, скулптори, художници, както и много мислещи хора, е единодушна и заявява: този паметник не трябва да се руши и мести. Не може всеки общински съвет да решава съдбата на паметници, все едно става дума за пейки в парка или кофи за боклук.

Изключително грубо и варварски се минава през авторското право. Паметникът е собственост на българското общество, а не на някой административен вожд, който се крие зад формулировки от типа „хората не го харесват“. Все едно французите да преместят Айфеловата кула в Лувъра, защото някои парижани не я харесвали... Защо никой не се напъва да бута паметниците на Съветската армия в Берлин или Виена, столици на две страни, които са воювали с руснаците през Втората световна война!

А ние искаме да преместим, по-точно да съборим паметник, посветен на 1300-годишната ни история. Сякаш си преместваме чантата от лявата в дясната ръка.

Паметникът е нещо извън прагматиката и грубата политическа манипулация. Този монумент беше едно авангардно произведение за времето си. В него посланията са много ясни и служат на историята ни, а не на някакъв политически слугинаж. Те са - Пиета, поривът за живот, когато трябва да се плати най-скъпото, Симеоновият златен век, археологията от старобългарския пласт... а най-отгоре е интерпретация на скулптурата „Леяр“, една творба на Старчев от 1972 г., откупена от белгийския Миделхайм музеум, Антверпен, като съвременна модерна скулптура. Но това не се говори в българското обществено пространство, а се изричат щуротии. Политически елементарни, плитки и абсурдни.

И какво следва - да хвърлим няколко милиона, за да взривим паметника, а след това още няколко милиона, за да го възстановим отново. Надявам се, че има интелигентни хора, които биха се освестили и няма да допуснат такова шампионско проявление на див вандализъм. 

Градската среда  не е изложбена зала

Диана Попова, изкуствовед

Не бих писала по темата за паметника пред НДК, ако не беше становището на Светлин Русев. И най-вече твърдението, че решението на СОС за демонтиране на паметника пред НДК и поставянето на негово място на мемориалните плочи на 1-ви и 6-и пехотен полк е „опасно възраждане на националболшевизма“. Сред аргументите за запазването на паметника на това място сякаш от първостепенно значение са борбите в партийната върхушка на БКП от началото на 80-те. Тоест излиза, че щом Тодор Живков не е харесвал този паметник, значи той е качествен и трябва да се запази. Някак на заден план остава намерението на СОС паметникът да не се руши, а да се премести и възстанови в Южния парк.

Като изкуствовед аз съм против разрушаването на каквито и да е паметници. Бих била и против поставянето на някои от тях, но никой не ме пита. А всъщност трябва. Най-малкото като гражданин и жител на София имам отношение и право на мнение за средата, в която живея. Защото градската среда не е изложбена зала, а място за живеене. И аргументът, че „твор­ците знаят най-добре“ какво й е нужно, за мен е несъстоятелен. В крайна сметка гражданите решават съдбата на „спуснатите от горе“ творчески решения - дори само като ги обживяват или пък ги изоставят и занемаряват.

Следя от години живота на паметниците не само в София - с мисълта каква памет и за кого пазят те. Например паметникът на загиналите съветски подводничари през 1942-ра край Созопол: колко пъти витлото бе премахвано, заменяно с подръчни средства, после възстановявано... като нагледен пример за противоборството на паметта. Или пък причудливото решение в Хасково: постаментът на статуята на Богородица е паметник на загинали ремсисти. И пред този скулптурен „палимпсест“ си мислех дали някой от поколенията след мен все още знае какво е РМС... Или възстановените войнишки паметници - да си дойдем на думата - из страната. Във Варна пирамидата с имената на загиналите от 8-и приморски пехотен полк замени статуята на Георги Димитров. Другаде съм виждала трогателно мирно съжителство един до друг на войнишки и партизански паметници - като постигнат консенсус на жителите за паметта.

Ето така паметниците живеят - по волята на гражданите. Паметта е важна в настоящето, а не само за някакви бъдещи поколения. А паметникът пред НДК е сред мъртвородените поначало. (Впрочем и самият НДК.)
„1300 години България“ за мен е абстракция, докато всяко име на плочите означава съвсем конкретна човешка съдба. Ето това ме респектираше като дете, докато се взирах в тези имена...

В името на „народа“

Недко Солаков, художник

По принцип публични произведения на изкуството, отразяващи времето, когато са създадени, не трябва да се разрушават, напротив, трябва грижливо да се поддържат в оригиналната си форма. Освен ако не са свързани с фашизма, разбира се. Споменавайки фашизма, се сещам, че войнишкият монумент, който би трябвало да замени според решението на СОС паметника на проф. Валентин Старчев, е издигнат по времето на фашизма.

Между другото, единствената столица на държава от ЕС, в която спокойно можеш да си купиш нацистка меморабилия от пазар на две крачки от общината, е София. През последните десетилетия столицата ни (а и страната ни) се напълни с изключително посредствени публични триизмерни „неща“. Пораженията от тяхната агресия върху гражданите на България тепърва ще ни ощетяват. Произведението на проф. Старчев би трябвало да се възстанови в оригиналния си вид. Ако все пак това не може да се случи поради взетото решение от СОС и/или поради „народа“, който не го иска (и аз съм част от този народ, но за разлика от него разбирам от изкуство, от което си вадя и хляба, и плащам много повече данъци от неговите представители, така че би трябвало мнението ми да бъде чуто), тогава проф. Старчев би трябвало с пълното логистично и финансово съдействие на общината да пресъздаде, на практика да създаде ново произведение, включващо останалите елементи от монумента, но в нова композиция на избрано от него място, съгласувано със СОС.

Ще се получи произведение, символизиращо 1300 плюс 8 плюс 25 години, въплътени в трайни материали, готови да не преминат във вечността благодарение на временни решения.