140554 | 24 окт. 2022 | 19:05

И навсякъде до името Vejdi се изписва България! С респект! У нас - го тикат в калта на прехода. Сякаш той е виновен за провалените илюзии на един народ. И го обливат с омраза.

И се започна една вакханалия.
Онези, които му станаха на крака, за да го аплодират за прочувствените му слова, на следващия ден го обругаха. Бил фасада, бил мултак, пил и ял с олигарси, бил миналото, статуквото, носил петната на прехода...
Мрежата се напълни с обиди и заклинания, усърдно подклаждани от определени медии.

За 24 часа от четвъртък до петък Вежди Рашидов извървя пътя от Осанна до Разпни го. Сигурно затова си рисуваше "едни христосчета", докато таблото в парламентарната зала отчиташе гласовете, които го въздигат, и онези, които искат да го сразят със земята.
В четвъртък плакаха на думите му: "Върнете се при хората и бъдете добри".
В петък забравиха клетвата му: "Аз ще умра на тази земя и за мен тя е свещена, защото думата родина идва от род. А костите на моите родители седят на моята земя".

Не му е за първи път.

Животът на Вежди е низ от възходи и падения, както на всяка голяма личност - още повече творец, бохем, неспокоен дух, зареден с емоционален взрив. Бил до силните, но и силните са искали да бъдат с него. Притискан от ДС, арестуван от демокрацията.

Все грешен. Все сочен. И все търсен.

Има нещо обаче, което никога не се променя в душата му - отношението му към България и чувството му за род и родина.
"През целия си живот не съм си позволил да избягам от държавата − нито през 1985 г., когато ме покръстваха, нито през 1989 г. по време на Голямата екскурзия, нито след това, когато ходех по улиците на Лондон, Париж, Ню Йорк, Токио. Не съм човек, който ще избяга от себе си, камо ли от страната си.“ Каза ми го преди десетина години. А после в книгата си написа: „Боже, пази България! И ако е останало поне малко местенце, запази и мен!“  Често и до днес го повтаря. За да ни напомня, че корените са тези, които ни държат прави. Загубим ли ги - отиваме си.

Защо припомням това?
Чета статиите с хулите за него. И недоумявам - това ли е политкоректното днес? Да обругаем всеки, който "не е от нашите". Затова вадят с яростно настървение една част от биографията му. Добре, а защо скриват другата?
Защо скриват, че той, сирачето от Кърджали, израсло по сиропиталищата, дошло в София с една единствена мечта "да стане голям художник", печели Ватиканската награда със златен медал на името на Данте Алигиери, преборил се с 500 художници от цял свят!
И така тръгва името Vejdi по света!

Бил на масата на Иво Карамански и Илия Павлов.
А защо не пишат, че е бил на една маса с Исак Паси и Богомил Райнов, със Здравко Петров и Янко Димов, с Димитър Казаков, Генко Генков и Иван Черното, с Янко Станоев, с Христо Калчев, с Миряна Башева, с Георги Трифонов и Дончо Цончев, с Христо Фотев и Васил Попов, с Виктор Пасков, със Слона, с Джагаров и Дечко Узунов?

Кой от седящите на 240-те стола в парламента или пищещите пасквили за него може да се похвали с това "богатство"?

Защо забравиха приятелствата му с Теодосий Спасов, Тодор Колев, Емил Стойчев, Йорданка Христова, Лили Иванова, Джоко Росич, Явор Милушев, Татяна Лолова, Радой Ралин, Ружа Маринска? Мога още да изброявам...

Защо не припомниха, че за него Радичков – самият Радичков! – беше казал: "Вежди ни „озадачава и смайва“? И това именно се случи в четвъртък, когато депутатите му станаха на крака.

Защо не намериха думите на Антон Дончев, когото днес малцина изпратиха: "Вежди Рашидов е изключителен творец. Защото е певец на тази земя, на тези земи, наричани Балкани"?

Защо тези, които се връщат избирателно години назад, не се разровиха, за да покажат какво свързва в онова време Христо Калчев и Вежди Рашидов: "Той е не само мой приятел, той е мой брат. Когато България му нанесе непростимото унижение да смени рожденото му име, ние плакахме заедно. Той – от болка, аз – от срам. Днес моята Родина се готви да нанесе втора непростима обида на един от най-талантливите си и почитани граждани. Питам се защо? Защото подписът му Vejdi предизвиква злоба и завист? Защото е по-прочут от родната си България, която е известна по света с първата си авиационна бомбардировка, с атентата в „Света Неделя"? Защо Вежди?"

Защо не припомниха, че в годините на тоталитаризма, когато в Париж предлагат на Вежди две ателиета и условия за работа, мечта за всеки художник, той отказва. Защото: "Какво значи Родина? Няколко гроба, където един път можеш на година, на пет или на десет години да отидеш и да се пречистиш. Без за това да искаш виза или пък някой да ти забранява. Да отидеш на гроба на брат си или на баща си свободно, това е Родина. Никой не ми е давал по-точно определение за Родина от тогава досега".

Защо не показаха снимките му с кардинали, папи, патриарси? Папа Бенедикт XVI го удостоява с медал, папа Франциск - с грамота, Кардинал Пупар му връчва златния медал на Ватикана, удостоен е и с плакета златен орел на САЩ, връчен му от Рей Мабус. Принцът на Монако Албер II е впечатлен от неговите "пейзажи, истински пътеводител на превъзходната страна България!"
Запечатал е в биографията си мигове на съпричастност с Робърт де Ниро, с Джейсън Стейтъм, с Катрин Деньов, Джон Траволта и Клаудия Кардинале. И още, и още...

Достолепна почит и признание му отдават и в християнския, и в мюсюлманския свят. И вчера, и днес!

Пред него отварят вратите си президенти и премиери. Пише си с Вацлав Хавел, хортува си Тургут Йозал, Реджеп Тайип Ердоган и Айнур Пехливанлъ. Приятел е с Нобеловия лауреат за литература Мо Йен.

За тях - световните величия, важат оценките на Сезар за Вежди: "Той е толкова силен като излъчване, толкова могъщ... Той носи в себе си всичко най-необходимо за един велик творец. Той е човек с такъв невероятен темперамент... с такава сила..."

Това не е ли принос и за България, който трябва да бъде изтъкнат точно сега, когато светът е настръхнал?

Защо хроникьорите не отбелязаха, че това е единственият български художник, чиито изложби събират заедно цар и президенти, сини и червени, бивши и настоящи. Че платната му се изкупуват, още преди да са изсъхнали. Че в тях извира чувството за корен, за земя, за народност, и в същото време носят детската чистота и ефирност, способна да лети и да те въздига. И вероятно точно това чувство на издигане усетиха депутатите, когато го аплодираха в четвъртък.

Че пластиките му са оценявани по света като "поезия в образи и мистерия; носят уникално, експресивно очарование и драматична пластичност; имат неповторимо, завладяващо излъчване"; а авторът им е определян като "невероятен темперамент, велик творец, неокласик“.

Че далеч, преди да се качи на преседателския стол в българския парламент Вежди Рашидов е заел своето почетно кресло в скулптурните колекции на големите музеи и частни галерии по света от Отава, Париж, Рим и Лондон, през Йерусалим, Палма де Майорка и Кайро, до Сеул, Токио, Ню Йорк, и ЮАР, като доказателство, че геният му се цени в съвременния свят на пластичното изкуство.
Стотици статии са написани за него по цял свят.

И навсякъде до името Vejdi се изписва името България! С респект!

У нас - го тикат в калта на прехода.

Сякаш той е виновен за провалените илюзии на един народ.

И го обливат с омраза.

За хора без биографии, които си снимат корема, когато в парламентарната зала върви клетвата на депутатите, това е часът на настървената отмъстителност. Останали с единствената възможност да бъдат забелязани със своята сервилност, доносничене и разработване на компромати, те слагат епитети и публична дамга на челото, за да угодят на новите политически клакьори.
Бездарието иска да унижи таланта. Нихилизмът - можещия.

За тях Вежди има една мисъл: "Сигурно е трудно на онези, които приемат властта като истина вместо властта на истината".

Рисуват го с чаша уиски, а защо не написаха, че това е художникът, който „се препитава“ не от хонорари, а от международни награди", както подчертава за него Любимир Левчев.

Прав е Стефан Цанев, когато пише за Вежди: "Неговият талант, неговата световна известност и неговата извънредна популярност у нас събуждат у някои невъздържана завист, особено озлобени към него са хората, лишени от талант или страдащи от различни комплекси за малоценност. Неговата нетърпимост към несправедливостите, към лицемерието, към политическото шарлатанство е добре известна".

И затова не му прощават.

Когато Вежди се обърна към депутатите с призива да бъдат добри, си спомних онзи случай от живота му, когато дарява очите на починалия си брат си на ранен български миньор християнин в годините, когато възродителният процес смрази мюсюлмани и християни у нас. 

Знам, че за Вежди Доброто има истински, реални измерения.

Както и Лошото. Усетил го е на гърба си: "Няма успех, на който някой да ми се е зарадвал. Това е нашият манталитет. Отначало ми беше мъчно, после разбрах, че в крайна сметка не е толкова важно дали някой ще ми се зарадва, или ще ме отрече. Важно е да си потребен някому".

И какво се случи в петък - обругаваният Вежди стана потребен на цялата политическа класа, за да я спаси от разпад. Той не искаше това. Знаеше, че "политическата омраза създава общност от мразещи хора". Всички видяха изкривените им лица в петък.
Тяхната битка е за оставането им на политическата сцена. Водят я на живот и смърт.

Тази битка не е на Вежди. Негова отдавна е в миналото и отдавна е спечелена - докато го докара до един Vejdi.
Оттогава много води покрай Вежди се смениха. И политици - също. Никой не помни еднодневките. Преклонените глави остават без име.

Той си остана все бунтарят, все опакият, който скача срещу всяка неправда и брани онова, духовното, което ни държи като нация.
Остана си Големият Вежди.

Показа ни го в тези три дни, когато България беше на ръба.

Подаде ръка на всички. Призова за разум. И смирение. 

Самият той показа смирение, когато се извини на Нинова.

Политиката променя човека. Но Доброто винаги си пробива път.

Дано онези, които които се водят от омразата в социалните мрежи, осмислят, че Вежди беше искрен, когато каза: "Ще жертвам част от моя живот за България". И може да бъде мостът, по който миналото да мине към бъдещето.

Ако не му попречат.

За да попречат и на България.