Изявлението на Ангела Меркел, че „Европа не може повече да разчита на САЩ“, а „трябва да вземе съдбата си в свои ръце“, не представлява за експертите по международни отношения особено сензационна новина. Подобни изявления са правили и други европейски държавници. Още през 60-те години на XX век френският президент Шарл де Гол пледираше за „Европа на европейците“, тоест за ограничаване присъствието на САЩ на европейския континент. Тази позиция е резултат на различията между Съединените щати и европейските съюзници, както и на сблъсъка им на интереси, които датират още от създаването на НАТО.
Краят на Студената война доведе до изчезването на общия противник - СССР, но не и до преодоляване на различията между партньорите от двете страни на Атлантическия океан. Нещо повече - тези различия се задълбочават, и то както по стратегически направления, така и по много други актуални въпроси на международните отношения.
Едно от най-големите трансатлантически разногласия е по повод на това коя от новите заплахи за световния мир и сигурност заслужава най-голямо внимание. Американците акцентират върху външните заплахи като „разпространяване на оръжията за масово унищожаване, тероризма и бандитските държави.“ Европейците съсредоточават вниманието си върху организираната престъпност, етническите и религиозни конфликти, миграцията, бедността. Огромна част от европейските правителства смятат например, че заплахата, която представляват диктаторските арабски режими, е по-малка от риска те да бъдат свалени. И се оказват прави!
Изключително сериозно е различието на двете страни към силата и диалога в международните отношения. Вашингтон предпочита силово отстояване на глобалните си интереси. Според европейските съюзници държавите са длъжни да се стремят да изграждат такъв свят, в който военната мощ и грубата сила трябва да отстъпват пред мирната дипломация и икономическите лостове.
Ръководени от тези свои дълбоки убеждения европейците не правят опит за търсене на военен баланс със САЩ, макар и индустриалния им потенциал да не отстъпва на американския.
Различното отношение към военната сила на САЩ и Европа се дължи на още едно обстоятелство - различните цени, които американците и европейците плащат във войните. Всички войни или военни акции, които САЩ предприемат през 240- годишната си история (техният брой надвишава 210) са били успешни, с изключение на две – в Корея (1951-1953) и Виетнам, когато завършват без победител. Освен безпрецедентно бързото териториално разширяване след всяка война Съединените щати излизат по-богати, по-влиятелни и по-силни. А Първата и Втората световни войни рязко ускоряват израстването им като суперсила.
Всички войни, водени от европейските държави, с малки изключения, са ги разорявали. Мирът за Европа е бил многократно по-благоприятен за развитието и просперитета й. Типичен пример за това е Германия.
Трансатлантическите различия още повече се задълбочават след едностранните военни акции на Вашингтон в Близкия Изток и провокираните от него военни конфликти. Включването на някои европейски държави в тези въоръжени прояви, както например в Ирак, бяха сериозна провокация срещу Европа като цяло, което промени и целите на международния тероризъм. Наред със Съединените щати Европа днес е приоритетна негова мишена.
Сериозно се разминават и позициите на двете страни – САЩ и Европа по други важни въпроси като надпреварата във въоръжаването и особено за опазване на околната среда и климатичните промени. Вашингтон, макар и много предпазливо, не гледа с добро око и на процесите на европейската интеграция, виждайки в лицето на ЕС мощен икономически конкурент.
Освен тези съществени и непреодолими досега различия между трансатлантическите съюзници има още един фактор, който смущава тяхното сътрудничество. Това е некоректното и често пъти грубо поведение на Вашингтон към европейските военно-политически партньори. Синдромът на „победител“ и „спасител“ във Втората световна война и самочувствието на единствената суперсила на планетата оказват влияние върху американското външнополитическо поведение. То бе ярко проявено и от президента Тръмп към Германия преди няколко дни.
Дали с нетипичното си за един държавник поведение на Тръмп и с изразената от Меркел позиция ще настъпи някакъв исторически обрат в трансатлантическото сътрудничество е все още твърде рано да се прогнозира. Очевидно е обаче, че ще започне процес на преоценка на принципите на това сътрудничество и на промяна на взаимоотношенията САЩ – Европа. А те могат да бъдат само в една единствена насока – пълно равноправие, взаимно уважение и зачитане интересите на американците и европейците. Това е постижимо, когато Европа поеме съдбините в свои ръце. И още, както твърди политическият анализатор Майкъл Игнатиев в „Ню Йорк таймс мегъзин“, "Америка трябва да се отърси от заслепяващата илюзия, че тя е ръката на Божието провидение или че е моторът на историята".
35814 | 2 юни 2017 | 18:32
Мобилна верси
RSS
