31573 | 6 юли 2012 | 17:49

Защо е добра идеята за единен фискален съюз

Взетото в Брюксел решение по създаването на единен фискален съюз може да се сравни по значимост на въвеждането на еврото. Още повече до този момент финансово-икономическите процеси на Стария континент изглеждаха неконтролируеми. Признавам си, че съм изненадан от постигнатата конструктивност за толкова кратък период, нещо твърде нетипично за европейските политици.

След решенията високопоставен германски политик се изрази в следния дух: „Основният въпрос е относително простичък. Какво искат нашите партньори повече - дали повече „Европа“, или повече „германски пари“?“ С един общ фискален съюз е свързано и създаването на паневропейски надзорен орган. Това е важно за поддържането на стабилен финансов сектор в Европа; то е и единственият път за прекъсване на омагьосания кръг между държавните дългови проблеми и проблемите на банките.

Както знаем, през последните години някои големи европейски банки изпаднаха в ликвидни затруднения най-вече поради факта, че притежаваха значителни портфейли в държавни облигации, емитирани от южноевропейски държави. Обективно погледнато, те не би трябвало да бъдат „разкъсвани“ от критика за такъв тип инвестиционно решение. Финансовото здраве на една държава е отговорност на правителството, а не на банковия сектор. Нещо повече, ще бъде коректно да се каже, че неразумното управление на публичните финанси в края на краищата „зарази“ и балансите на банките.

Не бих желал да оневиня напълно и кредитните институции, защото критериите им за оценка на риска бяха дотолкова занижени, че в един момент (през 2005-2008 г.), който не поиска банков кредит, той не получи. В Ирландия именно гигантският размер на ипотечните заеми, който наду до пръсване цените на недвижимите имоти, впоследствие принуди държавата да национализира почти целия банков сектор, за да предпази финансовата система на страната от пълен колапс.

Какъв ще бъде прекият ефект от решението за единен фискален съюз по отношение на търговските банки, регистрирани в държави членки на еврозоната? Те ще имат право на директен достъп до средства от европейския фонд за финансова стабилност. И тъй като безплатен обяд няма, тези кредитни институции ще бъдат по погледа на паневропейски надзорен орган.

Пояснявам с пример.

Представяте ли си банка, която е включена в европейската надзорна система, да загуби изцяло управителния си съвет въз основа на решение на паневропейския банков надзор? Това може да стане, ако тази банка  е от системно значение за банковия пазар и същевременно управлението й създава проблеми за нейното финансово здраве. В тази посока са и думите на Ерик Нилсен, главен икономист на Unicredit: „Краят на света не е дошъл, но имам чувството, че сме на крачка разстояние от нова европейска интеграция. Единствено се питам защо тези инициативи се активират само когато сме на ръба на скалата?“

Трябва да признаем, че г-н Нилсен е болезнено прав. Точно преди година бившият шеф на Европейската централна банка Жан-Клод Трише говореше за единен фискален съюз в Европа и за орган, който да има право да контролира националните бюджети. Тогава всичко това изглеждаше като отложено за необозримото бъдеще.  В сегашния момент обаче трябва да признаем прозорливостта на французина.

Най-активна в сцената „Създаване на единен европейски фискален съюз“ е Германия. Някой има ли съмнение, че в момента тя кара европейския влак официално и неофициално?...

Какво искат германците? Първо, повече конкретни правомощия, касаещи бюджетната дисциплина на Европейската комисия, Европейския парламент и Европейския съд. Второ, хармонизиране на данъчното, трудовото и осигурителното законодателство. След последните конкретни действия тези искания не ми звучат общо.

Позицията на България трябва да бъде проактивна, а не изчаквателна. В такъв момент това е задължително условие, ако искаме да бъдем третирани равноправно не само „де юре“, но и „де факто“. Да, към настоящия момент членството в ЕС изглежда като един перфектен съюз за „внос на проблеми“, но ако се върнем към безкрайно мъдрия български фолклор - „приятели за маса бол, за работа няма“.

Увеличаващата се нужда от общоевропейски регулаторни органи действително ще промени финансовата пътна карта на ЕС. Част от проблемите на италианските, френските и испанските банки идват от цената, на която те финансират дейността си, и са в пряка зависимост от цената, на която се финансират съответните държави. Това, разбира се, пряко влияе и върху финансовото им здраве; в крайна сметка те няма как да функционират без заемни средства от Европейската централна банка.

Класически пример е френско-белгийската банка Dexia. Когато тя  изпадна в колапс през 2011 г., единственото решение бе правителствата на Франция и Белгия да си поделят цената по спасяването й.

Според анализ на Morgan Stanley „не може да има единна обща валута без единна банкова система“. Каква е логиката? Пасивите на банката в края на краищата са пари, или казано с други думи, това са средствата на вложителите. Като краен гарант на тези средства обаче се явяват правителствата. По подразбиране или съвсем явно държавите стоят зад кредитните институции в случай на нужда. Драма се задава, когато политиците трябва да обяснят на данъкоплатците как с техните средства трябва да бъде спасена банка в друга държава. Точно това прави цялата система по укрепване на европейските банки толкова тромава. С новите регулации в случай на проблеми всяка една европейска банка от държава, спадаща към еврозоната, ще има директен достъп до ресурс. В повечето случаи бързата реакция е животоспасяваща.

С последните решения по отношение на фискалния съюз Европа все повече започва да прилича на САЩ. В това няма нищо лошо освен категоричния отказ на политиците да го изрекат на глас.  Имам чувството, че цялата концепция на фискална хармонизация е заимствана едно към едно от американската програма за оздравяване на финансовите институции ТАRP (програма за облекчаване от проблемни активи).

Гуверньорът на Bank of England - Марвин Кинг, с типичен английски хумор казва за големите банки, че те са „глобални по време на живота си и национални по време на смъртта си“.  Европа е на прага да вземе най-важните си решения по пътя на оцеляването си. То ще бъде изключително болезнен процес, защото общото благополучие преминава през лични (национални) жертви. Невероятно трудно е национално отговорен политик да пречупи мирогледа си през призмата на най-важното за Европа, а не за неговата страна. Изобщо, доколко е възможно това!?