40912 | 5 авг. 2013 | 07:49

Как си отива комунизмът

1990 година, първи месеци на демократичните промени. Сред хората са двама несъмнени и популярни дисиденти от предишното време - Радой Ралин и (на втори план) Желю Желев. По-късно всичко се обърка: защото други, измислени герои се наместиха на първия ред на цирка, наречен Преход.

Най-после се усетиха. Но пак не схванаха, какви идиоти са - а колко нещастни се чувствали сега. Тия дни един от тях се оплакваше, че никой вече пет пари не давал за него. Отишъл сам на Протеста, за да изпее някоя от песничките си. Не искал нищо, нито стотинка, всичко щяло да бъде за негова сметка - какъв филантроп, нали. Обаче дошло някаква младо момиче и му рекло да се разкара, никак не му се слушали рокаджийските му напъни.

И оня се потресъл - да си въобразяваш, че си бард на Промяната/Прехода, пък една пикла да ти каже през 2013-а, че е по-добре да се скриеш някъде. А нашето бардче сума години се дра, че комунизмът си отивал, и го правеше толкова възторжено, сякаш той лично го е

изпратил някъде другаде с наложен платеж

Как да не се обиди сега!

Винаги сме били жалостиви към митингаджии като въпросния - дребни хора, забележителни единствено с късния си антикомунизъм. Обаче все ни е било неудобно да им кажем да се огледат, да видят какво имат зад себе си, макар това да е ясно за всички - едното нищо, това имат освен закъснелите си крясъци. Хора като Илия Минев, който е един от светците на българската съпротива, се чувстваха неудобно от налудните напъни на подобни активисти. Нахалството им бе обидно за тях: комунизмът си отивал, понеже някакви идиоти съчинили такава песничка. Бай Илия, който лежа над две десетилетия в затвори и лагери, никога не би казал нещо толкова глупаво - той, който след дългогодишните си страдания и упорство,все пак, бе успял да отчупи

едно парченце от бетонната глава

на тоталитаризма.

Затова всичко се обърка: защото измислени поети, още по-измислени бардове и напълно объркани бракоразводни адвокати, изобщо - цялата паплач от натегачи,  избутаха с лакти хора като Минев. Избутаха ги и се наместиха на първия ред на цирка, наречен Преход - а имаха право единствено да носят портретите на страдалци като него, дори и за това не ставаха.

И сега новите протестиращи им казват да се разкарат.

Не ги познават, но усещат, че театралните им напъни са някак фалшиви. Хайде - чупката.

Между другото. Още преди нашите късни демократи да започнат да разлепват некролозите на комунизма, веднъж Адам Михник каза нещо знаменателно във „Всяка неделя“: че всички ние сме копелета на комунизма. И ще си останем такива. Но нашите ентусиасти весело лепяха ония некролози, сякаш бяха афиши за концертите им.

Преходът е една поредица от мистификации

нищо повече. Най-важните афери досега тъй и не са обяснени, няма и да бъдат обяснени.
Кой изтика Филип Димитров - съвършения дар на невзрачността - за премиер?
Кой ликвидира Луканов? Можете да се зверите в четирите посоки на света и пак ще е малко.
Кой свали Младенов, а сетне и Виденов?
Кой нарисува с розови боички Костов за баща на „дясното“?
Кой принуди Симеон да се прави на амбулантен търговец и да зареже историята - ако около Фердинанд и Борис Трети има повече загадки, отколкото истини, този пък направо закри династията; и досега главата му е пълна само с гори, имения, къщи и пр.

Кой го нагласи тоя слабак като премиер

Ами другият слабак - фиктивният социалист Станишев? Каква е неговата завера?
Вие си мислите, че имате отговори на тези въпроси – вятър имате. Премлясквате единствено локуми, нищо повече.
Кога най-сетне някой от калибъра на академик Георги Марков ще напише нещо за Прехода? Но и той няма да го направи от погнуса.
Двайсет и три мистифицирани години са прекалено много дори за една могъща империя, какво остава за една напълно побъркана селяндурска държава.
Едно нещо обаче беше кристално ясно през същите тия години: подбудите за погрома, който номиналните типове осъществиха над истински успелите хора. Това бе направо геноцид, нищо по-малко.
Сега някои от същите погромаджии се оплакват, че Протестиращите не ги признават - а какво направиха те самите веднага след Преврата срещу Живков?
Най-големите некадърници, които бяха посмешище в писателските среди, започнаха да екзекутират по специални списъци големите имена. Едно леке обруга Вапцаров по неописуем начин и така се писа първи седесар. Наскоро го направи и новият министър на културата, а сетне взе да се оправдава като крадлива продавачка от Женския пазар.
На Левчев му търсеха несъществуващите фонтани в апартамента - вместо да разкодират великолепната му поезия. Имаше списъци на автори, които трябваше да бъдат унижавани, и други, които да бъдат произвеждани за светци. Охулиха Хайтов. Дори непокорната Блага си изпати от един хашлак, който написа, че била „изкукала“, макар тъкмо онзи да си беше истинският перко.
И досега изхвърлят и връщат Ботев в учебниците, всяка година

отново и отново го водят на Околчица

Хора с разпрани усти твърдят, че нямаме нужда от „Под игото“ - само дето още не са препоръчали да го заменим с Талмуда. Обаче кажете нещо срещу самите тях - и ще ревнат, сякаш е настъпил нов Холокост.

Няма област от публичния живот, която да е предпазена от свирепи разправи.
Авторите им са по-разгащени дори от касапите след Девети септември 1944-а - тогава убиваха интелектуалци, за да приберат за себе си килимите им, Райко Алексиев е един от тях. Обаче маймуните след 1989-а не бяха по-малко кръвожадни.
Те искаха много повече: да бъдат признати, и то веднага; и не само това - искаха истински талантливите и успелите да бъдат низвергнати, а те да получат тяхното признание; те си направиха

РМД за приватизиране на признанието

Комунизмът си отива - отивайте си и вие, вашата мама, освободете ни местата си. Тези дивашки напъни всъщност съставляват единствения ясен трафик на Прехода. Един великолепен майстор на киното като Людмил Стайков стои без работа - обаче никакви хора правят филм след филм; дори българските евреи, които иначе са свръхчувствителни, останаха зяпнали след сериала на Канал 1 „Недадените“, само Вагенщайн намери кураж да се озъби на телевизионните дърводелци. Ако Скорсезе беше българин, и него щяха да прекарат тия одиозни типове.
Едни късни демократи съставиха „Инвентарна книга на социализма“ - услужливите соросоиди си падат по тия фокуси. Обаче никога няма да направят инвентарна книга на Прехода. Защото това означава сами да си плюят на сурата. Една друга инвентаризация обаче е още по-наложителна: тази на издевателствата - с Миналото и неговите талантливи и честни първенци; на калташката операция „Подмяна“, която няма край и няма край; и разбира се, време е да се преброят мизерните автори на тази подмяна. Това ще бъде една зловонна книга - но пък е и крайно необходима. Зловонието иде главно от комплексите на въпросните герои - не знам дали сте наясно, но

завистта излъчва особено нетърпима смрад

И днес реват, че Новите Херои не ги признавали - сякаш и досега някой ги е припознал истински. Никога не са ги приемали за нещо сериозно - но пък са се бояли от тях, това е факт. Хора, които не се страхуваха от Живков, се свиваха панически пред тия типове, много пъти съм го виждал с очите си. Побеснявал съм, че им мълчат и боязливо ги търпят, макар че ги разбирах: не е лесно да живееш, когато някакви кални човечета те мърсят. А те го правеха с удоволствие, имаха животински апетит за това, нищо не можеше да го задоволи.
Май че единственият, който мина между капките, е Валери Петров, неизвестно защо към него не са проявявали интерес - и така днес той вече е „единственият народен будител“. Ако Радой, милият, беше жив, със сигурност щеше да разкаже историята на Чертовенски: как той срещнал Валери пред БИАД и как му казал: „Както си талантлив, както си и евреин, ако беше и гей, Нобеловата награда не ти мърдаше!“ Разбира се, това, че нашият единствен будител остава незабелязан от „духовните“ приватизатори, не е по-малка награда от Нобеловата.
И какво стана? Ругаха, присвояваха и пр., а накрая - никой не ги признава. След всичките дивотии

останаха с пръст в устата

А вече се виждаха като класици, като Старейшини на Духа за вечни времена.
23 години събаряха - а накрая и едно малко паметниче не си заслужиха. Защото пееха, че комунизмът си отива, а се държаха като джобни крумкюлявковчета - Гугъл да ви каже, кой е той.

Ето и заради това комунизмът все още не си е отишъл.

(в. Преса, печатно издание, брой 211 (562) от 05 август 2013)