10585 | 14 авг. 2013 | 15:21

Всъщност още не сме чули „реформите“, които искат реформаторите

Всяка политическа обществена промяна има нужда от свои цели, свои носители и свой език. Не казвам, че трябва да променяме имената на месеците, но става дума за времето, в което живеем. Вече с горчивина разбираме, че „времето“ не е наше, а на всички - включително на тези, които не можем да понасяме. Нещо повече - оказа се, че е важно какво правим в това време.

Дълго се борихме да скъсаме с миналото, но разбрахме, че то е част от нас, част, с която се наложи да живеем.

Човек не може да си избира роднините

- така е и с историята, която вече се е случила назад във времето. Искахме бърз достъп до „играчките“ в „Кореком“ и ето, накрая визите паднаха и стигнахме до тях, но се оказа, че по-важно е да се научим да правим свои играчки.
Точно тук се спънахме. Лесно заминавахме и оставахме в чужди държави, но не можахме да направим своята. Сигурно звучи опростенчески, защото „ценностите на демокрацията“ не са просто материалните блага. С този аргумент възвишеният гняв на интелигенцията ще ме удари. Но коя от ценностите постигнахме?

Свободни ли са изборите? Свободни и независими ли са медиите? Защитена ли е собствеността ни? Независима и справедлива ли е съдебната система? Имаме ли свободен конкурентен пазар? Въпросите могат да продължат дълго, но за съжаление отговорът е приблизително един и същ - не.

Тези теми останаха да висят нерешени почти четвърт век след падането на Берлинската стена и въпреки че лозунгите по улиците гласят друго, всъщност става дума точно за това. Докато си въобразявахме, че сме постигнали тези „ценности“, средствата за производство на „играчки“ попаднаха в ръцете на тези, които не понасяхме и се чудехме как да живеем с тях. Благата на диалектическия материализъм изкупиха ценностите на демократичния капитализъм на територията на България. Така стигнахме до днес - деня, в който властта се произвежда по волята на група олигарси, а не по волята на демоса. Кошмарно събуждане и осъзнаване. Какво ще се роди? Еволюция или революция? Кой ще води борбата? С какви послания? Как ще стигне до хората?

Засега единствената заявена претенция за промяна в публичното пространство е на Реформаторския блок. Но дали се осъзнава тежестта на битката, която предстои? Ясно ли е за какъв отговорен и фундаментален катаклизъм става дума? Колко широко трябва да се отвори ветрилото за активни действия? Задачата е непосилна за един човек и една партия независимо от размера й.
Затова изпитвам естествени опасения, когато тези хора се включват охотно

в сметкаджийски диалози

с предизборен характер, какъвто бе случаят с евтината въдица, която Борисов им подхвърли миналата седмица. Смущава ме и придирчивото пресмятане кой колко е голям сред тях самите. Сякаш отсега е започнала калкулация на депутатски места. Смущава ме „дипломатичният“ начин, по който пристъпват един към друг, деленето на стари и млади и още ред неща, които не искам да изброявам.
А всъщност не сме чули „реформите“, които искат реформаторите. Ако те засягат всички онези ценности на демокрацията, които очевидно са в тежък дефицит в страната ни, процесът на възникване и общуване ще бъде много по-спонтанен. Става дума не само за общуването помежду им, а и за диалога им с хората. Публиката има нужда да ги разбере. Колкото и да е абсурдно,

публиката има желание да ги разбере

за да ги хареса, защото самата тя съзнава, че така повече не може да са се живее в България.
Начинът, по който се общува, е много по-различен от времето на старото голямо СДС. Тогава достъпът до телевизия беше въпрос на преговори, нахлуване в студиа и стачки за сваляне на директори на медии. Тогава наличието на вестник беше като нуждата от оръдие на фронта. Но тогава фронтовата линия между минало и бъдеще минаваше по друга логика, а идеологията се приемаше като избор между различни цивилизации. Студената война отшумяваше до последното село в страната.

Днес почти всички са от едната страна на барикадата, защото разбраха, че страдат еднакво от липсата на държава, която зависи от тях. Всички разбраха, че плащат за съществуването на фалшив организъм, който се възползва от положението си, за да обслужва стотина души и да съсипва милиони граждани.
Ето колко е голям ареалът, който „реформаторите“ трябва да обслужват политически. Толкова разнолики са и хората, до които трябва да стигнат. На всичкото отгоре

и средствата за общуване вече са различни

В ерата на интернет и електронните медии дори плакатите на „дансуващите“ приличат повече на туитове, отколкото на някогашните „Свобода, гласност и преустройство“. Посланията, които се изпращат, вече нямат онази тежест, в която комуникаторът произнася сакралната истина и тълпите тръгват след него.
Днес основната форма е диалогът. Когато кажеш нещо, бъди готов да ти отвърнат и така да продължи разговорът. Това е резултат и на натрупано недоверие, и на критична маса опит, и заради новите технологични възможности. Лидерите на днешната промяна трябва да са първи в тази битка, а не да сервират прясно нарязано брюкселско зеле със сос от престарели сини сливи.

Територията на новото общуване не изключва старите „ловни полета“ като радиа, вестици и телевизии, но промяната по дефиниция винаги се прави от тези, чийто живот предстои и имат планове за себе си. Точно тези хора трябва да разберат, че освен за себе си трябва да имат планове и за страната в която живеят. А те са в интернет, а вече и на улицата.

Търпението се е изчерпало. Кой ще формулира посоката на нетърпението? Кой ще предложи модела за промяна и как? Ако приемем, че това са реформаторите, във въздуха продължава да виси въпросът: Как?

Лесно се дават рецепти отстрани, но всъщност никой от нас не е „отстрани“, защото става дума за всички. Ето първото, с което е добре да се започне - реформаторите да ни убедят, че това, което искат, се отнася и е добро за всички. Второто, но не по важност, е желанието хората да бъдат

въвлечени в процеса на промяна

а не просто да се чудят как да привлекат протестиращите към някакъв политически формат. Третото е смелостта и дързостта истината и почтеността да станат нов политически код на поведение. Четвъртото, а за някои е най-важното, че имат план за възхода на България и могат да го реализират.

Сигурно може да се изброят още доста претенции, но ако започнат дори с тези четири неща, центрофугата на историята ще се завърти. И то на тази, която сами правим, а не просто ни се случва. Защото иначе пак ще се чудим как да живеем с миналото си между две писма до внуците, които растат някъде другаде.

*Авторът е експерт по политически маркетинг и ПР

(в. Преса, печатно издание, брой 220 (571) от 14 август 2013)