34215 | 28 септ. 2013 | 08:01

Коварна болест прикова на легло две сестри, едната почина

Колко жестока трябва да е Съдбата, за да изсипе цялата горчилка на живота върху теб? Да прикове на легло две от трите ти деца, без да остави капчица надежда, че един ден те ще оздравеят. Да погребе мечтите ти, но да не те прекърши и да останеш Човек. После да прибере съпруга ти, а малко след това и първородното ти чедо, над което 18 години си бдял денонощно заради тежкото му заболяване. И да те остави сам да се бориш с мъката и грижите за неподвижната си най-малка рожба, подпирайки се на крехките рамене на единствената си здрава дъщеря. А тя - загърбила живот и младост, да ти бъде пристан и опора.

Как ли Съдбата избира хората за тежките си изпитания? Дали завърта рулетка и произволно хвърля злата орисия, или я дава на тези, които могат да я изтърпят? Понесли тежкия си кръст, три силни жени от малкото родопско селце Загражден не се оплакват, не търсят помощ, а само молят Бог животът им да не става по-лош. „От много години не съм виждала центъра на селото, не мога да изляза по-далече от двора на къщата си. Такава ми била съдбата“, смирено казва 58-годишната Розалия Чонева от родопското село Загражден.

Прикованата на легло от девет години Живка с родителите си Красимир и Розалия, преди да се разболее

„Дъщеря ми Светла почина на 20 август т.г., в началото на същия месец навърши 39 г. Разболя се в най-хубавата си възраст - на 17 години, от рядката болест на Щрюмпел и четири години след това легна неподвижна. Така остана до последния си ден“, започва тъжния разказ за живота си Розалия. За зла участ същото коварно заболяване покосило и най-малката от трите Ӝ дъщери - Живка (31 г.), която е парализирана от девет години. Младата жена

не излиза дори
на терасата

остане ли по-дълго в седнало положение, губи съзнание . „Хиляди пъти е припадала в ръцете ми“, казва единствената здрава дъщеря в семейството - Саша (34 г.), която редом с майка си се грижи за тежко болната си сестра, къщата и градината в двора. Тя е личен асистент на Живка и отскоро получава 280 лв. заплата. Още 17-годишна Сашка загърбва своя живот и става придружител на баща си Красимир по болниците, когато получил първия инфаркт. Оттогава е дясната ръка на майка си във всичко. Отдавна се е разделила с мечтите и желанията си и е посветила живота си на болните в семейството.

Единствено тя излиза от къщата на бегом два пъти месечно, за да напазарува. Сашка готви по няколко гоз­би на ден, за да може Живка да си избере менюто за деня. „Внимаваме с какво я храним. Тя е лежащо болна, много неща не трябва да яде“, казва Сашка. Дори за майка Ӝ младата жена не е просто дъщеря, а здравото дете, което е делило грижите за болните и къщата наравно с нея. „Никога не съм си помислила от какво имам нужда, нито пък за Саша съм помислила - не я питам дали е изморена и има ли възможност да поема ангажименти. Тя се грижи за цялата къща“, казва Розалия. Преди съпругът Ӝ да почине, с мъка казал на единствената си здрава дъщеря: „Бягай чедо, излез от тази къща, намери си свой живот някъде другаде“, но Сашка не изпълнила бащината заръка. Останала предана на семейството си и никога не се противопоставила на съдбата си, не се гневила и не роптала. Напротив - с любов и нежност поела грижите. Дори прави прически и лакира ноктите на Живка, разказват в селото.

Двете с майка Ӝ са неотлъчно до неподвижната жена, като през два часа я обръщат, раздвижват Ӝ краката, които болест­та е стопила до неузнаваемост. За да откъсне момичето поглед от тавана, майката е сложила телевизори във всичките стаи в къщата и често обсъждат кой филм ще гледат. „За нас няма празници, приключиха много отдавна. Боядисваме яйца и правим курабии за Великден, но
никога не
се веселим
Такъв ни е животът“, казват родопчанките. Освен заплатата на Сашка в бюджета на семейството влизат 262 лв. от пенсията на Живка. Сашка взема пенсиите, пазарува храна и лекарства и плаща ток, телефон, вода... После, ако останат пари, в две пликчета заделя за дърва и памперси.

Здравната каса не поема нито лев отстъпка за лекарствата на болната жена. „Зареждаме лекарства вкъщи като за война, хляб може да нямам, но с хапчета и сиропи се запасявам задължително. Нямам друг избор, бързата помощ е на 37 км оттук - чак в Баните“. Въпреки тежката си съдба двете жени не се оплакват и не търсят помощ от никого. Семейството няма нито лев борч. „От нищо нямаме нужда. Добре сме, само Господ да ни дава здраве, за да гледаме детето. Хората си имат толкова много проблеми, защо да се занимават с нас“, казва Розалия, която дълги години страда от анемия.

В подредената градина в двора на площ около декар двете жени отглеждат картофи, фасул, чушки, домати, краставици, чайове, подправки, ягоди, малини, ябълки, къпини… Родопчанките щедро предлагат от това, което имат на всеки, посетил дома им. Между лехите са нацъфтели пъстроцветни богородички (астри). Сякаш напук или просто светъл лъч в тежка орисия на семейството. 
 

(в. Преса, печатно издание, брой 264 (615 от 28 септември 2013)