9637 | 29 окт. 2013 | 11:01

Мораториумът върху продажбата на земеделски земи не е нещо друго освен изпълняване на поръчка на олигарсите

През 2005 година управлението на България пое и „републикан-монархическа“ коалиция. Запомнихме я като тройна, тъй като социалистите запазиха във властта и ДПС.

Проф. Драгомир ДРАГАНОВ

Абсурдната „коалиция на емоциите и лудостта“ (по Борисов), която се пръкна в парламента миналия вторник, надбяга и най-смелите ми представи докъде може да стигне депутатският шашкънлък. Слаба утеха е, че подобна „тройна коалиция“ между социалдемократи, комунисти и популисти ще се пръкне най-вероятно и в Чехия след изборите там от тази неделя.

А иначе на студентите си редовно обяснявам, че

според теорията има
пет възможни коалиции

- лява, лявоцентристка, центристка, дясноцентристка и дясна. Колкото впрочем са и политическите позиции на партиите, независимо как се наричат. След 1945 г. обаче, когато демокрацията на Стария континент непрестанно разширява периметъра си, коалиционните практики често надхвърлят теоретическите постулати.
Най-любопитен случай може би е коалицията в Италия през 1976-1978 г. В изборите от 1976 г. комунистите плътно се доближават до основния си опонент - християндемократите. Нещо повече, заедно с неофашистите компартията дори има мнозинство в парламента.

Но доколкото подобна коалиция в демократична Италия би била безумна, християндемократи и комунисти се споразумяват първите да съставят миноритарно правителство (т.е. на малцинството), а вторите да не поставят въпроса за вот на недоверие. Както и става през следващите две години.

Точно обратното се случва в Словакия през 1995-1997 година. За да реализира властовите си амбиции, авторитарният министър-председател Мечиар не се колебае да търси помощта и на една иначе необяснима управляваща коалиция (неслучайно тя е наречена „кафяво-червена“), в която участвува заедно с крайнолеви и ултранационалисти. В резултат Словакия е обявена от ЕС за „черната овца“ сред страните от Централна Европа и са й отказани преговори за членство в съюза и в НАТО.

В „добрата стара Англия“ пък, известна с еднопартийните си управления на консерватори или лейбъристи, през 1976 г. управляващите лейбъристи след нетипично за там вътрешнопартийно „роене“ губят крехкото си мнозинство в парламента. И за да предотвратят едни предсрочни избори, през 1977 г. те влизат в преговори с депутатите либерали. Вярно, получават подкрепата им, но срещу условието, че ще бъдат консултирани по всеки законопроект преди внасянето му в Камарата на общините. Така т.нар. пакт Лейб-либ остава в историята и като „коалиция на изнудването“. И закономерно води на власт консерваторите, а лейбъристите излизат в опозиция за 18 години.

Германия също не изостава в коалиционните си „изобретения“. На два пъти, през 1949-1957 г. и през 1961-1966 г. там управлява т.нар. малка коалиция между християндемократи и свободни демократи (формулата „два на един“). А през 1966 г. в управлението влизат и социалдемократите и до 1969 г. на власт е първата „голяма коалиция“, или формулата „три на нула“.

След появата и на „зелените“ в парламента тя на свой ред е наследена от друга - „два на два“ (редуват се „малка коалиция“ на християндемократи и свободни демократи и „малка коалиция“ на социалдемократи и „зелени“. А когато през 2005 г. на двете големи партии вляво и вдясно им писва от капризите на малките им партньори, Меркел не се колебае да отиде и на формулата „два на нула“ - голяма коалиция само между християндемократи и социалдемократи.

И наистина ми е любопитно какво ще измислят германците след последните избори преди няколко седмици... Ще приключа европейската си коалиционна разходка с Франция. През 1946-1958 г. тя се прочу като „републиката на депутатите“. В смисъл, че

правителствата падаха едно след друго

но парламентът си оставаше непоклатим. След всяка правителствена криза в него се сформираше ново „коалиционно мнозинство“, което излъчваше друг премиер. И така чак до „ерата Дьо Гол“.

От Митеран насетне Франция навлезе в друг етап - на „коалициите на съжителството“ (ама пък колко „по френски“ звучи, нали?) Според конституцията там президентът ръководи и заседанията на Министерския съвет. Та нерядко се случваше ляв президент да председателства, да „командва“ десен кабинет. И обратно. Пък от това на Франция май й няма нищо...

Е, след всичко казано дотук няма как да не се похвалим, че „и ний сме дали нещо на света“, що се отнася до коалиционни чудатости. Първата чудатост се случи още във Великото народно събрание (ВНС). При това в два плана.

От една страна, след като Г-39 (групата на 39 от общо 400 депутати - бел. ред.) отиде да реве уж от глад на моравата пред парламента, вътре депутатите направихме една „коалиция за конституцията“. Даже си спомням как едва ли не със сълзи на очи молехме „гладуващите“ да не се връщат в пленарната зала, за да не ни се преч­кат на работата.

От друга страна, в експертното правителство на Димитър Попов се включиха и БСП, и СДС. Е, понякога Митко Луджев и Сашо Томов май са стигали и до ръкопашни схватки, ама все пак „коалиционни“...

После дойде времето на т.нар. ТТ коалиция. Името й идва не от известната марка пищови, а защото беше между Тъмносините и Турците.
Само властовата алчност на Филип Димитров и компания, дълбоко повярвали, че са спечелили „с малко, но завинаги“, я развали. А ако се бяха сетили да дадат и един-два министерски поста на ДПС, „ТТ коалицията“ можеше да има и по-щастливо бъдеще. Ама ГГЗ, ако някой се досеща какво означава това. И закономерно Доган би шута на онази коалиция...

След което пък дойде дивното време на Беровото правителство. „Егати държавата, щом и аз съм й вицепремиер“, възкликна тогава един юнак. И беше абсолютно прав.

Защото

никой не знаеше кой кого реално представлява

А всичко се криеше зад невижданото в европейската практика понятие „коалиция на динамичното мнозинство“. Из което щъкаха наляво и надясно „мравки“, „люспи“ и други природни феномени. Важното беше, че всички наистина „динамично“ участваха в разграбването на държавицата ни. И се справиха добре, хич не може да им се отрече...

Последваха две абсолютно формални коалиции - на Виденов (1995-1997) и на Костов (1997-2001). Формални в смисъл, че „малките“ коалиционни партньори в тях бяха абсолютно „независими“. Тоест просто от тях не зависеше абсолютно нищо...

Парадоксът обаче е, че това бяха и единствените две „честни“ коалиции. Сиреч, предизборни, а не следствие на следизборни пазарлъци и покупко-продажби на депутатски гласове. После България се превърна в нещо като „коалиционен Абсурдистан“. Първата нечестна беше „коалицията за властта и личното облагодетелстване“ между НДСВ и ДПС. Освен горите и дворците Симеон за малко да си „реституира“ и връх Мусала. А Доган напълни държавната администрация със свои верни хора. Абсурдът достигна сияйни висини още в края на 2001 г., когато НДСВ и ДПС подкрепиха Първанов за президент. Така един бивш партиен секретар (на БСП) стана цар за пет години, а един бивш цар (Симеон) партиен секретар на своето си движение за същия срок...

В края на мандата пък се пръкна и нашенска „коалиция на изнудването“. След като направиха показно със свалянето на Герджиков като председател на парламента, „нововремците“ (бивши хрантутници на Симеон) заплашиха със същото и премиера, ако не им „бутне“ министерски места. И за да оцелее на поста си, той наистина им „бутна“.

Чудо невиждано се случи и през 2005 г. с „републикан-монархическата коалиция“. Както уж щеше да му взема имотите, така внезапно БСП се „смили“ над Симеон срещу гласовете на неговите депутати, само и само „нейният“ Станишев да стане премиер. Е, стана. Но в желанието си да покажат колко са „демократични“, социалистите запазиха във властта и ДПС.

И без него те имаха необходимото мнозинство със Симеон. Защо тогава го направиха? Историята мълчи, но през 2009 г. проговори Доган: „Аз разпределям порциите в България!“ Само че, с извинение да попитам -

чии точно порции?

На 85% от българите или на „архитектите“ на „Цигов чарк“? Ами ей така, с абсурдистанските си коалиции си докарахме на власт и Винету. Ама и той не се отказа от тях.

То не беше с Костов и Сидеров, не беше после със Сидеров без Костов, не беше със Сидеров и Костов без Яне, не беше с Яне без Костов и Сидеров... Единственото, което постоянно беше, е, че всички си въртяха задниците като вентилатори, само и само да не ги отделят от кокала. А най-вече беше поредната „коалиция на моментната изгода“. Каквато гледахме и до миналия вторник. Разни слухове се носят на какви точно суми е възлизал на БСП и ДПС „златният“ среден пръст на Сидеров.

Каквито и да са обаче, след вторник вероятно ще са смешно малки в сравнение с това, което ще да е получила новата абсурдистанска „коалиция на олигархичното задкулисие“.

Защото никой не може да ме убеди, че мораториумът върху продажбата на земеделски земи не е нещо друго освен изпълняване на поръчка на олигарсите и техните анонимни „инвестиционни фондове“. Които с него умишлено задържат цената на земята ниска, докато я доизкупят. 

(в. Преса, печатно издание, брой 295 (646 от 29 октомври 2013)