Преди време в кратката ми битност на министър за българите зад граница приех на протоколната опознавателна среща посланиците на страните членки на Европейския съюз. Един от тях ми зададе следния въпрос: „С какво се различава позицията на вашата страна от гръцката позиция, за да налагате вето върху желанието на Македония да започне преговори за членство в Европейския съюз?“
Отговорих: „Гърция смята, и то с основание, че името Македония - с прилагателни (Горна, Долна, Славянска) или без - е име на една от стотиците антични гръцки държави и е следователно част от гръцкото историческо наследство и не иска да бъде крадено от никой. Докато ние, ако Скопие избере държавата на която е столица, името Югозападна България или дори само България, въобще няма да протестираме, независимо че името е част от българското културно наследство. И даже бурно ще приветстваме такова решение.“
Не знам дали ме разбраха, макар че някои изръкопляскаха. Боя се, че и в Брюксел не разбират същината на проблема между София и Скопие.
Така излиза от искането на докладчика за Република Македония до Европарламента, а именно до края на декември Скопие да уреди отношенията си с България. До този докладчик не са си пробили път усилията на някои наши евродепутати. И той очевидно смята, че въпросните отношения са елемент от т.нар. системни проблеми, каквито имат всички съседни държави по света, дори когато заедно участват в един военен, политически или икономически съюз. Турция и България например спорят за обезщетенията на тракийци, за екзархийските имоти; Гърция и Турция за делимитиране на морските пространства в Егейско море; покрай Дунав сме спорили и ние с Румъния.
Проблемът на Скопие със София е несистемен. На пръв поглед за Брюксел не искаме много -
само един договор за добросъседство
Отгоре на всичко подобен вече е подписван, през 1999 г. при правителството на Иван Костов и на Любчо Георгиевски.
И какво толкова има в този проектодоговор? България иска да престанат кражбите на българската история (на дейци, духовна традиция и събития); да се поправят учебниците по история в духа на научната истина; да изчезне езикът на омразата; да не се рушат българските паметници в Македония (военни и граждански гробища); заедно да честваме общи личности и събития. Общо взето, това е същественото в един такъв договор.

Протестиращи пред македонския парламент срещу отношението на съседна Гърция към името на страната им
За Брюксел това са системни проблеми. И в техния свят се спори за хора и събития, на коя нация принадлежат. Франция и Германия спорят, да речем, дали един велик генерал от ХIХ век се казва Карл Дитрих или Шарл Дьотроа, т.е. французин ли е, или е германец. Допълнителен щрих е, че същият генерал завършва живота си с името Мехмед Али паша, комендант на шуменската турска армия през 1877-1878 година.
„Оставете историята на историците - казват в Брюксел, - а вие сядайте да мислите за бъдещето.“ И смятат, че непреклонността на двете страни идва от характерния за Балканите инат на политическите елити през последните два века.
В Брюксел не знаят - въпреки усилията на Евгени Кирилов, Андрей Ковачев и други евродепутати, - че македонската нация започва историята си, след като Вардарска Македония попада в комунистическа Югославия през 1944 година. И че дотогава на тази територия е живяло население, самоопределящо се близо 13 века като българи и нищо друго. Че дори в кралска Югославия до 1941 г. това население се е определяло от Белград като сръбско, а то самото пак се е определяло като българско, страдайки от репресии поради този факт. Че македонският национален „идентитет“ се изгражда отново между 1944 и 2013 г. с ужасяващи репресии над местното българско население, особено в първите десетилетия на комунистическа Югославия - 30 000 убити без съд и присъда и 120 000 минали през лагери и затвори. Това при население на страната не повече от 2 млн. души.
Това от една страна. Но от друга - безмилостно промиване на мозъците на младите поколения с една стопроцентово фалшива история, от която трябва да стане ясно, че македонската национална идентичност я има още през VII век преди Христа; че македонците нямат нищо общо с българите, които присъстват в тяхната земя само като окупатори; че дори расово нямаме нищо общо с македонците. Те са благородни арийци, а ние татаро-монголи.
Това, което искаме от Скопие, наистина е много от гледна точка на македонизма. Всъщност искаме ликвидацията му. Защото това означава учебниците по история да се напишат в духа на научната истина. Това означава децата в Повардарието да учат историята на българския народ до 1944 година.
Какво означава да празнуваме заедно исторически събития и личности? Нищо друго, освен че сме един народ. Защото няма народи по света да имат общи събития и личности. Няма начин Жана д'Арк да бъде хем френска, хем английска по произход героиня. По тази причина
цар Самуил може да бъде само български цар
Така че в Скопие неслучайно (макар че проектодоговорът им е предаден за размисъл и евентуално за подписване още при кабинета „Борисов“) досега не са изразили желание да подпишат този договор. Дори частичното му изпълнение ще доведе до бърз крах на македонистката теория, поставена като фундамент на държавата и нацията.
При срещи на четири очи македонски политици, които познавам, казват съкрушено: „Сбъркахме през 1991 г., когато станахме независима държава, като поставихме нацията и държавата върху основата на история, която е измислена и не можем да я защитим.“
„Трябваше - добавяха те - смело да кажем: „Да, до 1944 г. сме били българи. Бяхме откъснати от българската нация, живяхме десетилетия наред при друга обстановка, променихме се, доста сме различни от съвременните българи по светоусещане, бит, обичаи, дори по език, макар и създаден изкуствено, но все пак друг не знаем, особено родените след 1944 г. Иначе казано, да се обявим не за исторически създадена, а за политическа нация, такива каквито са американците, австралийците и т. н.“
Още повече че голяма част от хората в Македония са потомство на смесени бракове в бивша Югославия - на македонци и македонки със сърби, хървати, словенци,
босненци, черногорци.
Така е, прави са. Всъщност не е късно да поправят грешката си, като подпишат единственото, което вече две правителства („Борисов“ и „Орешарски“) искат от тях - договор за добросъседство.
в. Преса, печатно издание, брой 301 (652 от 04 ноември 2013)
23564 | 4 ноем. 2013 | 13:49




Мобилна верси
RSS
