21630 | 6 ноем. 2013 | 13:51

Интервю на Таня ДЖОЕВА за съгласието на елита и студентските вълнения

Проф. Знеполски, чуват се все по-отчетливи призиви политическите елити да постигнат съгласие, за да се сложи край на пагубното разделение на обществото. Как би могло да се постигне разбирателство?
- Това можеше да стане веднага след изборите, ако коалицията, излъчила правителството, беше проявила кураж и мъдрост да се пребори с нарастващите през годините на управлението на ГЕРБ реваншистки нагласи и потърси баланс на отговорностите с опозицията. Очевидно е имало за какво „да си връщат“, но в политиката остава този, който може да сложи точка, да направи обрат. Нещата се развиха в противоположната логика - ситуацията в парламентарната зала наподобяваше зов за линч. Медиите и някои държавни институции допринесоха за засилване на ефекта. При това положение ГЕРБ, ако не искаше да се превърне в пасивна политическа жертва, бе принуден на свой ред да се втвърди и използва всички позволени процедурни хватки, за да саботира дейността на парламента и правителството. Много тежки думи са изречени, много лъжи са вкарани в употреба, много подмолни механизми са задействани, за да може нещата да се върнат назад. Така че изходът от тази ситуация не може да бъде някаква форма на диалог, дори и по националните приоритети. А освен това у нас всеки разбира единението като обединение около собствената му позиция и интереси…

- Вие смятате значи, че у нас не е възможна голяма коалиция, каквато наблюдаваме в други европейски страни? Така се избягва зависимостта от малки партии, които получават влияние, несъответстващо на електоралното им присъствие.
- Има един урок, който идва чак от античната митология: гордиевият възел не може да бъде развързан, може само като Александър Велики да бъде разсечен. По аналогия нашата криза може да бъде решена само чрез рестарт на системата, тоест чрез нови избори.

- Но мнозина възразяват, че резултатите няма да са по-различни от сегашните.
- Само по себе си това е спорно, но дори и да приемем тази хипотеза, смисълът на рестарта е друг: същите партийни субек­ти в новата ситуация получават шанс да започнат диалога, отношенията си по друг начин, помъдрели, обогатени от сблъсъка с гражданското недоволство и направили всички необходими изводи. И не на последно място, изваждащи напред други лица, други политици, които са по-диалогични и ненатоварени с негативите на миналото. Ако бъдем откровени, мнозина се страхуват точно от това.

- Обаче основният упрек към протестиращите е, че с действията си връщат ГЕРБ и Бойко Борисов във властта. Че недоволството е провокирано и от неуспеха на другите десни партии, които не са успели да влязат в парламента.
- Внимателният анализ на протестните действия показва, че има няколко различни потока. Понякога те се открояват самостоятелно, понякога се пресичат, но не на организационно ниво, а чрез участие на редица отделни, партийно ориентирани индивиди в най-масовата и постоянна инициатива - тази на партийно неангажираните граждани. И симпатизантите на ГЕРБ, и на малките десни партии имат основание да протестират, защото едните се чувстват ограбени, а другите - без политическо представителство. Конфузията идва от това, че имат един и същи обект на протеста, едно и също искане - „Оставка“! Несериозно е да се твърди, че недоволните граждани са платени и играят нечия политическа игра. В момента, в който протестиращите усетиха опит да бъдат използвани, се оттеглиха, поне частично. Но нагласите на протест и оспорване на статуквото останаха. За това говори и надигането на новата вълна, предизвикана от солидарност със студентите, окупирали Софийския университет.

- Студентската окупация раздели и академичната общност, и интелектуалния елит. Петър-Емил Митев заяви, че студентите от авангард през 1990 г. са се превърнали в ариергард. Проф. Михаил Неделчев пък приветства тяхната морална революция.
- Твърдението, че студентите са ариергард, идва да внуши, че не казват нищо ново, че ходят след събитията и обслужват тясно партийни интереси. Не мисля, че е така. Студентските окупации трябва да разглеждаме като продължение на логиката на масовите шествия на недоволство и искане на оставката на правителството. Те са донякъде жест на отчаяние поради пословичната нечувствителност на управляващите към исканията на протестиращите, а оттам и поради тоталното обезсмисляне на гражданската инициатива, донякъде са и форма на неизбежното радикализиране на протестите. Сградата на Софийския университет е важен символ - на познанието и на поколенческото обновяване. Никоя власт, която се изправи срещу институцията на познанието - да не забравяме, че студентите са подкрепяни от голяма част от най-авторитетните преподаватели - не може да разчита на популярност. Ариергард са по-скоро участниците в така наречените контрапротести или по същество дълбок тил. Докато гражданските протести и протестът на студентите са спонтанни жестове на самоорганизиране и инициатива отдолу, контрапротестите са партийно организирани и обслужващи конкретни властови субекти. Но предпазливите медии превръщат тяхната рехавост и служебност в уравновесяваща противотежест на автентичните протести, която трябва да оправдае статуквото.

- Можете ли да направите сравнение между студентските вълнения в Париж през 1968 г. и протестите в София днес? Какво според вас е общото и различното между двете събития?
- Всяко такова сравнение е условно, доколкото става дума за съвършено различни контек­сти: национални, исторически, културни и политически. Но и само по себе си има голяма разлика между света от 60-те години на миналия век и света от началото на XXI век. Парижкият май 1968-а е могъщо събитие, разтърсило Франция и с отражение в света, българската студентска окупация сега-засега е локален инцидент. Май 1968-а е революционен бунт, миниреволюция и нейният символ са паветата, струпани на барикада и отпращащи към революционните традиции на парижани. Символът на българските „ранобудни студенти“ е Алма матер. Те нямат нищо зад гърба си освен чистите си биографии и знанието. От друга страна, всички бунтове си приличат по нещо, те са насочени против неприемливото статукво, както и от необходимостта недоволството да се изговори.

- Какви форми придобива изговарянето на недоволството?
- И френските студенти, и нашите в един момент са били лишени от реч. Те владеят умението да мислят и говорят, но не са освободили речта си като активност. Ето защо в един свой коментар за май 1968-а Ролан Барт описва студентския бунт като превземане на речта, така както се казва „превземане на Бастилията“. Един наш вестник интуитивно изнесе на първа страница фразата: студентите превърнаха Софийския университет в бастилия… Самият акт на окупацията е вече възвръщане на говора, на речевата активност.
Българските студенти протестират против липсата на морал, политическото лицемерие, фасадната демокрация, скритите зависимости и непреодоляното минало, което блокира развитието ни като нормална държава. Подобна бе и позицията на френските студенти, те оспорваха фалшивия буржоазен морал, прекалената йерархичност на обществото и старомодните авторитети, консерватизма на нравите, блокирането на политическия живот. Голямата разлика идва от това, че парижкия май 1968-а успя, промени Франция и живота, посланията му бяха чути и разбрани от обществото.

- Някои посъветваха студентите да залеят улиците, други - да направят партия. Вие какъв съвет бихте им дали?
- Тяхното автентично място на изява е университетът и не би трябвало да излизат на улицата, тъй като това би било крачка назад в логиката на общите протести. Тезата, че университетът не е място за политика, е фалшива. След Макс Вебер се утвърждава тезата за аксеологичната неутралност на познанието. Тоест познанието и респективно университетът като институция на познанието не трябва да подчинява преподаването и изследването на тясно групови и партийни интереси, трябва да остане вярно на обективността. Само в този смисъл университетът не е място за политика, за политика, деформираща познанието. Старият комунистически университет беше точно това - подчиняване на познанието на партийната линия и пропаганда. В същото време студентите бяха превърнати в безгласно овче стадо. Сега се опитват да им внушат, че това е добродетел. Жестът на днешните студенти връща университета към забравената му социална функция.

- Добре, но каква е перспективата?
- Някои държавни функционери със задоволство констатират, че на въпроса какво конкретно предлагат по един или друг въпрос, студентите нямали отговор. Не е тяхна работа да обсъждат конкретни политики. Протестът им е морален жест и жест на обвинение - толкова! Съветите да направят партия също не вършат работа. Това ще намали моралното послание. Те, подобно на парижките студенти от 1968-а, могат да бъдат само детонатор на по-масово социално раздвижване, но това е свързано със способността им да въвличат различни социални групи. Всичко друго зависи от готовността на обществото за промяна. А обществото е разкъсано от един базисен културен и дори цивилизационен конфликт, който до голяма степен е и генерационен. Конфликт между едно локално, традиционно и консервативно съзнание, което мъкне остатъци от миналото, и едно отворено съзнание на млади хора, възпитавани в най-новите насоки на хуманитарните и социалните науки, знаещи добре, за разлика от много хора, седящи в парламента, какво представлява демократичното общество и как трябва да функционира и отказващи да се приспособят към статуквото. 

в. Преса, печатно издание, брой 303 (654 от 06 ноември 2013)