57977 | 14 дек. 2013 | 11:43

В моите песни бяха събрани иронията към фалша и лицемерието на развитото „соцобщество“ и най-вече – надеждата... Надеждата, че сами ще гони

-Г-н Петров, 60-годишният ви юбилей тази година съвпадна с нов разцвет на вашите някогашни хитове. Покрай гражданските протести си припомнихме „Развод ми дай“, „Утре започва от днес“, „Последен валс“, „Времето е наше“ и други. Червените не могат да се похвалят с толкова популярни песни. На какво се дължеше вашият успех в началото на 90-те, а и сега?

- Мисля, че успехът на песните, които изброихте, се дължи на това, че в тях събрах духа и емоцията на времето. Това бе преди почти двадесет и пет години, когато освен Берлинската стена се срути и светът, който познавахме. В тези песни бяха събрани иронията към фалша и лицемерието на „развитото социалистическо общество“, болката от безброй пропуснати мигове и най вече - надеждата... Надеждата, че ще бъдем част от един по-добър свят и сами ще гоним представите си за щастие, без някой „от горе“ да ни ги натрапва и да ни юрка към него. За съжаление фактът, че звучат и днес, означава, че много от нещата, които искахме, не са се случили. Скоро бях на юбилейния концерт на група „Сигнал“. Помислих си, че пӝ ме кефи 35 години „Сигнал”, отколкото 24 години преход.

- Тези песни бяха част от едно въодушевление, което изпрати много сини лидери във властта. Някои станаха по-познати от вас, чувството ви за справедливост бунтува ли се понякога по този повод?

- Никога не ми е била грижа популярността. Още повече че голяма част от тези „сини лидери“ днес са забравени „герои“ на прехода, а моите песни още звучат и са част от най-новата ни история. Чувството ми за справедливост се бунтува единствено когато се сетя, че за съжаление на пръсти се броят лидерите, за които най-ценните неща в момента не са вазелин и сапунче... Понякога, когато съм в обичайното си добро настроение, им съчувствам, защото си представям мъката от това да те издуха публиката от сцената с освиркване. Това, че са си спретнали по някой и друг хотел тук-там, не стига. Аплодисментите и публиката са като наркотик - водят до пристрастеност. До зависимост. И много често до загуба на реалност. Познато ми е това, защото от много години съм край артистите, но за щастие - зад сцената. Така си обяснявам мерака на някои от бившите, дето отново напират. Мъка.

- „Вдигни очи“ е химн на СДС, за който дори се сдърпахте с ДСБ на Иван Костов. Защо след синия „развод“ предпочетохте партията майка?

- Не ми се говори за това. Но когато откриеш, че един „десен“ лидер на дясна партия не уважава частната ти и интелектуална собственост, честта и достойнството ти изискват да не се навеждаш, а да си търсиш правата. Дори да знаеш, че нямаш голям шанс в нашата мила родна правораздавателна система

- Коя бе първата синя песен, която написахте?

- Първата беше „Развод“. Това беше съвсем в края на 1989-а. Имаше протести, хората искаха да се премахне член първи от тогавашната конституция, който регламентираше ръководната роля на БКП. Като някакво продължение по-късно ми хрумна темата „Последен валс“.
Това не бяха поръчкови неща. И аз, и колегите ми правихме всичко това с истинско удоволствие.

- Напоследък все по-често се чуват горчиви упреци, че елитът няма представа накъде води страната, какво е бъдещето на обществото. Може би все пак дойде време да ни кажат нещо и за „утре“?

- Какво значи елит? Преди 70 години в елит се превърнаха голяма част от най-необразованите хора на тогавашното Царство България. Хора без ценз и биография. Овчарчето Калитко щеше да бъде в елита, ако беше доживяло... Ако бяхме анализирали историята и литературата по-внимателно, нямаше да допуснем за по-малко от една петилетка да се пръкне голяма част от „елита“, който днес определяме като такъв. А за да отговоря на въпроса, искам да кажа, че елитът има много добра представа накъде отива България. Елитът е наясно и за утрешния ден, и за след утрешния ден. И точно затова наследниците му учат в елитни университети по света. Точно затова елитът купува елитни имоти в чужбина. Във военната терминология това се нарича „предмостие“. Елитът не е глупав. Той няма нищо общо с Къщата на „VIР брадър“. Каквото и да ни кажат за „утре“, аз бих отговорил: „Нищо не ми обещавай за утре...“

Юбилейният концерт на Сашо Петров в зала „България“ под наслов „Бъди какъвто си“.

- С коя илюзия от първите години на демокрацията най-трудно се разделихте?

- Не съм имал много илюзии. По-скоро бях реалист. Ясно ми беше, че не всичко ще бъде лесно и просто, както изглеждаше на митингите, но не очаквах, че много от лицата на СДС ще се окажат това, което се оказаха впоследствие. Вината да бъдем на последно място по всичко в Европа не е единствено в БСП и ДС. Голямата вина е на тогавашното ръководство на СДС, че имаше историческия шанс да се справи с тях, но не го направи...

- Кога повярвахте, че „времето е наше“?

- Тази фраза е на Жак Сегела - тогавашния PR на СДС. Аз написах стиховете, към което тя бе монтирана. Ето ги:

Колко ли сезони ще отминат...
За да видим слънцето в очите...
Колко брегове ще се измият...
И съдби... Съдби ще се преплитат.
Колко ли надежди разпилени...
Като пясък има по Земята...
Можем ли мечтите неродени...
Да спасим, сега - оттук нататък...
Колко време още ни остава...
Минало. И бъдеще. И днешно...
Не за спомен...Не и за забрава...
Време за надежда и човечност.

- Останаха ли ви идоли от някогашните сини трибуни? А приятелства?

- Никога не съм имал идоли. Нито в спорта, нито в изкуството, нито в политиката. И айдълки не съм имал. Но ако трябва да кажа сериозно, ще ви отговоря, че поддържаме чудесни отношения с президента Петър Стоянов. За мен той беше последният син лидер, който носеше духа на онова СДС, което ще остане в съзнанието на истинските симпатизанти. Точно затова, преди да се оттегли, му подарих ръкописа на стиховете „Вдигни очи“ - химна на СДС. Днес е в рамка в кабинета му и съм щастлив, че е там.

- Посланието ви „Бъди какъвто си“ звучи просто, но в живота е трудно за изпълнение. Сигурно сте се питали защо е така?

- Права сте - да бъдеш такъв, какъвто си, не е лесно. Но това е желанието и мечтата на всеки млад човек. Това желание остава цял живот, при все че с годините става все по-трудно да го следваш. На всичкото отгоре не е златната ябълка, която, ако преодолееш опасностите и я откриеш, ще получиш за награда принцесата. Най-вероятно, следвайки този идеал, ще ставаш все по-самотен. Но ще има и хора, за които ще бъдеш пример и които ще се гордеят с теб. А това е много, много ценно.

- Какво помните от големия син митинг на Орлов мост на 7 юни 1990 г.? Можете ли да го сравните със сегашните?

- Незабравимо и неповторимо. Толкова много надежда и щастие в очите на хората... Колкото до днешните митинги - те са много различни. И не ме напуска усещането, че искрените и истински симпатизанти започват да се губят между режисираните „атракции“. Изобщо желанието „да бъдеш забелязан“ все повече доминира, а скечовете пречат на сериозната драматургия, която стои зад протестите. Но това е мое мнение.

- В НДК при първата загуба на първите демократични избори някои плакаха, а вие?

- Не. Една мисъл се въртеше в главата ми, но не е за публикуване.

- Как се вдъхновихте за песента „Малкият град“, след като сте роден в София?

- Това беше първата ми песен. И първото стихотворение. Борис Карадимчев ме покани да напиша нещо за провинциален състав. Пробвай се, каза, пък и ще вземеш някой лев. Е, пробвах се. Искаше ми се тези момчета от провинцията, които не познавах, да разкажат нещо за собствения си живот. Представих си, че съм един от тях. Представих си, че се мотая по главната улица на малкия град и люпя семки. Закачам момичетата, а между две свалки мечтая да събера целия си гардероб в един куфар. Да хвана нощния влак... И да изгрея на Централна гара в София.

- Изпитвате ли носталгия по София от вашето детство? Днес столицата е хаотична, животът тук е стресиращ, неподреден.

- Не, не изпитвам носталгия към миналото, така както не изпитвам носталгия и към първата кола, която подкарах - „Запорожец“, ако тази марка ви говори нещо. Светът, както и София, се променя, променят се и музиката, хората, с които общуваме, начинът, по който общуваме... Ако отричаме промените, то е все едно да отричаме еволюцията. По-скоро трябва да се учим как да променяме нещата така, че после да не съжаляваме за миналото. Мисля също, че това е причината по-възрастните хора да поглеждат с умиление и носталгия към времето, когато „топлото“ струваше 5 лева на месец, но Айфеловата кула можеше да се види само на пощенска картичка.

- Малко се знае за вашите родители - какви уроци ви дадоха, насочваха ли ви, строги ли бяха, как живеехте в онези 45 години?

- Баща ми беше строителен инженер, а майка ми е завършила живопис в Художествената академия. Родителите ми бяха изключително толерантни и почтени хора. Те ми внушиха, че едно от най-важните неща, които ни отличават от животните, е чувството за съчувствие. Опитвам се никога да не го забравя. Живеехме като повечето хора в категорията „семейство на служащи“. С една дума, средновато. По онова време главен инженер на отдел беше с по-малка заплата от работник 6-и разряд.

- Литературата ли ви вървеше най-много в училище?

- Любимите ми часове бяха по физическо възпитание, както се наричаха тогава. В тях се чувствах най-добре. Имам разряд по спортна гимнастика. Участвал съм успешно в градски средношколски състезания по ски алпийски дисциплини. Имам трети разряд по алпинизъм. Обиколих с гребна лодка почти всички реки в България. Литературата беше толкова назад в представите ми за бъдещето, че дори и днес не мога да си обясня как се случи, че се влюбих в това, което правя... Вълнуващо е, когато видиш хора от няколко поколения да пеят думите, които си написал преди повече от трийсет години. Такова щастие няма цена. Разбира се, трябва да кажа, че имах удоволствието да работя с много талантливи хора. И много съм научил от тях.

- Как живее в днешна България „златното перо на рокендрола“?

- Щастлив съм. Щастлив съм, че успях през всичките тези години да напиша неща, които хората ценят и обичат. Щастлив съм, че животът ме запозна и продължава да ме среща с интересни хора. Щастлив съм, че успях да запазя някои приятелства и да имам нови. Щастлив съм, че имам семейството, което винаги съм искал да имам. Щастлив съм, че има много места, които искам да видя, и много книги, които да прочета.

- Вашата дъщеря е от младите българи, които живеят в чужбина. Често ли се питате защо избягаха децата на България, има ли как да ги върнем?

- Дъщеря ми завърши висшето си образование в Съединените щати. Още като студентка там беше поканена на интервю от една много престижна компания. Започна работа. Следваше мечтата си с много труд и понякога с лишения. Не мисля, че е избягала. Човек бяга от кредитори, от правосъдие... Но когато си на осемнайсет години и не дължиш нищо на никой, не виждам и една причина да не търсиш щастието си там, където образованието, трудът и почтеността се ценят. И никой нищо не ти обещава... За утре. 

(в. Преса, печатно издание, брой 341 (692 от 14 декември 2013)