45617 | 4 февр. 2014 | 07:30

„Дистанционно гласуване по електронен път“ се практикува в цяла Европа и в САЩ от десетилетия. Така че или сме европейци, поради което ням

Колкото и да съм критикувал предишните трима демократично избрани президенти, винаги съм се стремял да остана в границите на уважението си към тях - все пак били са държавни глави на България. А за първия и третия дори се блазня от мисълта, че сме и приятели.

Две години се стараех да спазвам в дописките си тази позиция и спрямо г-н Плевнелиев. След обръщението му към нацията от миналата седмица обаче признавам, че ще ми е доста по-трудно. Изненадан съм с каква лекота той вкара институции и партии в своеобразна махленска кавга. От която няма да излезе нищо повече от поредното смразяване между политиците.

Изненадан съм и от факта, че г-н Плевнелиев за не знам си кой път взе страна в спора между управляващите, каквито и да са те, и „протестърите“, които и да са те. И уви, пак застана зад вторите. Защото те сега с нова сила ще ревнат „Оставка“...

Най-много обаче съм изненадан от наивността, с която президентът произнесе онези три въпроса, които някой беше набутал в обръщението му. Защото просто
не искам да допусна, че той би ги сътворил сам. Няма да влизам в детайлите на въпросите - те бяха достатъчно енергично подхванати, обругани или възхвалени от всички политически сили. Но зад тях се крият и чисто принципни неща, които един държавен глава е длъжен да знае.

Първо, светът познава две основни избирателни системи - мажоритарна и пропорционална. Естествено, всяка от тях си има и модификации.
Мажоритарната например освен класическа (Франция, два тура) може да бъде и на простото мнозинство (Англия, един тур). Може да бъде и най-шашавата (американската) - през електорална колегия. Но при всички положения при нея си остава правилото, че няма партийни листи, а личности.

Пропорционалната също може да бъде чиста (за равен брой гласове - равен брой депутати) или коригираща (отсявка на малките партии за сметка на по-големите), с твърди или с меки партийни листи (втората е известна и като преференциална) и т.н.

Е, има и една трета система - т.нар. МКС (механично комбинирана), при която половината депутати се избират пропорционално, а другата половина - мажоритарно. В България тя беше приложена през 1990 г. в изборите за Седмото велико народно събрание. Тогава спечелих като „мажоритар“, но още на другия ден ръководството на партията ми обясни, че не съм никакъв такъв, а „редови войник“. Сиреч същият обикновен депутат, както и „пропорционалите“ и следователно изцяло зависим от волята и решенията на Ръководството...

Между другото през 2009 г. група наивници, известна като „петорката на Гарелов“, обяснихме пък на тогавашното държавно ръководство, че идеята за 31 мажоритарни депутати също е пълно безсмислие. Даже обявихме предварително и резултата - 26 за ГЕРБ, 5 за ДПС, нула за БСП и „Атака“.

Освен че познахме, някой днес да си спомня кои са били тия 31 „мажоритари“. Ами те незабавно се вляха в сивата тълпа на съответните партийни „пропорционали“...
Та дори и само от тази гледна точка логичният първи въпрос на г-н Плевнелиев трябваше да бъде не дали „част от народните представители да се избират мажоритарно“ (откровена глупост), а дали българите са за преференциална пропорционална система, но задължително с нисък праг (5-7%) на преференции.

Ще обясня и защо. С избрания през 1991 г. конституционен модел ние автоматично се присъединихме към държавите с пропорционална избирателна система. Само че там хората доста бързо проумяха, че ако кандидатдепутатските листи са твърди, това оставя всичко в ръцете на партийния лидер. А пък ако на избирателя се даде и правото да бърка в тях, т.е. да размества кандидатите, той вече не само гласува, но и реално избира.
Ей това е то преференцията. Демек, край и на едноличния диктат на лидера...

И при това положение избирателят наистина ще има интерес да отиде до урната. С което пък би лъснало безсмислието и на втория въпрос на г-н Плевнелиев - за задължителното гласуване и националните референдуми. Ако започна отзад напред, пак по конституция ние сме държава от типа „пряка демокрация“. В смисъл, че референдумите са иманентно заложени в основния ни закон.

Пак едно пояснение. Класиката на представителната (т. е. непряка) демокрация е Великобритания. Това не означава, че тя не е една от най-добрите демокрации в света. А просто, че веднъж на 5 години избирателят делегира за следващите пет правата си на избрания от него депутат, който да решава всичко вместо него, сиреч да го представлява. И край - никакви референдуми (има и изключение - този през 70-те години за членството на страната в ЕО).
За САЩ пък въобще да не говорим - там представителната демокрация започва още в момента, когато след изборите влиза в действие правилото „победителят взема всичко“ (от гласовете). Може да си гласувал за демократ, пък гласът ти да отиде за републиканец. Може и обратното. Важното е, че в историята им няма нито един референдум...

Точно обратна е пряката демокрация, в която по всеки повод и във всеки момент част от обществото може да поиска референдум. И неслучайно у нас има и нарочен
закон за допитване до народа. Просто защото сме в тази категория държави. Та от тази гледна точка въпросът за националните референдуми наистина е безсмислен...
Колкото до задължителното гласуване, според мен то е по-скоро в графата „нравствени позиции“. Нещо като, извинете ме за силното сравнение, „да има или да няма смъртно наказание“ - въпросът е по-скоро за морален, отколкото политически или друг избор...

Просто защото негласуването на практика е също вид гласуване. „Не ми харесва никой“, както би казал европеецът, или пък „всички са маскари“, както би се изразил нашенецът - и не пристъпва до урната...

Тъкмо поради това италианците са измислили една доста по-елегантна форма. След всички избори в продължение на месец пред общината висят списъци с имената на тези, които не са гласували. Нещо като „обществено порицание“, но, уверявам ви, много ефикасно. А има и друг вариант - въвеждане на т.нар. изборни книжки.

Представете си например гражданин, който крънка от съответната инстанция социална помощ. И чиновникът му иска не само удостоверение за социална и здравна осигуровка, но и изборната му книжка. И ако се окаже, че не разполага с нито един от тези документи, бюрократът съвсем аргументирано ще го попита: „Ама след като доброволно си се изключил от функциите си в държавата, на какво основание искаш тя да те подпомага.“ И в този случай ще бъде абсолютно прав...
Стигам сега и до третия въпрос на г-н Плевнелиев - за „дистанционното гласуване по електронен път“.

Ами отново нелепо - това се прави по цяла Европа и САЩ от десетилетия. Така че или сме европейци, поради което няма защо да ни задават този въпрос, или сме тъпи балканци, които все още са си в Ориента. И ако - съзнателно или не - са вкарали в обръщението на г-н Плевнелиев това второто, ми се струва доста обидно...

А иначе изобщо не се съмнявам, че ако се въведе „дистанционното“, тутакси ще се пръкнат и „изборни дедесари“. Ама то Андрешко си е изобретателна личност открай време...

С всичко казано дотук съм далеч от мисълта да засягам честта и достойнството на нашия държавен глава.
Бих го посъветвал обаче да се консултира по такива теми не с някакви политически менте пиари, а с хора, които разбират.
Защото в противен случай (както стана и сега) той просто налива масло в поредния „клинч“ между управляващи и опозиция. А те само това чакат... 

(в. Преса, печатно издание, брой 34 (740 от 4 февруари 2014)