51064 | 13 февр. 2014 | 07:57

Животът на българските мохамедани не се е променил съществено през десетилетията. Жените все още се обличат с разноцветни шалвари и забрад

''Пари да ми даеш, маймун ке се сторам!“ Тази шегичка на нашите прадядовци от Вардарска Македония отдавна се е превърнала в най-кратката дефиниция на технологията, която фабрикува нови етноси и „нации“ на Балканите. Спомних си за „черния“ повардарски хумор, когато прочетох новосъчинения обемист „мониторингов“ доклад „Положението на помаците в Република България, проявите на дискриминация срещу тях и нарушаването на човешките им права“. Негови автори са членовете на т.нар. Европейски институт „Помак“, които преди два месеца си основаха и партия със същото име, оглавявана от Ефрем Моллов. „Мониторингът“ обхваща периода 2009-2013 г. и е адресиран до всички евроинституции, които имат отношение към националните малцинства. Нищо ново. „Помак“ във всичките си разновидности има амбицията да докаже на себе си и да убеди света, че онези кротки хорица, които говорят български, но изповядват исляма, нямат нищо общо с българите, ами са отделен етнос.

Отдавна контактувам с достатъчно „помаци“, за да знам, че „помашката идентичност“ не е еднозначна. Едни се смятат за насилствено изслямизирани българи, други за потомци на араби и славянки, трети за „родопски турци“, четвърти се провиждат наследници на прабългарите, пети са само „мюсюлмани“, без да се интересуват, че това не е етноопределящ признак и т.н., и т.н.

Как се създава „единен“ етнос

при толкова разнопосочни „идентичности“? Ще трябва да се потрудят бая етноинженери с неокоминтерновски плам. Но да приемем, че сполучат. Основен маркер за всеки етнос е езикът - не говоримият, а онзи, който създава култура. Но никъде на Балканите не е позната книжовна норма или литература на „помашки“ език. Сайтовете на „Помак“ популяризират турско радио в Швеция, което има програма и на „помашки“ език, без да уточняват, че излъчванията са на диалект, който отгоре на всичко е различен от говора на българоезичните мюсюлмани. „Помашкият“ етнос си няма свой Венко Марковски да му съчини азбука и книги на „майчин“ език. Та е добре да знае, че след експеримента „македонска“ азбука самият Марковски изповядва: „...бранехме заблуди... На България без жал делехме небосвода.“

Докладът на Европейски институт „Помак“ има претенциите за „мониторинг“. Но липсват убедителни доказателства, че в наблюдавания от авторите период човешките права на който и да било български гражданин са нарушени, защото е изявил „помашката“ си идентичност. За сметка на това текстът изобилства от съчинителства като това: „През последните 135 г., от създаването на България до наши дни, помаците са подложени на постоянно етническо прочистване...“. Никой не отрича

издевателствата на нашата държава

над българите мюсюлмани по време на опитите за преименуване. Но това съвсем не означава „етническо прочистване“, както твърдят от института „Помак“. Защото, ако такова наистина е извършено в България, тях просто нямаше да ги има. От същия доклад евроинституциите научават, че „помаци“ е „естествено възникнал и наложил се от векове етноним, който е заменен от изкуствено създадени понятия като „българомохамедани“ или „българи мюсюлмани“. Авторите на доклада са забравили, че техните предци в Родопите са се смятали за „османлии“, а са ги познавали и като „ахряни“. Преди десетина години един от настоящите членове на институт „Помак“ Мехмед Дорсунски издаде „История на ахрените“, но очевидно е имал амнезия, докато е участвал в съчиняването на „мониторинговия“ доклад. В по-старо време терминът „помаци“ се свързва основно с българоезичните мюсюлмани в Ловешко и Тетевенско. Например село Български извор на пътя София-Варна се е наричало Помашки извор, а с. Лешница е било Помашка Лешница. Терминът „българомохамедани“ е отречен като научно некоректен, което не пречи на някои от „помаците“ да продължават сами да се обозначават с него.

В отстояването на квазипомашката идентичност решиха да воюват и с художествени творби като „Време разделно“ на Антон Дончев. Заклеймиха го като пропаганден роман на комунизма, без дори да се споменат литературните му достойнства. И след като отричат

тезата за насилствената ислямизация на Родопите

поне да признаят истината. Непредубеденият изследовател вижда в османските документи, че ислямът става популярен предимно по икономически причини - приемането му носело определени имотни облаги и данъчни привилегии, което съвсем не е било малко за бедното родопско население. От тази епоха са известни оплакванията на нови мюсюлмани до кадията, че не са си получили кравата и дрехите, които им се полагали като бонус при встъпването в новата вяра. Така че мълчанието на „Помак“ по този въпрос е разбираемо - едва ли някой може да се гордее, че предците му са приели религията, която изповядва, не от вътрешна убеденост, а поради немотията си. Но чиновниците в Европа няма как да знаят несъстоятелността на обвиненията, изложени в доклада, и ще го прочетат както им е изгодно.

През януари 2013 г. италианският делегат в Парламентарната асамблея на Съвета на Европа Лука Волонте препоръча на България да признае „помашко“ и „македонско“ малцинство. Нашият представител Лъчезар Тошев положи усилия и стопира идеята. Актуалният „мониторинг“ на родните ни „помаколози“ е коз за Волонте да поднови „препоръката“ си. Нищо чудно да намери и съмишленици. В „Помак“ очевидно са се ориентирали към дойната крава, наречена „европейска грижа за малцинствата“ - ожалваш се като дискриминиран, после трупаш дивиденти по всевъзможни европроекти, за да си браниш „правата“. Спомнете си колко ромски фамилии се облажиха от европрограмите за интегриране на ромите, които така и останаха неинтегрирани. „Помак“ обаче има и дългосрочна стратегия. Може да се пробва с кандидати за предстоящите избори за евродепутати. При нулевото влияние, което партията има сред самите „помаци“, шансовете за успех също са нулеви. Но може и да успее - след четири години.

Подреждайки този пъзел, нека не пропускаме, че активистите на „Помак“ изобщо не говорят за дискриминация на „помашкия“ етнос в Турция - потомците на българоезични мюсюлмани, изселени в Южна Странджа и Галиполско, макар трудно, все още говорят диалекта на предците си - „нашия си език“. Избягват да го квалифицират какъв е, защото официално знаят само турски. Но това не е асимилация според последователите на Ефрем Моллов, а „доказателство“ за произхода на „помаците“, който им е вменен - те са потомци на прабългарите, които били тюрки, т.е. братовчеди на турците. Турция е домакин на почти всички „общопомашки“ балкански срещи, в които участват и нашенските „помаколози“. И е обяснимо защо „битката“ за признаването на „помашки“ етнос е част от възкресяването на османското наследство на Балканите - напълно в духа на пантюркизма и неоосманизма, които доминират външната политика на Анкара. Очевидно партия „Помак“

получава финансиране не само за да злепоставя България

като дискриминатор на малцинствата, както вече прогнозирах, и докладът й го доказа. Тя вероятно е част от стратегията на Давутоглу, която превърна в геополитически инструмент турските и мюсюлманските общности в Европейския съюз. Дианетът, турският еквивалент на нашата Дирекция по вероизповеданията, който е пряко подчинен на премиера Ердоган, има колосален бюджет и издържа около 1340 имами в Германия, Франция, Холандия. Не е трудно да прогнозираме как те могат да повлияят върху европейските граждани от турски произход при едни избори. Без да е член на ЕС, Турция вече има лостове да направлява неговата политика. Така че и партийки като нашата „Помак“ може да се окажат съвсем не безобидни бурмички от голямата машина за влияние, която цели да разбалансира Евросъюза отвътре и тотално да го денонсира като „клуб“ на християнски държави. Европа нека внимава, защото, докато си играе на малцинствени права, току-виж си вкарала троянския кон, който дългата ръка на САЩ й пробутва чрез Турция - Брюксел може да се обзаведе с евродепутати, за които бъдещето на Стария континент преминава през Босфора. Само че тогава парите, родили творения като „Помак“, ще направят на маймуни не само нас, но и целия Европейски съюз. 

(в. Преса, печатно издание, брой 43 (749 от 13 февруари 2014)