22375 | 28 февр. 2014 | 07:39
Има нещо тъжно в очевидното свръхпроизводство на мартеници тази пролет. Виждано е и по-рано, но сега мащабите са недостигани. И изместват вълшебството на празника.
Мартеничката е магически дар за здраве и щастие; но тя е и магия за общност - с нея се радваме на няколко наши си, национални Дни на добронамереността. И ето - търговски количества, които няма да бъдат разпродадени, тежат каменно върху тази същност.
Мартеничката е знак на пролетта - ведно с птичите гласове и напъпващите клонки. Но и този свеж символ е затиснат под килограми, вероятно тонове нарязана прежда. Нейната шарена маса я родее с досадните червени сърца, задръстващи витрините за Св. Валентин.
Край стоката, която няма да се продаде, мръзнат млади и стари, и по двама-трима. Без илюзии за своя мимолетен бизнес, само с надежда за някой друг лев. Те са видимо повече, отколкото миналата и по-миналата година. Стотици, а в цялата страна - вероятно много хиляди.
Какво пък? Честита пролет и на тях! И на всички ни.
Пред 2005 г. излезе бестселърът на американския публицист Томас Фридмън „Светът е плосък“. Това предизвикателно заглавие е за глобализацията, за коренните технологични промени, които „сплескват“ планетата, докато националните граници значат все по-малко в световната икономика. Там има пример с някакъв особен предмет с религиозно и празнично предназначение, който се изработва само в една арабска страна. Нещо рядко и самобитно, поне до неотдавна. А в „плоския свят“ кой го произвежда? Китайците, разбира се.
Книгата на Фридмън още не беше преведена у нас, когато китайците - честита пролет и на тях! - бяха запретнали ръкави и над самобитен български обичай. Тук статистика няма и няма да има, но те вече произвеждат поне 80% от мартениците и сигурно 100% от най-евтините, дето са по 3-4 или 10 за левче. Реализацията е друга история. Стотиците примирени хора край „празничните“ сергии са едно от лицата на българската икономика, на заетостта най-вече. Ако това е заетост. Някой лев сега, някой друг „бизнес“ утре, за после ще видим...
Бурната конкуренция в „плоския свят“ започва от училищния чин, подчертава Фридмън, обезпокоен от слабия интерес на младите в САЩ към инженерни и научни специалности, от квалификационното изоставане на американската работна ръка и т.н. Ако не вземем мерки, пише той, ще стигнем до икономическото положение „да си продаваме хамбургери един другиму“.
Стряскащ образ е това със сандвичите, още по-стряскащ у нас, където бизнесът с дрехи втора употреба е сред най-процъфтяващите, баничарниците и гаражните бръснарници се множат до безсмислие, а Баба Марта пристига с изобилие, което е знак на сиромашия. Колкото повече една икономика се крепи на взаимното продаване на сандвичи, толкова повече в нея са гладните.
(в. Преса, печатно издание, брой 58 (764 от 28 февруари 2014)
Мобилна верси
RSS
