21214 | 5 март 2014 | 08:38
Ясно е, че президентът Росен Плевнелиев и депутатите, подкрепящи правителството „Орешарски“, са на нож. Бихме казали дори - във война. Маневрите на бойното поле започнаха с прибързаното изявление на президента, че сваля доверието от правителството. Отчетливата вражда се оглежда идеално във връщането на закони, приети от 42-рото народно събрание. За осем месеца - пет пъти. При това, знаем, парламентът не работи на пълни обороти поради трудностите, които изпитва сутрин с кворума.
Само преди шест дни 130 народни представители отхвърлиха ветото на държавния глава върху закона за лекарствата, 55 от ГЕРБ го подкрепиха. Плевнелиев не беше съгласен търговците да уведомяват държавата при износ на медикаменти, депутатите опонираха, че защитават пациентите. С размяна (задочна) на няколко реплики дебатът приключи.
Неуспехът не обезкуражава Плевнелиев и той наложи вето и върху Изборния кодекс. Очаквано. Независимо дали е прав, независимо дали в кодекса има спорни текстове, по замисъл той е призван да е гордостта на управляващите, тяхното изпълнено обещание, че през май ще гласуваме по нови правила. Че ще забравим кодекса на Искра Фидосова. Че апелът на гражданите за промяна ще бъде чут. И така нататък. В синхрон с политиката на противопоставяне дълг на Плевнелиев беше да върне продукцията, изтъквайки, че има дефекти. Както по силата на същия този (криворазбран) дълг наложи вето върху актуализацията на бюджета, която логично предприе новата власт.
Тежка политическа грешка нарече стъпката предшественикът му Георги Първанов. Защото „изкуши ли се президентът да спира закона за бюджета, има риск да се обездвижат институциите в държавата, да се блокира икономиката“ (в коментар за „Преса“). Според Първанов между изпълнителната и президентската власт трябва да има кодекс на отношенията и част от този кодекс е държавният глава да не налага вето точно върху бюджета.
Но Плевнелиев го направи, защитавайки се с общи фрази, гарнирани с ляво-дясна философия. Като: „Не разходите и дефицитът трябва да растат, а икономиката трябва да расте, за да живеем по-добре. Така по устойчив начин ще се произведе повече, а управляващите ще могат да разпределят чрез бюджета повече за заплати, за пенсии и за социални програми.“
Ветото не е измислено, за да може президентът да ходи по нервите на управляващите когато той и те са от различни партии. При липсата на горна камара ветото е спирачка пред закони, които нарушават конституцията, пред лобистки пробиви, както и пред възможността едно парламентарно мнозинство да залитне отвъд обществените интереси, самозабравяйки се от властта. В мандата на ГЕРБ Росен Плевнелиев върна само три закона, но едно от ветата му успя да оправдае точно този смисъл на забраната. През 2012-а поправки в Закона за горите вдигнаха на крак екоактивистите и младите. Орлов мост беше блокиран, а ветото даде чудесна възможност на ГЕРБ да се измъкне от ситуацията. Промените бяха върнати и прегласувани. Бунтът затихна.
Сполучиха и забрани на президента Първанов. През февруари 2010 г. той върна Закона за митингите, събранията и манифестациите, където ГЕРБ бяха направили несръчен опит да се презастраховат срещу изблици на масово недоволство - удължаваха срока за уведомяване за провеждането на мероприятия, разширяваха забранената зона за митинги около президентството и Министерския съвет. Дали защото Първанов и ГЕРБ още бяха във времето на флирта, или управляващите осъзнаха грешката си, но ветото не бе преодоляно. После отношенията между Първанов и мнозинството се обтегнаха. При последвалите вета мнението на президента не бе уважено нито веднъж. Наложи се в играта да влезе Конституционният съд. Сезирани, магистратите отмениха текстове от Закона за развитието на академичния състав, поправки в Кодекса на труда за старите отпуски на работещите българи, лустрационните поправки в Закона за дипломатическата служба, който забраняваше на бивши служители от ДС да заемат постове в системата. За щастие решенията на КС са окончателни и парламентарното мнозинство не може да си прави оглушки, както се случва понякога след президентско вето.
КС изигра главната роля и в недодялания сюжет с поправка в изборния закон, която вдигна бариерата за парламента от 4 на 8% за коалиции. През 2009-а тя се промуши по идея на водача на РЗС Яне Янев, а БСП и ДПС я подкрепиха. Текстът трябваше да спъне Синята коалиция, конкурент на Яне за десните гласове. Законът бе върнат от Първанов, но прегласуван. Драмата едва не се оказа съдбоносна за десните, но КС отмени поправката и тя завърши с хепиенд за сините Поне тогава. По-късно те сами разтуриха коалицията и преживяха пълен погром през 2013-а.
|
Латинският термин „вето“ означава „забранявам“. Днес той се употребява, за да обозначи правомощието на държавния глава мотивирано да връща закони за ново обсъждане в парламента. В Древния Рим ролята на коректив играели трибуни, които изразявали мнението на гражданите и спирали закони на Сената.
В съвременните държави ветото е абсолютно, когато законът изобщо не влиза в сила, и отлагателно, когато се връща за дебат в парламента. В България действа отлагателното вето, което Народното събрание може да отхвърли с абсолютно мнозинство. Така е още в Чехия и Гърция. Другаде трябва квалифицирано мнозинство - две трети в САЩ, Мексико, Португалия, три пети - в Полша и Литва. Във Франция, Унгария, Финландия и др. е достатъчно обикновено мнозинство. В САЩ ветото е силно оръжие, затова само заплахата от него води до засилени преговори и компромиси. Има президенти като Томас Джеферсън, които не са спънали нито един закон, докато Франклин Рузвелт държи рекорда с 635 върнати закона. (Източник: Институт за модерна политика) |
|||||
В мандата на тройната коалиция Първанов бе по-въздържан при връщането на закони. При правителството „Сакскобургготски“ ветата бяха 15 (пет уважени, осем - не, две не са обсъждани), при кабинета БСП-НДСВ-ДПС само шест (четири подкрепени, две - не), при кабинета „Борисов“ - девет за две години и половина (две подкрепени, седем отхвърлени). Президентът в продължение на два мандата Първанов държи рекорда по върнати закони - 30 за десет години.
Президентът Петър Стоянов (1997-2001) беше по-скромен в забраните - наложи ги 11 пъти. Сигурно защото неговият мандат почти изцяло съвпадна с този на правителството на ОДС. Стоянов бе против 6-месечната казарма за висшисти, но парламентът не го уважи. За разлика от мотивите му за Закона за политическите партии, които ощетяваха малките и несправедливо даваха рамо на големите.
Парадокс: Стоянов се прочу със закон, който... не върна. През октомври 1998 г. СДС като реверанс към симпатизантите си се захвана с лустрацията. 38-ото НС прие закон за администрацията, където се забраняваше на бивши ръководители на БКП да работят в новата администрация. Последва бурна среща между сините депутати и президента.
В разгорещения разговор Стоянов пита кой от бившите шефове в БКП е тръгнал да става държавен служител. Отговорът - никой. „Разбира се, тъй като те броят парите си във Виена“, коментира Стоянов години по-късно. Той брани тезата, че не лустрация, а приватизация щяла да спаси страната. Но... не налага вето. През 1999 г. лустрационните разпоредби са отменени от КС. Но и това не е краят на драмата. През 2004 г., след раздялата със СДС, Иван Костов плъзва вината за досиетата и несполучилата лустрация към президента. Е, точка на безкрайните спорове за вината слага закономерният разпад на старата десница.
Първият демократично избран президент Желю Желев (1990-1997) се възползва от правото си на вето 24 пъти. Той бе най-активен в мандата на Жан Виденов. По този повод дори президентът Росен Плевнелиев си позволи да припомни, че д-р Желев също е връщал закон за бюджета през 1996-а. Сегашният държавен глава сякаш забравя, че 90-те бяха години на бурно противопоставяне, когато битката син президент срещу червена власт имаше исторически оправдания.
Днес нито депутатите трябва да надвиват вето на инат, нито президентът да го превръща в начин за свирене на незаслужена дузпа. Все пак - усеща се, когато пристрастия биват маскирани с принципи.
(в. Преса, печатно издание, брой 62 (768 от 5 март 2014)
Мобилна верси
RSS
