12383 | 10 март 2014 | 07:07

Ние сме Република България, а не част от Османската империя. И нямам спомен държавата ни, поне след 1878 година, било като княжество, царство

Проф. Драгомир ДРАГАНОВ

Гледах тия дни по една от телевизиите моя дълбоко уважаван приятел академик Антон Дончев.За по-непросветените форумски хейтъри, които напоследък изобилстват, да поясня, че освен всичко друго той е написал и „Време разделно“. И че това е една книга, която всеки смятащ се за „правий българин“ трябва неизменно да държи до възглавницата си. Вечер и заран.

Бати ми Антон е написал тази велика книга за едно тъжно, но вече отминало време. А по онази телевизия той говореше за днешното.
И аз ще се присъединя към неговите думи. Най-вече за това, че май дълбоко намекна, че един народ културата му го сбира. И обратно - безкултурието и продажността на някои негови представители само го разделят.

Преди двадесетина години едни двама български „патриоти“, които за съжаление броях и за приятели, прогнозираха в някаква медия разпадането на Югославия на Македония, Словения, Хърватия, сега вече и Черна гора и т.н. И разбира се, Косово. Е, ето това е пиронът.

Оказаха се прави. Но още по-лошото е, че в прогнозата си те буквално бяха изпълнили поръчката, дадена им от спонсора. Който, пак за по-недосетливите хейтъри, се казва САЩ. Та сега наблюдавам, че някои упорито се опитват да забият аналогичен пирон и в ковчега, в който според тях трябва да се превърне и България.

Вижте всъщност какво се случва.

Върви си например дебатът за новия Изборен кодекс. И внезапно се оказва, че огромният проблем е на какъв език може да се води предизборна агитация. Значи няма спорове (или поне питания) дали демографските промени в последния вече четвърт век все още оправдават разделянето на България на 31, а не (примерно) на 20 многомандатни избирателни района?

Няма спорове и като как във Видин кандидат на една партия може да стане депутат с някакви си 400 гласа, докато в „другата България“ на някои не им стигат и 20 000? Няма спорове и защо т.нар. изборен праг не беше бутнат. В нормалните държави той отдавна е степенуван - 2,5% за партия, 5% за коалиция от две партии и 7% за такава от повече от две. Тук обаче той си остана закован - 4% и за една партия, и за коалиция от колкото можете да си въобразите. При това противно дори и на елементарния (и общоприет) математически принцип, че изборната бариера се определя по формулата „брой избиратели, делено на брой депутати“.

Ами разделете 6 милиона гласоподаватели (колкото все още се водим хипотетично) на 240 народни представители. И ако не се получи „праг“ за партия от 2,5%, значи наистина нищо не разбирам от математика. В което преди повече от половин век беше дълбоко убедена и учителката ми...Но никой елемент от тези иначе съществени теми не стана обект на дебати. В замяна обаче спорът се концентрира върху „майчиния език“. И комай беше на път да разпука управляващата коалиция.

През 1997-2001 г. аз бях депутат от Хасково. И, признавам си, почти нито веднъж не успях да разбера тамошния (иначе тракийски де) „майчин език“.
Пък и сега, който и от читателите (извън онези сладури от Хасковско) успее да ми преведе що е това „ййди рýкни нàш’ък Петра, деч’йнк’ит’à  у йунà ка тук утйват“, ще го призная за господ на диалектите.

Най-накрая „вдянах“. Съобразих и още нещо - че това си им е тракийският „майчин език“. И няма сила, която да го измени или промени. Ако пък цъкнете в „Уикипедия“, освен тракийския диалект те са още девет основни. Даже един от тях е на „малоазийските българи“. Идете сега обаче към „аргументите“ на президентското вето по Изборния кодекс. Нещо от горните съществени проблеми да съзряхте в него? Аз поне - ни един. И от тази гледна точка май парламентът беше прав, като отнесе ветото като куцо пиле домат...

Да мина сега обаче към
други два проблема

Първият, естествено, е свързан с претенциите на пловдивското мюфтийство към т.нар. вакъфски имоти. И защо тези претенции, между другото абсолютно неоснователни, някак си подозрително съвпаднаха със споровете за „майчиния език“. Или просто някой ги „съвпадна“? Хайде да сме наясно. В Османската империя и в други ислямски страни „вакъф“ е „недвижим имот или движимо имущество, предадено от държавата или отделно лице за религиозни или благотворителни цели“. А доходът от него отива за издръжка на мюсюлмански религиозен обект - например джамия.
Нека сега да разгледаме нещата поред.

Доколкото знам, към днешна дата ние сме Република България, а не част от Османската империя. И нямам спомен държавата ни, поне след 1878 година, било като княжество, царство или република, да е „предавала недвижим имот или движимо имущество“ за „мюсюлмански религиозни цели“. Другото, което знам, е, че не ми е известно българско „отделно лице“, което да е правело същото. А това, че джамиите никнат като храсти, ме навежда на мисълта, че едва ли е с парите на „отделно българско лице“...

Всъщност вторият проблем е тясно свързан с първия. Във Видин някакви мюфтии искат сградата на местния исторически музей. Според справките сградата е построена някъде в средата на XIX век и никога не се е използвала от турските власти, а от православната Видинска църковна общност, която пък имала и нахалството да си я изгради. После пък след придобиване (или получаване?) на независимостта ни в нея се е наместило Видинското градско общинско управление.

Какъв „вакъф“!? Значи на българска територия от православни християни нещо се съградило, пък после станало „вакъф“? Айде, бе. Че то по тази логика всичко до Цариград си е „български вакъф“. Защото тъкмо пред Стамбул (тогава Константинопол, де) нашият велик цар Симеон „гордо викнал“, според дядо Вазов, на когото упорито вярвам, че не ще „дарове и злато“. Даже не поискал и „вакъф“. А май е имал дълбоки основания...

Пак в този втори проблем е и
делото в Пазарджик

Защо го точи прословутата ни съдебна система? Или има ислямски радикализъм, или има честни служители на мюсюлманската религия. Трето просто няма. През 1982-1989 г. аз като университетски даскал съм произвел поне 200 „мюсюлманки“ от полувисшистки в пълни такива (казваше се тогава „по наредба номер 2“). Повярвайте ми, в никоя от тях не видях „ислямска радикалистка“. Просто всичките бяха едни отрудени даскалички, които идваха в университета, за да получат „висшо“. И за две години го получаваха напълно заслужено. При това - в мир и любов.

Та питам сега отново поне две неща.

Първо, кой има интерес от „косовизацията“ на България? В смисъл - от някакво измислено противопоставяне между християни и мюсюлмани? И дали пак не са онези отвъдокеански „спонсори“?

И второ, ама още по-важно - кой се опитва да заличи от съзнанието ни да оставим далеч назад мечтите на Апостола Василий Левски „българи, турци и други народи“ да си живеем в мир?

За мен, а предполагам и за още милиони „българи, турци и други народи“, посмъртно тази му мечта няма да се изтрие от националната ни памет.
Пък нека спонсорите да си спонсорират обратната идея. Ще им приберем парите, ама пак няма да стане. 

(в. Преса, печатно издание, брой 67 (773 от 10 март 2014)