27857 | 6 юни 2012 | 16:58

Безотговорно е да се твърди, че вече сме под чадъра на ПРО

На срещата на НАТО в Чикаго беше  констатирано, че първият етап от изграждането на Европейска система за противоракетна отбрана (ЕПРО) е завършен. Вероятно на тази основа президентът Плевнелиев и външният министър Младенов заявиха, че България вече е защитена от нея. Вярно ли е това?

През 2010 г. в Лисабон е прието решение за създаване на ЕПРО. Без това да се афишира, тя практически е елемент от Националната система за ПРО на САЩ. Такива елементи вече има в Аляска и Калифорния, както и в Тихоокеанския район с участието на Япония, Южна Корея и Австралия. Регионална система за ПРО се изгражда и в Близкия изток, предимно на базата на израелската действаща система „Хома“ (с антиракета „Ероу“) и с някои страни от Арабския полуостров.
За европейска система ще може да се говори тогава, когато в оперативна готовност бъдат следните
три основни компонента:
първо, средства (земни, въздушни и космически) за откриване и идентифициране на изстреляни ракети и определяне на траекториите им;
второ, команден пункт, който може и да изчислява данните за прехващане на ракетите;
трето, ударни средства за унищожаването им.
С кои от тези средства разполага НАТО и в какво състояние са те към момента?
В един първи етап вече са обединени зенитноракетните комплекси на някои западноевропейски страни. Информацията се предава на командването на ВВС на НАТО в авиобазата „Рамщайн“, Германия - там се формира и командният пункт на ЕПРО. Първите учения показват, че наличните радиолокационни станции (РЛС) и зенитноракетни комплекси са в състояние да открият и прехванат тактически и оперативно-тактически ракети, които са с обсег съответно до 70 и до 300 км.
За този етап се предвиждат антиракети SM-3, блок 1А от състава на разузнавателно-ударната система „Иджис“ и „Пейтриът PAC-3“ на САЩ. Друго ударно средство е действащият френско-италианско-германски комплекс САМП-T с ракета „Астер-30“.
В Източно Средиземно море трябва да носи бойно дежурство

американският крайцер „Монтерей“

въоръжен със СМ-3, блок 1А, чийто радиус на действие е до 300 км. Но засега задачата на кораба е по-скоро политическа демонстрация в Черноморския басейн.
Посочените ударни средства могат да прехващат оперативно-тактически ракети с далекобойност до 1000 км. Засега ЕПРО не осигурява защита от ракети със среден радиус на действие, каквито са иранските „Шахаб-3“ (около 1300-1800 км). От друга страна „Шахаб-3“, която се базира на неколкостотин километра във вътрешността на страната, изобщо не може да долети до България - разстоянието София - Техеран е 2520 км. Следователно към настоящия момент няма ракетна опасност за региона, респективно за Европа.
Вторият етап трябва да завърши към 2015 г. Той включва мощна РЛС в Турция и до четири  кораба със система „Иджис“ в Средиземно море. В позиционен район ще се разположи модифицирана за земно базиране антиракета СМ-3, блок 1B, усъвършенствана РЛС и Център за управление на Източноевропейския сектор на ЕПРО.
Системата ще получи по-големи възможности, но и тогава все още няма да предпазва от

плашещите ни ирански „Шахаб-3“

а още по-малко от „Саджил-2“ с нейната далекобойност от 2000-2500 км.
В плана за третия етап (2015-2018) е включен позиционен район в Полша, увеличаване на морския компонент и разполагане на част от него в Северно и евентуално в Балтийско море. Предвиждат се още космически и въздушни средства с капацитет за едновременно откриване и идентифициране на стотици изстреляни ракети. Към 2018 г. ударните средства на системата СМ-3, блок 2А/Б ще бъдат в състояние да прехващат балистични ракети с радиус на действие до 3500 км.
Разбира се

антиракети не се изстрелват

преди да бъдат открити атакуващите балистични ракети и преди да са определени параметрите на движението им. От това следва, че колкото по-близо е разположена антиракетата до стартовите позиции на балистичните ракети, толкова по-малко време остава за прехващането и толкова по-висока трябва да бъде скоростта на нейния полет.
Ако се сравнят скоростите на съвременните междуконтинентални балистични ракети (МБР) и на антиракетите СМ-3, блок 1А/Б става очевидно, че сега ЕПРО не може да прехваща още несъществуващите МБР на Иран. А ефикасна защита от „Шахаб-3“ ще стане възможна със СМ-3, блокk 2А/Б, т.е. едва след 2018 г. Ето защо да се твърди сега, че страната ни вече е под закрилата на ЕПРО е просто несериозно и некомпетентно.
Ограничена възможност за прехващане на междуконтинентални балистични ракети (далекобойност над 5500 км) ще има антиракетата СМ-3, блок 2Б, предвидена за четвъртия етап - той трябва да се реализира до 2020 г. Според замисъла тогава в Европа ще бъдат развърнати неколкостотин антиракети от комплексите СM-3, блок 2А/Б и THAAD, обслужвани и управлявани от персонал на САЩ. Това въоръжение многократно ще превъзхожда ракетния потенциал на Иран. Други страни от Близкия и Средния изток изобщо не са опасност за Европа. И възниква съмнение, че противникът, мотивиращ изграждането на ЕПРО, не е само Иран.
Опасност за Европа би могла да дойде само от Русия, но сега тя не разполага със средства за поразяване на европейски обекти - нейният ракетноядрен потенциал е насочен към САЩ. Ако възникне опасност за Русия, тя със сигурност ще потърси как да я неутрализира, най-леко това може да стане с ракетния комплекс „Искандер-К“, комплектуван с крилати ракети.
Веднъж завършена, ЕПРО ще бъде пълноценно звено от Националната интегрирана глобална система за ПРО на САЩ, чието командване и щаб са в авиобазата „Шрайвър“, Колорадо. Това неминуемо ще доведе до

руски контрамерки

тъй като към 2018-2020 г. ще възникне реална заплаха за 27-а ракетна армия с щаб в гр. Владимир (на 180 км източно от Москва). Траекториите на нейните ракети минават високо над Северна Европа и ще могат да се прехващат от позиционните райони в Румъния и Полша. Разбира се, дотогава Русия може и да получи исканите гаранции за своите стратегически ракетно-ядрени комплекси. Ако това не стане, всички елементи от ЕПРО автоматично ще станат обекти за поразяване от руските ударни средства. В такъв случай никак няма да бъде ясно коя е заплахата за Европа, респективно за България - иранските ракети или далеч по-ефективните руски средства за противодействие.
Очевидно е, че ако се допуснат елементи на ЕПРО на българска територия,

страната ще стане заложник

в голямата военнополитическа игра на ракетноядрените гиганти САЩ и Русия. Затова би било правилно в ЕПРО да се участва само като в политически проект.
Глобално погледнато, ако се доведе докрай планът за ЕПРО, противопоставянето с Русия, както и с увеличаващия ракетноядрената си мощ Китай, ще се задълбочава. С всички произтичащи последици за страните, приели на своя територия елементи от Националната противоракетна отбрана на САЩ.

Гергин Гергинов е полковник от резерва, доктор на техническите науки. Той е автор на четири книги с общо заглавие „Ракетите“ („Оръжието на XX век“, „Крилатите роботи“, „Четвъртото измерение на войната“, „Проникване в Космоса“).