20513 | 14 март 2014 | 08:02

Президентът и ГЕРБ подмениха обществените интереси; С набързо приключената подписка ГЕРБ остави върху националното допитване родилния б

Вторият национален референдум в рамките на година и половина вече се пече. На 10 март Инициативният комитет за допитването, предложено от президента Росен Плевнелиев, внесе в Народното събрание повече от 500 000 подписа. Шествието с папките скандираше „Оставка“, сред вносителите личаха емблематични за партия ГЕРБ лица.

Бързината, с която бяха събрани подписите, може да кандидатства за Книгата на рекордите на Гинес. Акцията, протекла някак незабележимо, отне около месец. В Швейцария, люлката на референдумите, където гражданите се изказват по разнообразни и в нашите очи често пъти причудливи въпроси, се дават 100 дни за събиране на десет пъти по-малко подписи. Къде са 500 000 за 30 дни, къде са 50 000 за сто дни?!

Българският фокус-мокус в който участваха активисти на ГЕРБ, е проблем, но е най-малкият проблем в сюжета с всенародното допитване по някои изборни въпроси. Лош привкус оставя съчетанието между идеята на надпартийния по конституция президент и трескавата активност на партията, която го издигна на държавния пост. Референдумът оттук нататък трудно ще бъде облечен в граждански дрехи.

Идеята на Плевнелиев беше да поласкае народа. Флиртът бе подхранен от невярната теза, че пряката демокрация е по-добра от представителната. Пряката демокрация има висока легитимност, затова тя се използва и от диктаторски и тоталитарни режими. Ярък пример за такава злоупотреба е допитването на 10 април 1938 г. в Австрия, което утвърждава обединението с Германия под лидерството на Адолф Хитлер. Както и референдумът република или монархия в България през 1946 г., докато съветските войски са още тук. Или този през 1971 г., когато внушителните 99,7% от българите подкрепят новата Живкова конституция. В нея бе записан прословутият член първи за ръководната роля на БКП, та се наложи част от тези 99,7% да го бутат с митинги и живи вериги в началото на демокрацията.

В нормално време референдумите дават и други стандартни отклонения. Ако трябваше политиците, а не референдумите да решават, жените в Швейцария щяха десетилетия по-рано да получат избирателни права, а не през 1971 г., в кантона Апелцел Инерходен пък - чак през 1990 г.

Обратен пример дава Германия, където през 1949 г. конституцията премахва смъртното наказание въпреки негативното обществено отношение спрямо предприетата стъпка. То се обръща четвърт век по-късно и доказва, че елитът трябва да има смелост за налагане на решения и не бива да се огъва пред всяко популистко настроение или обществен страх.

Броят и честотата на референдумите не са мярка за демократично управление, нито гарантират благоденствие. В Швейцария те са рутинна практика и мнозина биха стигнали до прибързаното заключение, че директно осигуряват на швейцарците богат и добре уреден живот. Един от показателите за това е Индексът на човешкото развитие (Human Development Index) - 0,913 за Швейцария през 2012 г. В Германия обаче референдумите не играят никаква роля на федерално ниво, от което животът на германците не е пострадал, индексът е по-висок от швейцарския - 0,920 за 2012-а.

Като изключим Швейцария, където референдумите са дори за шума на самолетите и работното време на жриците на любовта, обикновено в Европа се пита по въпроси, които са от историческа съдбовност, като членство в НАТО, ЕС или еврозоната, държавното устройство или по чувствителни обществени въпроси като абортите или либерализиране на разводите. Ако се пита за изборни правила, то е нещо конкретно - например да бъде ли намалена възрастта на имащите право на глас от 21 на 18 г. Тук Плевнелиев предложи хората да кажат дали част от депутатите да се избират мажоритарно. Каква част? Защо? Нали ГЕРБ премахна мажоритарния избор в кодекса с марка „Искра Фидосова“?

Според философа проф. Христо Тодоров (НБУ) въпросите не бива да са специализирани, тъй като натоварват гласуващите с изискването да имат компетентно мнение по експертни теми. Електронното гласуване, свързано със защита на вота, е именно специализиран проблем. Този товар носеше и референдумът за АЕЦ „Белене“ през 2013-а.

Проф. Тодоров твърди още, че гражданите вземат своето решение емоционално. Затова питания, свързани с асистираното самоубийство например, трябва дълго да бъдат подготвяни, обществото не може да бъде ударено изневиделица с чувствителната материя.

Задължителното гласуване е именно въпрос, който трябва да бъде обсъден. А не да се препуска за събиране на подписи. Изследвания показаха, че българите са склонни да подкрепят задължителното гласуване, но то да не се обвързвало със санкция. Какъв е смисълът да го въвеждаме тогава?
Референдумите имат дефек­та да намаляват стойността на парламента. А българският така и така не се радва на дълбоко уважение. Вместо да стабилизираме водещата институция в България, ние правим точно обратното. Референдумът, предизвикан насред политическата криза, е признание за провала на елита. И в същото време задълбочава провала...
Друг отчетлив недостатък е, че референдумите имат силата да разделят обществото, което трябва да отговори с „да“ или „не“. А българското общество е разделено бездруго. При това - тежко разделено. Швейцария е изключение. Замисляли ли сте се защо точно там допитванията са почти всекидневие? Защото в страната с 26 кантона и четири официални езика те са националнообразуващ елемент. Те са
основата
на нацията
Сплотяват я. А не обратното.
Още един пример: през 1950 г. Белгия прави допитване дали Леополд III, упрекван в сътрудничество с хитлеристка Германия, да остане на поста си. 57,7% гласуват „за“, но във Валония те са само 40,2%. Избухват протести. Леополд III се отказва от короната въпреки референдума. Така постъпват държавници. Най-тежкият грях на замисленото от президента и ГЕРБ допитване обаче е в изместването на обществения интерес. Равносметката на прехода, която бурната 2013-а наложи, показа, че пренебрегването на икономическите реформи за сметка на политическите бе груба грешка.

Каква пушилка се вдигаше в първите години след промяната за нова конституция, за незабавна смяна на системата, за демонтиране на комунистическите символи и прочее, и прочее, докато останалите източноевропейски държави поеха по пътя на бързите икономически реформи. България е единствената, която първо прие конституция, после бавно-бавно се захвана с икономиката. Резултатите от прахосаното време все повече горчат. В политическата суматоха някога част от червения елит превърна политическата си власт в икономическа. Първото правителство на СДС също загърби националния интерес за мащабни икономически промени и задоволи с предимство амбициите на своите твърди симпатизанти със законите за реституцията и връщането на земята в реални граници, с което на практика ликвидира земеделието. После се родиха кредитните милионери, които не върнаха милионите, дойдоха Виденовата зима и Иван-Костовите РМД. Така на върха на социалната пирамида застана олигархичен елит, а част от средната класа оцеля, но на висока цена - да предаде независимостта си. Друга масова част от нея или се декласира, или изпадна в страха за оцеляването си и захрани популизма след края на 90-те.

Референдумът по изборните правила заедно с искания за нова конституция умишлено повтаря грешката да се даде предимство на политическото. Гневът срещу монополите например се отклонява в друга посока. България сега няма съдбоносна нужда от електронно гласуване, а от икономически промени и възраждане.
Преди по-малко от година и половина президентът Плевнелиев в опит да срази аргументите на БСП за референдум каза: „Допитванията до народа са „ядреното оръжие на демокрацията“ и трябва да се подготвят добре.“ Тук е прав. Забрави ли твърдението си?

(в. Преса, печатно издание, брой 71 (777 от 14 март 2014)