20148 | 23 апр. 2014 | 15:22
Навръх Великден седемгодишната Пламена от Русе се раздели с малкия си живот. Знаем как - момиченцето издъхва след юмруците и ритниците на пияния си баща. Ничия смърт, най-малкото трагичната участ на едно дете, не може да предизвика равнодушие. Летят обяснения, които да дадат форма на събитието. Социалните служби нямали нито един сигнал за насилие в дома на Пламена. Учителките не били забелязали нищо смущаващо. Топката е прехвърлена в полето на съседите, поне те би трябвало да са забелязали отклоненията в семейството. Май не били забелязали или са предпочели да си замълчат.
***
Ако съседите са се досещали за кошмара, но не са сигнализирали никому, поведението им е неприемливо, ала обяснимо. Мълчанието им не учудва. В България границите между личното и общественото са твърде подвижни. Както личи - фатално подвижни. А трябва да се знае - насилието над дете, независимо дали то се разиграва на улицата, или в частна собственост, независимо дали е под формата на просия, или на побой, не е личен проблем. Това е обществен проблем. Всяко дете, което родителите поставят в риск, трябва незабавно да бъде поставено под закрилата на институциите. Условието е да има институции и да има граждани. Има ли? В случая с Пламена - очевидно не. Но и редица други случаи показват, че нишката между гражданите и институциите отдавна е скъсана.
***
Да спасиш едно дете, не е доносничество. Това е нормално човешко поведение.
***
Нормалното поведение у нас е спънато обаче от фалшиви представи (като тази що е доносничество) и от страх. Ще споделя лично преживяване. На 200 километра от София автобус на частна фирма предприе изпреварване, което по силата на магия остана без жертви. „Ало, искам да съобщя за водач, който застраши моя живот и живота на майка ми“, обади се дъщеря ми във фирмата. И така няколко пъти, прехвърляна от телефон на телефон. Изпитах необясним, даже смешен страх. С кого си имаме работа, какви ще са последствията, предотвратяваме бъдещ инцидент или се забъркваме в сюжет с неизвестен край? „Каква е вашата цел“, попитаха от фирмата. „Шофьорът да бъде порицан“, леко стъписана отвърна дъщеря ми. Е, да, поне да бъде порицан...
***
Други истории приключват, без да се е намесил късметът. Като тази в Лясковец, която запечата в ума ми думите, с които майки изпращали децата си на училище. Те не заръчвали „слушай уроците“ или „не тичай в междучасието“. Те казвали: „И внимавай чичо Петко да не те застреля.“ Аз не искам децата в България да бъдат изпращани на училище с подобни съвети. А вие?
Мобилна верси
RSS
