61357 | 22 юни 2014 | 09:25

Интервю на Сийка Суркова за народа ни, за Орфей и бъдещето на страната ни

-Божие наказание ли е бедствието, което сполетя Варна и страната, г-н Гигов? Или трагедията е плод на човешки грешки?

- Бил съм в повече от 40 държави - от Япония до Америка. Познавам и други народи, които са били наказани. В България случаят е друг, дележът (разделението) е нашето проклятие. Делим се отдавна и във всичко, това е наказанието на българския народ. Забравили за снопа пръчки на Кубрат и за единството, ние губим силата си. Не можем да смятаме, че когато има трупове, няма човешка грешка. Аз смятам, че на всеки човек или народ може да се случи някакво нещастие, но проклятието всеки сам си го кове. И може сам да си го премахне.

-  И как да премахнем нашето проклятие?

- Дали ще можем да премахнем проклятието на дележа, е наш проблем, а не на загиналите. Аз много съжалявам за тях, защото все по-често загиват невинни хора, но смятам, че безкрайно много говорим и забравяме собствената си история. Всички заплащаме, ако не можем да надградим нашата история с великите постижения и да осъзнаем, че ако няма близост между нас, ще има омраза и завист. А завистта, знаете, няма почивен ден. В нашата история имаме 6000 войни - представете си колко жертви сме дали от Орфеево време до днес. И не сме се поучили…

- След половин век търсене на истината за Орфей кое свое откритие за легендарния певец определяте като най-значимо?

- Аз документирах и се прие от науката, че Орфей е реален образ, роден през XIII век преди новата ера. За съществуването му се съмняваха мнозина, но доказах, че е историческа личност. Намерих гръцко издание, в което пише, че Орфей е бил убит едно поколение преди Троянската война. Точно това привлече вниманието на целия свят.

- Какво ви провокира да се захванете с Орфей и да му посветите голяма част от живота си?

- Знаете ли, с всеки изминал ден аз все повече и повече се влюбвах в Орфей, и той все повече и повече ми даваше доказателства, че това, което мисля, е така. Френският поет Гийом Аполинер е казал: „Орфей е по-дивен от 7-те чудеса на света.“ През всичките тези години съм бил воден от думите на Паисий: „Разяжда ме обич и болка, че българският народ няма да има собствена история.“ И мен ме разяжда обич и болка, че съм открил толкова много неща, че ходих до другия край на света, но повтарям едно укорно изречение в книгите си: „Летим към чуждото, пълзим към родното.“ Хиляди писма с отзиви за труда си съм събрал - от 55 професори и много други личности. Последната ми книга за Орфей - „Зора за бъдното“, която видя бял свят през 2011 г. и вече е похарчена, е издадена и във Франция.

- В крайна сметка, чий герой е Орфей - наш или на гърците?

- Всички мислеха, че аз ще създам скандал между двете държави. Но аз не съм скандален човек, добронамерен съм. На тази тема са изречени много лъжи. Не трябва да се забравя обаче, че целта на Орфей е била да обедини 90 племена на траките в единна държава. Кой е поканил Орфей, къде е отишъл, къде е убит и как е станало това? Гърция мълчи по тези въпроси. В съревнованието между Гърция и България за Орфей родопчани подминаха гърците. Моето предположение е, че лирата на легендарния музикант още си стои в Египет. Фактът, че гръцкият художник Янис Митракас, който беше председател на камарата на гръцките художници, дойде при мен, за да му покажа Орфеевото цвете, е красноречив. Той направи 12 рисунки на прочутото растение край смолянското село Гела и си замина за Гърция.

- А вие как намерихте Орфеевото цвете (б. а. родопски силивряк, haberlea rhodopensis)?

- То е най-красивото и най-прочутото цвете, поникнало от капките кръв на Родопееца при смъртта му. В джоба си имах образа на Орфеевото цвете, изсечен на римска монета - императори са идвали в Родопите, за да му се поклонят. Така знаех какво търся. Качих се на Меньов камък над Гела и го намерих. Унгарски, руски и български ботаници са отскубвали Орфеевото цвете с корените, държали са го в хербарий две години и половина, а след това пак го посаждали в естествената му среда. То се прихващало и възстановявало своя живот. Разлиствало се отново, разцъфтявало. Орфеевото цвете е единственото цвете в света, което крие тайната на безсмъртието, като изпада в мнима смърт.

-  Легенди разказват, че то е магическо и с него могат да се правят заклинания за любов…

- Да, така е. И не само за любов, старите родопчани са го използвали и за лечение на животните си, против уроки. То расте в пукнатините на скали и цъфти през юни-август. Свръхчувствително е, сътворено от родопската природа, която роди и Орфей.

- Как живее един писател като вас днес?

- Видял съм 250 селища в Родопите, бил съм в 3 океана, 12 морета, плувал съм реално в тях. И все ми беше недостатъчно. След като започнах да изследвам Орфей, заживях често и в гората. Мога да си направя колиба сред дърветата, извор и всичко важно, за да оцелея сред природата. Наричат ме певец на изворите. Но знаете ли, аз се сродих с хората в гората, заживях с болката им.

- И какво видяхте сред гората?

- Ще ви разкажа една от многото случки. Срещнах в родопските баири един старец. Беше станало обед и видях как той си извади от торбата парче хляб, разчупи го на две, а после прибра едната половина в торбата и с другата започна да се храни. Аз го наблюдавах, но той не ме виждаше. Изчаках го да се нахрани, отидох при него и го попитах защо прибра половината от хляба обратно в торбата. Защото, синь (б.а. - гальовно обръщение към по-млад човек на родопски диалект), може да срещна непознат човек, който е по-гладен и жаден от мен.“ Не библейската риза дават хората в Родопите, а най-необходимото - храна и вода.

-  Не знам дали все още са останали такива хора…

- Сигурен съм, че ги има. Останали са добри хора. Повечето от тях казват: „Ние не сме дошли за повече.“ Точно те умеят така да ти заредят душата, че да ги запомниш за цял живот. И създават шедьоври, за които не може да се намери сравнение. За такъв човек казват „сянка на слънцето прави“.
- Твърдите, че България има 300 000 народни песни?
- Издадох две книги с по 300 народни песни. Няма как да пропусна да отбележа, че една голяма и велика Франция има 5000 народни песни, една могъща Германия има 50 000, а малка България, която толкова години е била под робство, е създала фолклор от 300 000 песни. Бил съм в стотици селища на Родопите и съм спал във всяко едно от тях, за да изследвам притчи, думи, песни и сказания. Фолклорът е безкрайно море, което изучавам точно толкова години, колкото и Орфей - 50.

- И защо го правите?

- За да се знае от идните поколения. Аз се обогатявах чрез чувствителните души на хората в Родопите, които създават шедьоври. Само четири реда ще цитирам за безчинствата на турците, те са по-силни от цял том история. Млада жена, която имала злата участ да убият мъжа Ӝ, брат Ӝ и да Ӝ вземат детето, се оплаква на майка си с песен: „Първо чернило либе убиха, анайко (б.а. - майко), второ чернило - брата затриха, анайко, трето чернило - най-черно беше анайко, син от ръките ми взеха.“

- През годините пречеше ли ви фактът, че сте бежанец?

- Как да не ми е пречил?! Аз съм копал гробове за хляб, седмото дете в семейството съм. Сега всички са мъртви - родителите ми, братя и сестри. Избягахме, когато бях на 8 г., и всичко сме загубили - къща, имот. Всичко! Пак ще цитирам един мой стих: „Бях малък, мъката голяма, загубих родния си край, но цял живот аз носих рана, която все не заздравя.“ Живял съм с болката на бежан­ците, с техния свиреп живот, затова написах и последната си книга „Вълчи балади“. По време на унгарските събития (1956 г.) ме набедиха, че съм враг, и ме изключиха от Софийския университет. Бях арестуван и интерниран, с години живях в ад. После бях реабилитиран, но отказах обезщетение. Болката не може да се осребрява. Имам и седем досиета.

- А сирийските бежанци имат ли място у нас?

- Те имат място у нас. Тези, които не ги искат, не познават хората. Казах ви - две години делихме залъка си с българомохамеданите от Абланица и те бяха толкова благодарни.

- Сега как минава един ваш ден?

- Имам неиздадени книги, много редактирам. Скоро ще завърша поредното есе за Хайтов. Живял съм 13 години с него, отказах му да ме направи заместник главен редактор. Тогава още не познавах Елена, но с Хайтов се запознах край моста до Девин. Хареса ме, но му казах, че няма да напусна Родопите, те са ми много скъпи. Той ме прие за редактор в списание „Родопи“ и се сближихме с думи. Идваше много често у дома. Достатъчно ми беше да каже „Какъв сефалък!“ (открито място, простор), и приказката тръгваше. Подарявах му книги на Достоевски - той ми е любим писател. При пътуванията си в Русия ми позволиха да засадя родопски здравец на гроба му.

- Какво мислите за политическата обстановка в страната и за родните ни политици?

- Следя я по медиите повече, отколкото всеки друг предполага. Имам около 1000 творчески срещи в страната и хората коментират политиката. В Народното събрание също съм изнасял лекции. Най-смешното е, че всички мислят, че България ще пропадне. Последното стихотворение в най-новата ми книга „Вълчи балади“ носи заглавието „България е щяла да умре“. Това е невъзможно, защото и в Орфеевите книги - близо 20 са, и в сибилинските пророчески книги, които са почетни в Рим, и в апокрифните български книги е написано: „Бъдещето е на българите!“

- Много оптимистично, но само на писанията ли стъпвате?

- Аз не се озлобих през целия си живот, винаги съм се изправял, защото съм оптимист. Всичко, което съм загубил, е по-малко от небето над България, него спечелих. Отдавна съм разбрал, че много по-важно е да си добър човек, отколкото каквото и да е друго. Цял живот съм копал сърцето си по примера на думите: „Ако загубиш всичко, копай сърцето си. Там ще намериш жива вода!