20622 | 22 юли 2014 | 15:04

Интервю на Мариела БАЛЕВА за привидната демокрация, безнадеждността и вината

Социалният антрополог Харалан Александров е роден през 1967 г. в София. Завършва славянска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Има докторска степен по антропология. Специализирал е в университетите в Канада, Великобритания, Русия, Унгария, Словакия. Преподавател е в Нов български университет. 

- Само за месец преживяхме две кризи - едната природна, а другата банкова – и за двете  може да се окаже, че са резултат на човешки фактор. Истината обаче не излиза наяве, всяко безобразие потъва в загадки и слухове, политически препирни, а после в забрава. Защо мъглата около тези, които са го причинили, става все по-гъста, г-н Александров?

- Не бих се съгласил, че истината се свежда до това да посочим виновници. Объркването на истината с вината е част от проблема на нашето общество, което наместо да се учи от опита си, постоянно търси кого да обвини за провалите. Тази политиката на обвинението, както аз я нарчам, блокира развитието, защото след всеки пореден провал цялата енергия отива да открием и посочим виновника, наместо да разберем как сме допуснали и допринесли за провала. Света се затваря в омагьосан кръг от редуващи се провали и обвинения.

- Значи няма ясна граница между жертва и съучастник?

- Твърде често жертвите са съучастници в собствената си съсипия поради безотговорни действия или бездействие. Жертвите на наводненията са допринесли за нещастието, обитавайке незоконни постройки, изсичайки гората и задръствайки улиците с боклуци. Същото виждаме при скандала с КТБ – част от хората, които са държали най-много пари в тази привилегирована банка, се оказват пряко свързани с властта. Затова наместо съчувствие и солидарност получават злорадство – обикновените хора се кефят, че баровците са се прецакали, което издава доста примитивен възглед за възмездие и социална справедливост. Съвсем сигурно е, че от този икономико-политически конфликт, който тресе държавата в момента, няма да има печеливши. Всички се обвиняват взаимно и накрая всички вукпом ще загубят.

- Свикнали сме за всичко да виним политиците, а през тези години успя ли да се роди нормална политическа класа?

- Тя е точно толкова нормална или ненормална, колкото сме готови да понесем. Уродливостта на полтическата класа отразява слабостта на едно общество, което не може да намери себе си. Ние се гърчим в кризата на догонващата модернизация, при която предмодерни социални и ментални структури съжителстват с късномодерни явления като социалните мрежи. Но да твърдим, че някой друг е виновен и че сме жертва на повсеместна конспирация, е нелепо. Хора от изследователските среди в Европа, с които постоянно общувам, ни наблюдават с изумление и се опитват да разберат как постоянно се явяваме като нещо различно, което отпада от нормата и не се вписва в обясненията. Успяхме да я докараме дотам – разбира се с активното съучастие на нашите политически лидери – да се превърнем в нещо като спонтанно възникнало поле за изучаване на социалната патология.

- И как бихте описали това, което се случва?

- Ние ежедневно предоставяме на развитите страни в Европа възхитителни сюжети за това как не трябва да се живее. Погледната отвън, България прилича на място, където може да си показва на младите с педгогическа цел: вижте какво ще се случи, ако не спазвате правилата. Превръщаме се в нещо средно между гето и лунапарк, в който има парцаливи шатри с подозрителни атракции. В някои от тях прекарването е приятно, пие се евтина ракия и се слуша чалга, но има и влакче на ужасите, в което изскачат човекоподобни чудовища, за да плашат посетителите. Та точно там може да си заведеш децата да се позабавляват, да се поуплашат малко, да си извлекат поуки какво не трябва да се прави и после да се приберат обратно в подредения си и благоденстващ свят.

- Чуват се гласове, че трябва да дойде някой от Запад, за да ни оправи, това решение ли е?

- Отчаянието от предателството на българските елити е толкова дълбоко, че все-повече хора са готови да се откажат и от остатъчния суверенитет на държавата, стига някой да я сложи в ред. Уви, не това е задачата на ЕС, не и преди да прерасне във федерация. Колкото и да ни се иска, няма как да прехвълим отговорността на някой отвън. Истината е, че България представява толкова незначителна част от икономиката на ЕС, че каквито и да си причиним, няма как да дебалансираме големия организъм – за него ще е по-лесно и много по-евтино да ограничи и минимизира щетите, както направи с Гърция, отколкото да се ангажира с пряко управление. Евросъюзът ще извлече поуки от нашите провали, но пораженията остават за нас.

- В тази атмосфера на взаимна омраза, в която живеем, политическата класа не се ли чувства като че ли най-сигурна, защото така най-лесно възпроизвежда собствените си егоистични цели?

- Не мисля, че политическата класа се чувства сигурна. Всички политици, които познавам, а те не са малко, в момента се тресат от безпокойство. Политиката на омразата и обвинението е изключително изчерпваща и себеразрушителна и тепърва ще взима жертви сред самата политическа класа. Забележете как все-повече политици се оказват еднодневки, които танцуват едно лято и изгарят. И това ще се засилва в режим на нарастваща нестабилност, хронични кризи и ожесточаващ се полтически конфликт. Заниманието с политика спира да е привилегия и се превръща в проклятие – както казах, политиците са белязани за изкупителна жертва на повсеместния провал на нацията. Те започват да си дават сметка за това, но просто не са научени да правят политика по различен начин и продължават да потъват във взаимна омраза и обвинения.

- Хората обаче са тотално обезверени. Изследване на „Галъп” наскоро показа, че почти 50% от хората искат нова партия и около 80% - съгласие между всички.

- Разбира се че са обезверени, как да не бъдат? Кой не ги предаде през тези години? Не стига политиците, не стига медиите, а сега и ключови държавни институции се хванаха на мъртвешкото хоро. На кого може да се вярва в тази държава? Цяло чудо е, че все-още общността функционира, макар и на толкова ниско ниво. Това, което ни спасява при тоталната девалвация на институционалните авторитети, е тъй нареченият неформален социален капитал - подкрепата между близки и приятели, доверието между бизнес партньорните, отколешната солидарност в малките общности. Работата е там, че този тип социален капитал гарантира оцеляване в криза, но не и развитие.

- Щом искат нова партия, не означава ли, че пак се търси поредния месия?

- Не знаем какво търсят, никой не е правил дълбинно изследване на нагласите и очакванията. Но явно всички смятат така, защото има голямо предлагане на кандидат-месии на политическия пазар. В това има логика - ако ще живееме в катастрофичен свят, ясно е, че ще има нужда от спасители. Но и това не може да продължава до безкрай - политиката на спасението и политиката на обвинението са двете страни на една и съща обезценена монета.

- Или може би пък искат здрава ръка?

- Виж, здрава ръка поне имаме в лицето на незаменимия Борисов, да ни е жив и здрав. Тези, които трябваше да са негова алтернатива, така оплескаха нещата, че сега от немай-къде ще си го преизберем и ще си получим здравата ръка, която заслужаваме.

- Всички предвещават, че Борисов ще се върне на власт, самият той определи, че при неговото управление всичко е разцъфтявало. Ще продължи ли това разцъфтяване?

- Тъжната истина е, че на фона на това, което се случва сега, управлението на ГЕРБ, което аз остро съм критикувал, изглежда като умерен разцвет. В смисъл, че усилено се строеше материална инфраструктура, и Борисов има право да се гордее с това. Но този материален подем бе съпроводен със страх и несигурност, особено сред бизнеса, което е неприемлива цена за инфраструктурния разцевт.

Материалната трансформация е само част от задачата на едно добро управление. По-трудната част е трансформацията в кутурата и манталитета на властта, което не се постига със здрава ръка, а със здрав разум.

- Омразата помежду ни вече е много дълбоко, смятате ли, че тя може да премине?

- За омразата не знам, но гневът и фрустрацията могат да станат ресурс за развитие, стига да бъдат канализирани за нещо конструктивно. Огромна част от хората в България се чувстват предадени, измамени и провалени, и имат отчяна нужда да мразят и обвиняват някого, защото иначе ще се саморазрушат от себепрезрение за това, че са жалки лузъри. Единственото, което знам като терапия срещу болезненото състояние на себеомраза, е да бъдат създавани колкото може повече поводи за изява, които да обхващат колкото може повече хора. Пионери в това отношение са телевизионните конкурси от типа „България търси талант”. Добре е това да стане масова практика като в Америка, където има награди за какво ли не. Има например конкурс за дебелак, който най-добре подскача и друса шкембе. Той получава награда и може да се чувства щастлив и възнаграден за това, че е толкова дебел и скача хубаво...

Смисълът е хората да участват, да се изявяват, всеки да има шанс да е победител в нещо, да се почувства възнаграден за усилята си. Защото свят, в който има малцина победители и всички останали са губещи, няма как да не е обвит от омраза. А при нас е точно така. На всичкото отгоре победителите така се престараха в консумацията на победата, че успяха да се самопобедят и се превърнаха в губещи. Защото победителите в бруталната игра на власт и пари са всъщност най-мразените в България.

- Отговорът докъде може да доведе омразата у една нация не го ли виждаме в Украйна?

- Не само в Украйна, омразата и разрухата вилнят в цялата прериферия на развития свят. Разрушаването на една структура на социална организация, била тя и репресивна, най-често отключва по-примитивни и разрушителни процеси. Изключително наивно е да се мисли, че репресивният ред е най-лошото, което може да те сполети. Най-лошото е репресивният хаос, в който всеки може да се въоръжи и да убие съседа си, да свали самолет и пр. В това е големият и срамен провал на американския интервенционализъм - те вярваха наивно и арогантно, че като отстранят някакви неприятни и корумпирани диктатори като Саддам Хюсеин, Кадафи, Асад, Янукович и пр., от това ще произтече подобрение. Виждаме какво произтече.

- Напоследък отвсякъде ни заливат думи като помирение, съгласие, обединение. Познавайки политическите нрави, това изглежда непостижимо в България. Как например леви и десни ще са заедно в едно управление тук?

- Тази нова реторика е интуитивен отговор на уплашените полтиците на копнежа към помирение и съгласие, който явно и те са доловили. Всяка промяна започва чрез игра с думите. Както обикновено, в началото с думите ще бъде злоупотребено, те ще бъдат подменени и омаскарени, но рано или късно ще започнат до добиват плът и смисъл. Затова смятам, че трябва да се даде шанс на това говорене в категориите на обединение и разбирателство. То е донякъде идеализирано и изфантазирано, но нека да допуснем малко позитивен популизъм. Нека се опитаме да си въобразим, че сме един задружен, сговорен и по-малко мразещ се народ. Това със сигурност ще ни даде повече шанс, отколкото ако се оглеждаме кого да обесим на площада.