38141 | 4 ноем. 2012 | 11:13
Цялата спортна общественост, артистичният, политическият елит защитиха правото ти да останеш на общинския терен, където си направил ресторанта си. Каква е историята на това място, Ивайло?
-Тези 427 кв. м през 1992 г. община Варна ми предостави като признание за успехите ми. И не са ми го дали даром - 20 години плащам наем. Гребкинята Марияна Минчева, с която бяхме на олимпиадата в Москва, тогава отговаряше за спортните имоти. Доведе ме и каза: „Изчисти този бардак!“ Тук беше змиярник, беше заринато с боклуци, стари железа. Събрах 10 души бригада, оправих го. Първо имаше само един фургон. Колко пари съм дал да го развия! Заведението е със сглобяема конструкция и площ 180 кв. м. Разработих го, видяха, че се посещава, знаят го вече хората, предпочитат го - и започнаха да завиждат. Не мога да го разбера това!
Ти как научи, че може да останеш без него?
-Един приятел ми се обади, че някой искал документите. Аз имам много приятели, провериха в интернет - вярно се оказа. Дойде ми като гръм от ясно небе. Всеки месец съм изряден. Разбирам да не съм плащал наем, ток, вода, да има някакви оплаквания, ще кажа: „Виновен съм!“ Това щеше да е най-големият удар в цялата ми кариера. Обидно ми е, че не се обадиха поне да кажат: „Ивайло, изтича ти договорът. Ела да го подновим“, както се е случвало друг път. Аз не съм проследил, документите са в общината. Два дни след изтичането някой казва: „Я да видим на кого е това място!“, и на комисията започват да наддават с колко да вдигнат наема, превръщат я в Капалъ чарши. Цирк! Знам кой какво е казал. Нямам нищо против да ми увеличат наема, но не и да ме пращат на публичен конкурс, където ще надделее някой с повече пари и влияние. Защо не го дадоха на друг навремето? Видяха едно хубаво нещо и искат да го изядат. Е, няма да стане! Какво друго ми е дала Варна? Има ли друг варненец олимпийски шампион? Толкова медали съм донесъл, 20 години от живота ми минаха по лагери и състезания. Смятах да пиша до олимпийския комитет, нали все питат как живеят шампионите. Благодаря на всички, които ме подкрепиха. Сега ме увериха, че няма да ме закачат повече. Ами ако не бях аз, а някой друг, отдавна да са го съсипали.
За толкова години като наемател не опита ли да го купиш?
-Никой не ми е предлагал, не ми е хрумвало никога, че някой може да се полакоми. Толкова хора работят в ресторанта, през лятото са повече. Една седмица крих от тях, да не се тревожат за хляба си. Виждат, че не се смея както обикновено, питат ме защо съм намръщен, те ме знаят като весел човек - нищо не им казвам. Аз се държа с тях като с приятели, помагам с каквото мога. Срам ме беше да им кажа, че искат да ми вземат поминъка.
Чух подмятания, че преотдаваш общинската собственост и печелиш луди пари.
-Виж табелката на вратата на ресторанта - собственик е ЕТ „Олимпийски шампион - Пенка Христова“. Това е жена ми, аз не можех да имам фирма, защото бях военен. Преди 10 години „Залива“ стана част от веригата БМ по франчайзингов договор, но те са ми мениджъри. Аз плащам всичко - наем, ток, вода, данъци. Жена ми е пенсионирана по болест, четири операции има. Единият ми син работи тук, има проблеми с крака, продава сувенири на входа. Другият е Севдалин Маринов, световен шампион, трети на европейското. Играеше при мен, когато бях старши треньор на „Черно море“. Не можах да го уредя на друга работа, помага ми в залата. Дъщеря ми Неда още е студентка, учи международен мениджмънт, всеки семестър струва 1200 лв. Имам четири внучета. Какво ще стане със семейството ми без този ресторант? Оттук изкарвам пари, за да водя момчетата от клуба по състезания. Когато „Спартак“ беше закъсал, хранех тук футболистите. Всяка година посрещам като гости по 150 артисти от фестивала „Любовта е лудост“.
Колко момчета тренират в твоя клуб?
-Много, 40-50 са. С това заведение ги издържам. Едно отиване някъде ми струва 1200-1300 лв. Ей сега бяхме в Ямбол с трима души. Ами ако отидем със 7-8? Ние 6 дни стоим.
А те сами ли идват, или ги търсите по училищата?
-Не, преди беше това да се ходи по училищата. Тогава беше най-хубавото - директорът, класната те водят и казват: „Момчета, ето го треньора по бокс, по щанги, по волейбол - кой какво иска да тренира?“ А сега директорите даже не те пускат в училище.
Имаш много медали. Къде си ги държиш?
-Най-хубавите - бронзовият от олимпиадата в Москва, златният от Сеул, са в сейф заедно с ордена „Стара планина“. А другите - четири пъти европейски, световният от 1982 г. , съм си ги окачил в стаята, имам голям кът, да си ги гледам.
Много пъти са те канили да живееш в чужбина. Защо остана в България?
-Тук искам, във Варна, при нашето море. Много ме викаха в Турция, в Германия. В Италия една нощ искаха да ме крадат - пак турците. Даваха ми 1 млн. долара да отида, отказах. На турнира „Венеция“ на финала се паднах да играя с турчин. Предлагаха да ми платят, за да загубя. Казвам на треньора: „Шефе, да им вземем парите. Дай да се откажа в последния момент, ще кажем, че съм вдигнал температура, той ще стане първи. На мен колкото ми дадете, другите пари ще останат за федерацията“. Той се съгласи. Те обаче искаха да се кача на ринга и да загубя. Е, казах , няма да стане. И се качих, с една ръка го утрепах от бой, след това коленичи да ми целуне краката.
А в Мюнхен?
-А, в Мюнхен беше световното. Как ще загубя там? Тогава играх срещу кореец на финала. Победих го. Те сега започнаха да се изявяват. Ние пък започнахме да падаме.
Защо падаме?
-През 1990 г. се промениха много работи, затова. Националният ни отбор няма нито бази, нито нищо. Ние бяхме по трима-четирима равностойни в категория и се биехме кой да стане първа ръкавица. Аз, Красимир Чолаков, Даниел Петров, Тодор Павлов, Христо Бонев, Георги Георгиев. А сега има само един и е сигурен, че отива на първенство. И какъв режим спазвахме - в 10 вечерта бяхме по леглата! А сега каква конкуренция?! Имаме 8-9 боксьори. Я да видим, ако имаш конкуренция, ще ходиш ли на дискотеки, ще закъсняваш ли. Иди сега ги виж къде са в 10. Бях помощник-треньор на националния отбор, на лагер сме, влизам в стаята - няма никого. Само аз и огледалото. И на едно събрание викам: „Аз дотук бях. Напускам.“ Никаква дисциплина. Взех трима души от националния, качих ги в колата и хайде във Варна.
Казват, че си бил много техничен и бърз в краката. Не си и бит, вярно ли е?
-Е, не може един боксьор да не получи удар. Но сериозно не съм бит. Ако бях удрян в главата, щях да съм в лудницата. Сам щях да си говоря.
А тежки загуби понасял ли си? Кой беше по-силен от теб?
-Никой. Противниците ми се молеха при тегленето на жребия да не се падне да се бият с мен. Помня, в Атина през 1991 г. италианският треньор в сауната казва: „Дай боже моят да се падне в другата група, на финала чак да се срещнете, пък каквото стане.“ И така стана. Последно играх през 1993 г. в Гьотеборг. Заради Мишо Таков играх тогава. Бях се отказал, бенефисен мач бях направил. И Мишо казва: „Моля ти се, направиха ме старши треньор, нямам с кого.“ Ама аз съм се отказал, казвам: „Не мога, нека си остана на върха.“ Той ми се моли, пак, казва, ще ги биеш. Е, нави ме. Отидох месец и половина на лагер и станах пак европейски шампион за България. Две години играх в Югославия за клубовете. Ама те по-добре ме посрещнаха от нашите, все едно за тях съм шампион. И повече пари ми дадоха.
Българската държава какво ти даде?
-1200 лева. За олимпийската титла получих 2500 долара на място, веднага. И „Волга“, тогава това даваха. После смених много коли. Сега карам „Мерцедес“ на лизинг.
Разбра ли, че ще увеличават месечните премии на олимпийските шампиони?
-Евала им правя на депутатите за това. Но разбрах и че Стефка Костадинова поискала от министър Нейков БОК да разполага с парите за олимпийска подготовка. Тя полудяла ли е? Как ще вземеш всички пари, за какво е министърът тогава!
Как не си влязъл досега и ти в политиката? Да станеш примерно общински съветник...
-Мислех по едно време, заради спорта, да помогна с нещо. Но по-добре съм така - с много приятели, вместо да съм в устата на всички.
Почетен гражданин си на Варна. Това какво ти донесе?
-То е признание. Е, имам право на транспорт без пари, да използвам спортните зали и да влизам в общината когато си поискам. Ама как да се излагам - да се кача да се возя в автобус и да не платя. Това е срамота! Има една спортистка - отива в болницата, деца чакат, а тя ги прережда и вика: „Аз съм почетна гражданка.“ И какво като си?
Още играеш футбол. От кой отбор си?
-„Спартак“, разбира се, там почнах. Следя и националния, но откакто през 1994 г. станахме четвърти, вече нищо не правим. И във футбола е същата лудница като в бокса, като навсякъде. Внукът ми е 10-годишен, отличник е. Носи моето име, но не иска да тренира бокс. Обещал съм тия дни да го заведа да започне футбол.
Наричат ли те понякога Исмаил?
-А, случва се, но отговарям: „Той умря“. Не се обиждам. Аз съм си същият, както искат да ми викат. Когато ми казаха, че трябва да стана Ивайло, говорих с баща си, Бог да го прости. Обясних му, че от това зависи кариерата ми, и той се съгласи.
И после не си го върна?
-Не, аз не съм такъв човек. Не се смятам и за звезда. На масата всички сме еднакви. Има някои, които се държат нависоко. Да не говорим за футболистите - те са най-велики. Защо? Всички сме яли една попара, всички сме били по лагери. Аз с човек човек ставам, затова ме обичат всички. Радвам се, като ме видят, да чуя: „Шампионе, как си?“ Спирам се, говоря. Ако се държа надменно, не е етично. Петър Лесов е като мен, супер човек е. Има много хора звезди, обаче помагат, хора са - Живко Господинов, Пламен Гетов, Янко Русев. А има и боклуци. Като дойдат във Варна, „Ооо, Ивайло, какво правиш, как си.“ Защото знаят, че тук ги обслужват без пари. Аз като отида при тях, никой не ме познава.
Мобилна верси
RSS
