30916 | 7 ноем. 2012 | 09:03
Интервю на Таня ДЖОЕВА за самозванството по време на прехода и липсващата култура на срама
- Доц. Лозанов, скоро ще станат 23 години от 10 ноември. Публичността днес рязко се отличава от тази преди промяната през 1989 г. Преди се чуваше и най-малкият шепот, особено ако е срещу властта. Сега човек трябва силно да вика, за да направи впечатление. Как да бъде чут?
- За преди не ми се говори, тогава същинска публичност почти нямаше, имаше ЦК на БКП. Състоянието на днешната медийна публичност също, макар и по съвсем различен начин, не е добро, но може да стане „всяко зло за добро“. И тя самата, заради упреците към нея, да загуби привлекателност и да направи по-важно това, което си в действителност, от това, което си в медията. Известна е социологическа теза, че преходът е период на самозванство - какъвто се наречеш, такъв да станеш. Логично, защото бяха прекъснати легитимиращите разкази на миналото, новите фигури трябваше да се родят в „исторически антракт“. И който се самонаречеше банкер, ставаше банкер, който се самонаречеше десен, ставаше десен и така нататък. Стига да го направи на достатъчно голяма сцена, каквато предлагаше само медията. Затова политиците се държаха за нея като за полата на майка си. След всички критики, които отнесе, сега обаче майката загуби сили - започва да звучи въпросът кой си ти всъщност, не на какъв се правиш, а какво правиш и какво си направил.
- За което отново медията трябва да информират.
- Да. Но легитимиращото вече е не медийното говорене, а действието, за което медията говори. Това очевидно се усеща от управляващите и те наблягат на магистралите, на метрото, на свършеното.
- Пренебрегнати ли са хората, които вършат нещо извън медията, които произвеждат, включително духовен продукт?
- Да. В години на беззаконие и бедност духовната сфера най-бързо става жертва на битов цинизъм. Но дори неговите сметки не излизат. При обсъждането в парламента на бюджета за следващата година бяха изнесени данни, че като заетост и участие в брутния вътрешен продукт културното производство има изненадващо висок дял и е едно от малкото с непрестанен ръст. Културата, дори буквално, е източник на благополучие, но на нас все ни се струва, че можем без нея, че е баласт, който трябва да изхвърлим, за да полети цепелинът на нацията. Не говоря за ханове, царе и разкопки, а за творците, с които имаме шанс да сме по едно и също време на планетата.
- От какво вие сте разочарован най-много през последните 23 години?
- От липсата на срам. Срамът е възвишено чувство, а животът ни през тези 23 години е белязан с безсрамие. Застава пред теб някой, който говори срещу това, което сам прави, и въобще не му пука… Изправя се друг, който е от ДС, и без да му мигне окото, ти чете морал и т.н. Непоносима гледка. Теорията дели културите на два типа - на срама и на страха. Първите подлежат на развитие, защото ти дават шанс да се издигнеш над себе си, над нагоните си. Вторите най-много могат да оцелеят. Нашата култура е станала мънкаща култура на страха, в която няма възвишени жестове, никой не се срамува и не иска да извърши нещо, за да изтрие срама.
- Дали прозрачността днес ражда наистина повече прозрачност? Един пример - стенограмите от заседанията на правителството вече са достъпни, но нима не се използват за създаване на добър имидж на властта?
- Не! Прозрачността е новата религия. Тя е единственият модерен механизъм властта да не се тоталитаризира. Затова обществото трябва непрекъснато да я държи под око, ако ще да е и с една стенограма. След „Уикилийкс“ трябва да е ясно, че тайното знание вече не може да управлява света, прощаваме се с още една илюзия, появила се далеч преди масоните и тамплиерите. На властта все й се струваше, че ако има нещо, което тя знае, а хората - не, ще си гарантира подчинението им. „Уикилийкс“ показа, че номерът вече трудно минава, че ще трябва да управляваш, без да криеш листа в чекмеджето.
- Една от тайните за успеха на сегашния премиер е може би усещането, че казва всичко на хората?
- Да, той има тази рядка способност, но тя се реализира чрез медиите, а повтарям - те вече не са това, което бяха, и трудно могат да помогнат имиджово на него, пък и на който и да било друг.
- Какво според вас ще е печелившото политическо послание или поведение на идващите избори?
- Мисля, че този път автопропагандата ще дава обратен резултат. По-скоро ще спечелят тези, които „излязат от обувките си“ и се поставят на мястото на отчаяните хора. Акцентът няма да е, както винаги досега, върху самоизтъкването, а върху съчувствието. Във време на световна криза към какво друго да се върнеш освен към християнските ценности. Ще управлява този, който се преклони пред Месията, а не се мисли за такъв.
- Дразнят ли се хората в България от пиара?
- Да. Пиарът сам по себе си е нещо хубаво, деликатес на модерната комуникация. Нуждата от него се появява заради разширяващото се информационно пространство, той е гид, който те насочва към важното, помага ти да не се загубиш в гората от послания. В България обаче се е превърнал в мръсна дума. Смята се, че не организира, а фалшифицира или направо спира информацията. И за съжаление често е точно така.
- Имате ли усещането, че липсват сериозни политически събития за сметка на пиара?
- Имам, особено когато всички се готвят за избори. Предизборните кампании - не официалните, а реалните, стават все по-дълги, а тогава политиката се превръща в свада, така че ако се появи някое шумно събитие, много вероятно е то да е произведено от черен пиар.
- Не препоръчвате на партиите да залагат на черните щрихи?
- Да. Това изглежда като вътрешна разправия между политиците, която има малко общо с избирателите им, изолира ги. Което не значи, че те не трябва да се критикуват, включително и ожесточено, „на живот и смърт“, но с факти и аргументи.
- Виждате ли нещо ново в ролите на основните играчи?
- Струва ми се, че на тези избори няма да има решаващи промени. Може нещо ново да дойде от нови играчи, макар че засега не забелязвам те да отварят собствени полета в политическия дебат. Старите играчи пък са достатъчно добре тренирани, за да поемат преди избори риска да преформулират тактиките и стила си. Няма да го направят дори такива, които отчаяно виждат, че губят.
- Сергей Станишев например стана баща, преди изборите и официално ще бъде глава на семейство.
- Знам ли… има такъв пиарски прийом - да компенсираш публични дефицити чрез лични събития. Но има нещо твърде неделикатно, което аз поне не мога да приема, да се мисли и обсъжда, че всичко това може да се случва на един мъж, пък бил той и държавен, не по любов, а по пиар. Дори да си влюбен в пиара си.
- Забелязвате ли умора в публиката от чести медийни изяви? Не е ли това опасност пред управляващите и пред премиера?
- Забелязвам, и политиците явно също го забелязват и се опитват да коригират поведението си. Министър-председателят например вече не е чест гост на сутрешните блокове и другите публицистични предавания. Нашата медийна публичност, която е остро критикувана, е нож с две остриета. Щом влезеш в нея, дори да си бил високо ценен, неизбежно понасяш негативите й. През годините на прехода хората останаха с усещането, че публичната игра е нагласена и който се появи в медиите, значи участва в измамата. Знам го и по самия себе си. Преди петнадесетина години, когато започнах да добивам публична роля, бях, поне така си мисля, добре приет от всички, които ме познаваха. Те не бяха много, но пък сега съм загубил привилегията на чуждата благосклонност. Особено ако човек чете форумите, веднага трябва да се самоубие.
- Извинявайте, да не би да сте се обидили на „пингвин“, както ви нарече Мишо Шамара?
- Не, дори е симпатично, като герой от мултипликационен филм, който Мишо помни от детството си. Викаше ми и Айнщайн, и „Ало, Кеймбридж“, което пък направо си е комплимент. Проблемът беше в друго - докато аз участвах в дебата с аналитични доводи и законови разпоредби, той рапираше. Докато аз, тъй като съм в СЕМ, се пазя като от огън от политически внушения, той помагаше на един от кандидатите в предстоящите избори. Та чак до Брюксел стигнаха…
- Видяхме как едно случайно събитие в САЩ кампанията на кандидат-президентите. Ураганът Синди май ще реши изхода. Каква е ролята на събитията по време на предизборно състезание?
- Казано парадоксално, поведението на политиците в драматични ситуации е най-добрата им реклама. Навремето Бойко Борисов в качеството си на главен секретар на МВР започна да трупа популярност именно с бързите си реакции в такива ситуации, с това, че винаги беше там, до пострадалите и техните близки. Сега по един трагичен начин Обама и ураганът се оказаха рамо до рамо в борбата за доверието на американците, но може да се окаже, че и ураган не може да ти помогне. Така е в САЩ, а ние тук смятаме, че медията е всичко. Че е важно колко пъти ще се появиш на екрана, във вестниците и по радиото. Това сигурно продължава да има някакво значение, но далеч по-съществено е какво място имаш в събитията, които вълнуват общността, както и способността сам да произвеждаш такива. У нас производството на политическа събитийност, както и много други, върви слабо. Далеч по-лесно е да седнеш пред някой водещ и да си поприказвате двайсетина минути. Което не пречи да използваш медията, за да се оплачеш от медиите, че въобще не те канят.
Мобилна верси
RSS
