26105 | 11 окт. 2014 | 16:38
Певецът Младен Койнаров е роден в родопското село Оряховец на 15 септември 1945 г. По професия е електротехник, но след конкурс през 1970 г. е назначен за солист в ансамбъла за народни песни и танци „Родопа“, където пее 40 години. Бързо става любимец на публиката и зад гърба си има около 2000 концерта у нас и в чужбина. Той е издирил и е записал повече от 350 песни от Средните Родопи. Богатия си опит певецът предава на най-малките - през 2001 г. основава детска школа за народно пеене към читалището в смолянския квартал „Устово“. Семеен е, с две деца - син и дъщеря, има три внучки.
- Как един от най-популярните изпълнители на родопски песни успява да предаде опита си на децата, г-н Койнаров?
- Детската школа за народно пеене, на която съм ръководител, стартира през 2001 г. Тогава ме поканиха да обучавам най-малките. Първоначално бях малко резервиран, тъй като дотогава не се бях занимавал с деца. С малките се работи по друг начин - по-трудно е. Не си ли спокоен, не става.
- Но вашите резултати са налице - възпитаниците ви имат над 30 златни медала от участия в национални и международни надпявания. Как подбирате децата, които ще обучавате?
- В момента уча 5 деца, стигал съм и до девет. Петима от моите ученици са приети в Националното училище за фолклорни изкуства в Широка лъка. Вярно е, че са лауреати в повечето от конкурсите, в които участват. Над 30 деца са минали през школата - от 4-5 годишни до 7-и клас. Единственият критерий, по който ги откривам и подбирам, е дарбата. Ако Бог е дал талант на детето, то трябва да пее. Трябва да има и музикална памет и разбира се, достатъчно желание да се развива. Не се ли труди обаче, талантът умира. Ако за 5 месеца едно дете не покаже постижения, деликатно му казвам, че трябва да се насочи към нещо друго.
- Гениални ученици имали ли сте?
- Сещам се за един уникален случай, момичето беше в първи клас миналата година. За нула време научава трудна, безмензурна песен, с диапазон като на „Излел е Дельо хайдутин“. И научава бързо, и пее толкова точно. За първи път ми се случва подобно нещо, но талантът си е Божа работа, за това не се учи. Аз също нямам музикално образование, но изкарах 40 години в ансамбъла и се радвах на любовта на публиката.
- Как започнахте да се занимавате с музика?
- Още през 1963 г. се явих на втория републикански фестивал на художествената самодейност и се представих отлично. После работих като електротехник към енергото в Баните до 1970 г. Но една зима три дни търсихме авария, измръзнаха ми ръцете. Реших, че за 90 лв. заплата не си заслужава да мръзна, толкова беше и месечното възнаграждение на певците в ансамбъла.
- А вашият талант откъде идва, наследили ли сте го от някого?
- Аз съм израснал с народната песен, но никой не ме е учил да пея. Сам се учех, като слушах Радка Кушлева, Георги Чилингиров, Надежда Хвойнева… Баща ми и брат му свиреха на кавали и като се събираха на веселба, аз като дете гледах, слушах… Навремето в родното ми село Оряховец имаше едно-едничко радио и цялата махала се събирахме да слушаме. Пускаха предимно народна музика, тогава се запалих по нашия фолклор.
- И си казахте - един ден и аз ще стана като певците, които сега слушам по радиото?
- Не точно. Някак си тогава още не ми беше изкристализирала идеята.
- А кога разбрахте, че се обичате с публиката?
- Беше през 1966 г. - тогава се състоя моят приемен изпит в ансамбъла. Дъждовно време беше, диригентът на „Родопа“ Атанас Капитанов ме изпитва на пианото за музикална памет и изведнъж вратата се отваря и в стаята влетява един от ръководителите на гостуващ състав от София. Притеснил се беше, че акробатът се е разболял и няма с какво да запълни програмата си. Искаше певец и Капитанов тутакси ме препоръча. 10 дни обикалях с тях из Родопите и пеех нашите песни. Тогава разбрах, че на хората им харесва. На сватби също съм участвал още преди официално да стана певец.
- Коя е вашата любимата песен?
- Нямам любима песен. Вие колко деца имате?
- Две.
- И кое ви е любимо? Не може да кажете, нали?
- Не мога. Еднакво ги обичам.
- Същото е и с песните. За да зпея една песен, тя е минала през сърцето ми. Не мине ли оттам, няма как да се получи. Всички песни, които съм изпял, ги обичам еднакво. Те са мои деца.
- И колко са те?
- Не съм ги броил, но са повече от 350. Една жена от кв. „Райково“ ми обеща да ми напише стари песни, които е запомнила от възрастните си роднини. В голяма тетрадка беше събрала около 500. Оказа се, че между тях няма такава, която да не знам.
- Как решавате, че трябва да изпеете точно дадена песен, че тя е вашата?
- Нито една не е моя, тя няма нотариален акт. Фолклорът е на народа. Тръгнах по махали и села с магнетофончето, хората ми пееха песните, аз ги записвах, после ги учех и правех записи в националното радио. Там има около 80-90 мои записи. Винаги добре са ме посрещали хората по селата, но след 1989 г. започнаха да търсят по левче за парче.
- Продавали са фолклора, който са наследили безплатно?
- Да. Добре поне че търгашите не бяха много.
- Това ли е най-неприятният спомен, свързан с песните?
- Има и други. В едно от предаванията по радиото се обади жена, която каза, че Младен Койнаров е пял без прекъсване по 54 песни, което беше вярно, и че много хубаво съм пеел, но съм опошлявал текстовете. Много ме заболя. Обадих се в редакцията и казах, че не съм съгласен и че искам да им дам първоизвора на песните. Аз се учех по гласа на тези, които ми пееха песните по селата. Някои от тях дори не искаха да им записвам имената, тъй като се срамуваха. Две момичета пък се страхуваха, че свекърва им ще им се кара, задето са ми пели. Дадох касетата на песните в националното радио така, както са ми ги изпели по селата, и направиха опровержение. Всичко се подреди, но беше болезнено. Аз бях нашумял, Младен Койнаров беше име. Ако не бях направил опровержението, хората щяха да останат на това мнение.
- Знам, че редовно сте пели пред политическия елит по времето на соца. Какви спомени пазите оттогава?
- Вярно е, пред Политбюро пеехме често. Бил съм с Тодор Живков, Пенчо Кубадински и кой ли още не.
- Къде?
- Най-често в резиденцията в резервата „Кормисош“. Дойдеха ли на лов, ходехме да им пеем с Валя Балканска и Христина Лютова. С нас винаги са се държали добре, съвсем обикновени хора бяха. Сега никак не ми харесва, като чуя да ги упрекват и да ги наричат с лоши думи. Защо ги обиждат, като тогава имаше дисциплина и ред. Можеше ли да се видят скитащи деца по улиците с галони бира и цигари? Безработица имаше ли, както сега?
- Май ви мъчи носталгия по онова време… А политиката вълнува ли ви?
- Не. Не се занимавам с политика и не мога да слушам и гледам новини. Какво да им слушам - кой какво откраднал и кой кого убил! Гледам само предавания за Космоса и животните.
- И все пак - как според вас страната ни ще излезе от цялата политическа и икономическа каша?
- Не ми е работа и не се занимавам с политика. Ходил съм да пея по митинги, но дори за БСП например, пея на народа, на публиката, не на партията. Викат ме, плащат си, защо да не пея? Не съм член на никоя партия, но на избори винаги гласувам. Ако всеки го прави в България, картинката ще е друга. Да го организират по комунистически, знаете, че тогава в паспортите пишеха дали си гласувал. Стига вече с тия кражби! Хората нямат хляб да си купят, те с банки се занимават и с чували с пари.
- Как живее един популярен певец като вас днес?
- Като обикновен човек. Не вдигам носа, никога не съм го вдигал. Не ми е в характера.
- Песните на какво ви научиха?
- Песните са съдбите на народа - добри или лоши. И ако аз знам 500, знам 500 случая от живота на хората, от тяхната съдба. И повечето песни са за любов. Уж 500 години под турско робство сме били, а все за любов са си мислили хората. Но това е нормално. Най-често любовта е чувството, което може да предизвика емоция, достойна да се възпее. Силните песни ги определят почитателите и публиката, те казват дали е хубава или не. Освен това всеки изпълнител си има собствен почерк, публика и почитатели.
- Съревнование между вас в ансамбъла имаше ли?
- Не. И до ден днешен сме си запазили добрите отношения. Смеем се и си разказваме спомени.
- Какво бъдеще виждате за фолклора, възражда ли се интересът към него?
- Векове наред хората са живеели с народната песен. И сега според мен интересът се възражда. Показателно е, че постоянно имам ученици, както и това, че на фестивалите, в които участваме, се събират по 2000-3000 души. Фолклорът няма да умре, въпреки че се налагат и други стилове.
- А за тях какво мислите?
- Мисля, че трябва да съществуват - нека да има музика за всеки. Щом имат публика и почитатели, значи имат място в сърцата на хората.
- Кой концерт няма да забравите никога?
- Имахме пътуване до Лондон с трио „Българка“, Янка Рупкина, Надка Караджова и др. през 80-те години на миналия век за големия великденски концерт в Кралската зала. Публиката ни беше 1500 души, които изправихме на крака. Управителят на залата попита дали може да пусне правостоящи. Такова нещо никога досега не се беше случвало - в нашите читалища винаги имаше правостоящи и всеки заставаше където намери, без да искат нашето мнение.
- Сега ансамбъл „Родопа“ не е на нивото, което сте поддържали преди години.
- Когато вдигнат заплатите и направят конкурс за млади изпълнители, пак ще стане на това ниво.
- Но държавата не се грижи за фолклорното богатство на страната ни, а същевременно вие казвате: „Фолклорът няма да умре.“ Кой ще го съхрани?
- Няма да умре въпреки държавната политика срещу него. Ще го съхранят читалищата и самодейците.
- Къде най-много се харесват родопските песни?
- В София, Пловдив и Пиринска Македония. На концертите ни в Пирин нямаше игла къде да падне, толкова многобройна беше публиката.
Мобилна верси
RSS
