116267 | 14 окт. 2014 | 14:56

Андрей Праматаров предава цялата си картотека с агентурата на новата власт

В един обичаен пролетен ден на 1942 г. Андрей Праматаров - началник на тогавашното външно разузнаване, влиза в кабинета си. Неочаквано за него там заварва неканени гости – директора на полицията Христо Драголов, началника на Държавна сигурност Павел Павлов и Никола Гешев, шеф на политическата полиция. Удобно разположени на столове седят и двама германци. По лицата им личи, че са изкарали безсънна нощ. Драголов представя Праматаров на чужденците, като същевремен но изстрелва новината: „Задържахме ген. Владимир Заимов като агент на съветското разузнаване.“ След това нарежда на разузнавач номер едно да води по-нататък дознанието срещу влиятелния военен генерал, участник в Балканската, Междусъюзническата и в Първата световна война.

По-късно Павлов и Гешев му разказват, че двамата германци са полицаи, пристигнали от Братислава. В словашкия град била разкрита комунистическа организация, която имала връзка със София. За тази цел оттам била изпратена жена, която у нас се свързала с ген. Заимов и посетила съветската легация (посолство). Павлов и Гешев заедно с германците организирали ареста на ген. Заимов.

Шефът на разузнаването Андрей Праматаров (посочен с №3 на снимката) с колеги. Сред тях е и топполицаят Никола Гешев (№6). Снимката е от архива на Комисията по досиетата.

След това дознанието срещу него провели двама инспектори от отделението на Праматаров. Те го изпращат на прокурор. В началото на лятото същата година генералът е осъден на смърт, а присъдата е изпълнена незабавно.

Събитията от онова време Андрей Праматаров описва собственоръчно пред следствието дни след 9 септември 1944 г. Днес показанията му може да се прочетат както в досието му, така и в архивите от процеса, който се води срещу него и още десетки други пред Народния съд. Конкретно Праматаров е заставен да отговаря за смъртта на ген. Заимов, за когото по време на делото прокурорът казва, че не е бил комунист, а славянофил. Бившият разузнавач е подсъдим и заради аферата „Гриневич“ (за това ще стане дума малко по-нататък), а също и че неговият отдел бил „местното Гестапо“ и др. В обвинителния акт той фигурира под номер 13. Изглежда обаче това е щастливото му число. Праматаров е осъден на смърт, но вместо куршум получава милост от новата власт. Причината е, че предава на правителството на Отечествения фронт цялата си картотека с агентурата. По-късно

неговите шпиони били използвани

и от комунистическата Държавна сигурност. Андрей Праматаров е един от най-високопоставените полицейски началници до 9 септември 1944 г., който освен външното разузнаване ръководи също шпионажа и контрашпионажа, наблюдава чуждите легации (без съветската). Известният историк д-р Добри Желев, който десетилетия наред изследва дейността на полицията у нас, го определя като много по-добър разузнавач от Никола Гешев, но не толкова популярен като него. Твърди се, че след 9 септември бил привлечен от новия режим да обучава милиционери как се прави вербовка.

Праматаров е роден на 27 май 1901 г. в Стара Загора, със средно образование, представителен, интелигентен, диалогичен. Има общо 17 г. стаж в полицията. През 1939 г. е издигнат за шеф на отделение Б към отдел „Държавна сигурност“. На 8 срещу 9 септември 1944 г. с Никола Гешев и още няколко души заминава за Пловдив. Намерението им е да стигнат до Свиленград, а оттам - в Турция. След като е изоставен от Гешев, той стига с влак до границата, но не успява да прекоси браздата. Насочва се към Македония, но е арестуван на 30 септември с.г.

Митрополит Андрей Велички, сочен като агент на Праматаров.

Ето какво разкрива Праматаров пред следствието за работата на своята секретна служба: „Обектите на отделението бяха изразени в шест отделни служби (занимавали са се с югославското, румънското, турското, английското, американското, швейцарското, японското разузнаване и т.н. - б.р.). Главната ни задача бе да установим агентите на чуждите разузнавателни служби, независимо дали работят в добри отношения с нашата държава или не. Имаше случай на агенти от германски произход, които бяха зарегистрирани. Не съм давал тон и направление за някаква политика.“

Благодарение на неговите сведения става ясно, че преди 9 септември 1944 г. освен

представители на Абвера

(германското военно разузнаване) и Гестапо (службата за сигурност на Хитлер) у нас са работили още три немски разузнавателни служби.

Ръководител на военното разузнаване бил д-р Делиус, чието истинско име е Отто Вагнер. Негови помощници били хора, известни с псевдонимите Йозеф Клайнхампел, д-р Гьобелс, Херман Борман и други. Разузнавачът издава, че представителите на Хитлер у нас били най-близки с началниците на полицията и на Държавна сигурност.

Шеф на Гестапо бил Фритолино Грас, като службата се командвала лично от Химлер. Праматаров обяснява, че останалите три германски разузнавателни служби (КЛАД, службата на Ритер и службата на Фабер) имали предимно връзка с Щаба на войската и с разузнавателния отдел (РО) на Министерството на войната. Той се оплаква, че някои от тях често спъвали работата на полицията, понякога и заради неопитност. Освен това посочва имената на българските сътрудници на германските служби. Сред тях бил и неговият кум Симеон Бурев.

Шефът на българското разузнаване разкрива, че английската разведка се ръководела от Едуарт Смит Рос и от военния аташе Чарлс Кларк. По думите му службата му подозирала редица наши общественици, че работят в услуга на англичаните. Той изброява имената на д-р Г. М. Димитров, на бившите министри Атанас Буров, Стойчо Мушанов, Димитър Гичев и др.

1941 г., резидентът на Абвера в София д-р Делиус (вдясно в гръб). В средата е полк. Карл фон Шьонебек, аташе на германските военновъздушни сили.

Праматаров услужливо дава имената и на ръководителите на американската, турската, японската, румънската разведка и т.н. Предоставя списък и с техните шпиони, както и сътрудниците на подчинената му разузнавателна служба. Там посочва кои са били двойните агенти, както и срещу какви възнаграждения са работили - от 500 до 8000 лв. месечно. Говори се, че част от агентурата е използвана успешно по-късно от тайните служби на комунистическата власт. За това споменава в трудовете си и д-р Добри Желев. Като пример дава най-известния му агент митрополит Андрей Велички (Стоян Петков).

Още през 30-те години на миналия век Праматаров го изпраща в Турция, а към края на Втората световна война го прехвърля в САЩ. Митрополитът е известен и с това, че бракосъчетава Симеон Сакскобургготски и доня Маргарита през 1962 г.

След смяната на политическия режим Андрей Велички продължава да работи като агент на българските служби, твърди още д-р Желев. През 1963 г. МВР урежда среща на историка с Праматаров. При разговора бившият разузнавач дълго му разказвал и за епископа, и за други тайни на царската полиция. Скоро след срещата им Праматаров умира от естествена смърт.

Отзовали шеф от Гестапо заради далавери с Праматаров

Сградата на полицията на Лъвов мост

Гестапо имало малък апарат в България, защото задачите му у нас били твърде ограничени, свидетелстват бивши директори на полицията преди 9 септември 1944 г. Германската служба за сигурност си сътрудничела най-тясно с Дирекцията на полицията. Всеки ден неин представител присъствал задължително на съвещанията в сградата на Лъвов мост. Сред най-приближените до Гестапо били шефът на царската Държавна сигурност Павел Павлов, Андрей Праматаров и др. От запазени сведения на полицейския аташе и неговия секретар Фреди Клингер става ясно, че българите вземали богати възнаграждения. Праматаров дори получил като дар от Гестапо двуместен автомобил „Фиат“. Тогавашният шеф на полицията Антон Козаров научил за щедрия подарък и наредил на подчинения си да върне колата, става ясно от запазените документи. Пред Народния съд Праматаров признава, че освен колата получавал и гориво за нея, но не и пари.

От запазените разпити става известно още, че от всички българи, с които работело, Гестапо имало най-малко доверие в Праматаров. За тях той минавал за „крайно непочтен, човек, който за пари е готов да работи с всеки, самият му пост позволява да бъде в контакт с всички чужди агенти“. Той давал на немците важни материали, но Гестапо знаело, че е „продавал и на англо-американците“. Същевременно въртял валутни афери заедно със секретаря на Гестапо Фред Клингер, който заради това бил отзован.

Аферата „Гриневич“

Хотел „Пера Палас“ в Истанбул днес

Сред най-големите успехи на разузнавач №1 Андрей Праматаров и неговата служба е случаят „Гриневич“ (1941 г.), който извън България предизвиква шумен отрицателен отзвук.

По онова време английското разузнаване развива голяма дейност у нас. Разполагайки с огромни средства, то вербува сътрудници, които дават ценни сведения по политическа, икономическа и военна линия, свидетелства Праматаров. На свой ред той наредил да се търсят агенти в английската легация. Привлечен бил някой си Вишнеков, руснак, белогвардеец. Взето било решение да се влезе в легацията и да се търсят документи. Вишнеков издал, че всички важни книжа се пазят в касата на Владимир Гриневич, чиновник от паспортния отдел. Вишнеков направил отпечатък от ключа на сейфа му. Благодарение на това разузнавачите на Праматаров няколко нощи изнасяли документи, фотографирали ги и ги връщали пак в касата. Така българското разузнаване научило кои са ръководителите и агентите на английската разведка у нас. Последвали арести на шпиони. Хората на Праматаров намерили и зашифровани телеграми. От Германия дошли експерти да ги дешифрират, но не успели.

Междувременно България влиза в Тристранния пакт и обявява война на Англия и Америка. По тази причина през март 1941 г. английската легация начело с посланик Рендъл напуска България с влак за Турция. На границата под предлог, че е с нередовни документи, е свален Гриневич. Праматаров нарежда да го върнат в София.

Сънародниците на чиновника агент пристигат в Цариград (Истанбул) и отсядат в хотел „Пера Палас“. Тогава част от стоварените във фоайето куфари експлодират, тъй като в тях имало взрив. Адската машина убива секретарката Елена Тереза и един английски офицер.

На разпита Гриневич признава устно, че е от английското разузнаване и сам е вербувал сътрудници. Той е предаден на германците, които със самолет го отвеждат някъде. Праматаров ще разкрие по-късно пред следствието, че намерението на немците било да го използват като разменна монета за свой човек, задържан от англичаните. За ареста на Гриневич Праматаров хвърля цялата вина върху по-високопоставените от него началници. Той твърди, че дълго се дърпал и убеждавал шефа си да не се стига до арест, защото чужденецът бил дипломат, а това неминуемо ще предизвика международен скандал. Както впрочем и става. За бомбения атентат пък обяснява, че бил организиран от немците, които били подпомогнати от хора от РО. Шефът на разузнаването научил от турски вестници за избухналата бомба.