26769 | 20 окт. 2014 | 16:51

Все още няма лек срещу икономическата еболизация

Какъв е цветът на „черното злато“? На пръв поглед този въпрос изглежда като оксиморон. Ако попитате производителите на петрол за движението на цената му през последните седмици, ще установите, че в техните коментари ще доминира „черното“ и няма да има каквито и да е намеци за „злато“. Да, цената на петрола се сгромолясва с пълна сила и това буди основателно притеснение както за производителите, така и за топ финансистите. Защо? Защото този спад и от позиция на държавния бюджет на дадена държава означава рязко намаляване на данъчните приходи от търговия с петролни продукти. От друга страна обаче, означава увеличаване на конкурентоспособността на производителите. Къде е златната среда? Този въпрос винаги е бил крайъгълен камък, когато говорим за глобални баланси.

Преди няколко дни саудитският принц Ал Уалид предупреди за катастрофалните последици от спада на цените на петрола. Според редица анализатори Саудитска Арабия има нужда от цени на петрола около 89 долара за барел, за да поддържа балансиран бюджет. Трябва да се има предвид, че над 90% от приходите в хазната на Саудитска Арабия са с произход износ на петрол. От тази гледнат точка колкото повече пада петролът, толкова по-големи количества трябва да продават арабите на международните пазари въпреки фиксираните им квоти като член на ОПЕК.
Иран, Ирак и Венецуела имат нужда от цени на петрола от 100 долара за барел, за да

постигнат балансирани бюджети

Това е изключително лоша новина за централните банкери и политиците в стремежа им да провокират глобалната инфлация. Световното стопанство е попаднало в здравите лапи на дефлацията и нещата към настоящия момент изглеждат отчайващо зле. Европа и САЩ са заложили като средносрочна цел средна инфлация от 2% на годишна база, която се счита за икономически стимул. Да, обаче и при двата икономически гиганта от няколко години насам тя се върти в диапазона 0,1-0,3 процента.

Към август Саудитската централна банка отбеляза ниво на валутните си резерви в размер на 747 млрд. долара. Като абсолютна сума това са едни от най-големите валутни резерви в света. Но винаги има едно голямо „но“. Това е сума, равна на тригодишните разходи на кралството. При държавите от Залива традиционно има огромни държавни разходи, които субсидират местното потребление от една страна, от друга правят самите държави най-големите инвеститори в местните икономики. Това е един изключително паразитен бизнес модел, за който предупредиха от МВФ. Според оценката на МВФ почти прахосническите субсидии в социалната сфера, образованието и създаването на работни места

подрива устойчивостта на икономическия растеж

в региона. Почти 100% от тези субсидии идват от експорта на петрол. Изправени сме пред изключителния парадокс - колкото повече спада цената на петрола, толкова повече ще се увеличава предлагането му.

Защо давам за пример в коментара си икономическата ситуация в Залива? През последните 10 години икономическата ситуация в този регион на света изглеждаше изолирана от глобалните финансово-икономически турбуленции. Драматичният спад на цената на петрола по всяка вероятност ще провокира ново огнище на икономическо напрежение, Това става в период, когато Европа е изпаднала в тотален тупик по отношение на икономическия растеж. В същото време последните данни за потреблението в САЩ бяха тотално разочарование. Трябва изрично да подчертая, че потреблението в САЩ е един от основните двигатели на глобалния икономически растеж. Дефлационният риск до такава степен натежа на финансовите пазари, че през последните дни всички фондови пазари са огненочервени.
Финансовите анализатори, макар и плахо, започнаха да публикуват прогнози, че

световното стопанство навлиза в икономическа стагнация

с амплитуда, близка до тази от 2009 г. Неприятното е, че това е съпроводено с титанични държавни дългове, които може да станат трудно управляеми. Японският икономически модел на десетилетна дефлация, намалено потребление и нулеви лихви явно представлява по-голяма заплаха за световната икономика от този на вируса ебола. Ще си позволя да го нарека „икономическа еболизация“, или казано с други думи, това е нещо като вирус, за който все още няма лек.

Какво е решението? Традиционно то може да бъде единствено и само чисто пазарно. Само от спадащите цени на газа в САЩ с всеки цент домакинствата ще икономисат 1 млрд. долара на годишна база. Още нещо,

САЩ ще реализират икономически растеж

малко над 3% за 2014 г. Пазарът на труда изглежда във възходяща тенденция и в този ред на мисли нещата сякаш са подредени. Европа ще бъде принудена да направи така наложителните структурни реформи в посока „повече пазарни решения и по-малко държавна намеса“, както се казва на английски, това е „ясно като кристал“. Играта с ниските лихви и безкрайните държавни дългове приключи. По-точно е да се каже, че тя не проработи. В самото начало на този процес макроикономистите предупреждаваха, че така нареченият подход на „количествени облекчения“ е единствено и само техника за купуване на време, а не модел за икономически стимули без структурни реформи. Когато политиците не знаят какво да направят, логично е да се оттеглят, нали така.

Е, този момент настъпи. По абсолютно същия начин стоят нещата и за България. Искам точно в този момент да чуя мнението на икономистите за „неефективните пазари“. Точно обратното, пазарите категорично показват ефективно поведение на база импотентните политически решения. Държавните разходи в Европа отдавна са достигнали неконтролируеми нива. Държавите, които спадат към периферна Европа, извършиха структурните си реформи, най-вече Италия и Испания. Да, но вирусът на „икономическата еболизация“ застигна и тях.

Борсовите индекси в Европа ще навлязат в негативна територия за тази година. Това означава тотална декапитализация на европейските компании. Цените на петрола ще подпомогнат корпоративна Европа и същевременно ще лишат европейските правителства от допълнителни приходи, което на мен лично ми звучи твърде добре. Ето как пазарните механизми накрая винаги побеждават. Въпросът е да не им се пречи.