20781 | 3 май 2012 | 18:23

Църковният съд бил независим от правораздавателната система

В позабравената българска история особено място заема фактът, че през периода 1883–1945 г. брачното право е изцяло под юрисдикцията на Българската православна църква. То се основавало на Екзархийския устав и на постановленията на Светия синод. През 1883 г. към Екзархийския устав се добавя част, озаглавена „За браковете“, в която се регламентират проблемите, свързани с брачната институция. По-късно настъпват допълнения и промени, които засягат въпросите за разтрогването на брака и различните явления, като незаконен брак например... А кога се е допускало нашите баби и дядовци да се развеждат? Само при „нарушение на физическото или психическото здраве, което води до неизпълнение на съпружеските ангажименти“, при доказана изневяра, при ограничаване на религиозните права и свободи на православния съпруг и при тежки криминални престъпления.

Съгласно член 198

не се допускал развод при „взаимно съгласие“

Църковният съд бил независим от правораздавателната система. Не се допускало участие на адвокати освен в случаите, когато една от страните живеела извън пределите на Третото българско царство. Църковната бракоразводна процедура се провеждала при закрити врати. Имало е несъгласни с тази практика, обсъждала се е в парламента, но до промени не се стига.
Първият по-радикален опит в това отношение е дело на Димитър Пешев, който днес е известен само с действията си по спасяването на българските евреи. Но Димитър Пешев, в качеството си на министър на правосъдието в кабинета на Георги Кьосеиванов, изготвя (1936 г.) първия у нас проект за въвеждането на задължителен граждански брак. Тогава припламва спор под чия юрисдикция да е брачното законодателство - стига се до решението да си остане при църквата и постепенно проектът се сритва под миндера.
Един от най-любопитните казуси започва с констатацията, че по време на брака съпругът „е абсолютно негоден за оплождане“ - езикът е суров, но пък точен. Но какво се е случило, та съпругът иска развод? Ами съпругата му най-неочаквано родила. Съдът отсъжда: „Искът на съпруга се явява основателен.“ И решението се обяснява: „В конкретния случай апелаторката (съпругата – бел. С. В.) си признала, че е била изнасилена от А.
Е, такова самопризнание, разбира се, не установява според съда „извършването на прелюбодеяние, понеже в случая липсва свободно волеопределение. Изнасилената не е прелюбодейца. При това положение, ако последната поддържа, че е била изнасилена, доказването на това насилие се изисква от нея“. Съветът е разтрогнал брака по вина на жената.
Дали драма се крие зад това дело или обикновено хитруване? Ами ако наистина е била изнасилена?
Друг казус разказва как

съпруга иска да се разведе, изневерява, не й се позволява

Ето историята на този брак, според делото „въззивницата (желаещата да се разведе жена – бел. авт.) и по-рано е напускала своя съпруг в негово отсъствие, като е заживявала незаконно, но той й е простил прегрешенията заради децата. Въпреки това тя отново е заживяла при друг мъж, но нейният й прощава и този грях и прави всички усилия да я прибере и вразуми. Имайки всичко това предвид, съдът не може освен да се удивлява на семейната любов на въззиваемия (съпруга – бел. авт.), който се грижи за своите деца и прощава тежките прегрешения на своята жена. А това негово желание не може да не намери одобрението на църквата и затова обстоятелството, че той е теглил жена си насила да се прибере при него, не може да бъде признато за виновно деяние. Затова Светия синод не намира никакво основание да уважи искането на въззивничката, а оставя брака в сила“. Съдът призовава „административно-полицейските власти да направят всичко, за да се прекрати незаконното съжителство на съпругата“.
Както виждаме, съдът се явява в по-голяма степен възпитател, а не хладнокръвен наблюдател.
Но следващият казус предизвиква само смях: „Медицинските експертизи установяват, че съпругата е страдала от остър трипер, а съпругът е имал отдавна трипер, но кой е внесъл заразата в семейството, не може да се каже. Доказателства за прелюбодеяния и от двете страни липсват.“
И слава Богу, ще речем, ние, защо да се разнася заразата? И знаете ли какво е решението по този весело-зловещ казус?! Съдът постановява бракът да не се разтрогва, нека си стоят във врящото казанче и двамата съпрузи...
Съществували са странни схващания и сред мъжкото съсловие, като това например: „Що се отнася до схващането на въззивника, че ударите, които нанасял на жена си, са „средство възпитателно“, то следва да се посочи законен текст, който позволява на съпрузите да „възпитават“ по този начин своите жени. На Светия синод не е известно такова законоположение, затова той винаги е считал, че побоите са брачно престъпление. В този законен текст (Екзархийския устав – бел. авт.) е казано, че за да се разтрогне бракът, трябва да се установи какво единия съпруг „бие немилостиво другаря си“. (...) Светият Синод счита, че „удрянията“ са безчеловечно отнасяне, защото съвременните закони забраняват побоите, дори и над животните.“ Модерно схващане на Светия синод, делото се гледа през 30-те години на миналия век все пак...
Понякога

духовният съд взема стряскащи решения

като това например: „Тъй като е доказано, че родителите са тия, които развалят семейния живот на жалващия се, то той се задължава да се отдели от родителите си и  да заживее само с жена си“. Ето, в такива случаи си мисля, че духовният съд е имал своя голям смисъл.
Само се опитайте да си представите има ли днес съд у нас, който да отсъди по този начин едно дело за развод?

Жените винаги са страдали от палавост, но и мъжете не са им отстъпвали, та се е стигнало и до разглеждането на такъв казус:
„Обстоятелството, че свекърът е 80-годишен и според лекаря не е годен за полов живот, не може да бъде убедително за съда, в смисъл, че той не е посегнал върху нея. Защото в практиката на съда има немалко случаи, когато старци, по-възрастни от тоя, са се проявявали по същия начин.“ Оплакването на жената е прието за основателно.
И изведнъж се натъкваме на

един нашенски маркиз Дьо Сад:

„...съпругата се оплаква от това, че мъжът й я връзвал, преди да се съвокуплява. Това не е доказано обаче.“ Е, такива наклонности трудно се доказват, знаем...
Докато четях решенията на духовния съд към Светия синод по бракоразводните процеси, се питах - спечелихме или загубихме, като загърбихме такъв вид съд?
Днес единственото направление, в което съдилищата действат като добре смазана машина, са бракоразводните процеси. Намерена е чудодейната формула „несходство в характерите“. При произнасянето й съдът се отказва да разсъждава, а светкавично постановява развод.
Задължителният граждански брак често се представя като прогресивна промяна.
Но даваме ли си сметка как ни ограбва прогресът?
Фактически с изземването на бракоразводните функции от църквата ние си ги присвоихме и така всеки стана съдия на самия себе си.