16101 | 3 ноем. 2014 | 10:59

Интервю на Емил ГЕОРГИЕВ за музиката, за американския дух и за българската простащина

Милчо Левиев, роден през 1937 г., е най-известният български джазмен. Ученик е на проф. Панчо Владигеров. Световната му известност идва като лидер на „Джаз фокус '65“, а през 1970-а Левиев напуска България. В САЩ самостоятелно и с други музиканти често експериментира със синтеза между джаз, български фолклор и класика. Печелил е награда „Грами“ и е носител на орден „Стара планина“ I степен.

- Г-н Левиев, напуснахте България в края на 60-те и се завърнахте в началото на 90-те. Изненада ли ви това, което заварихте след промените?

- Има една голяма разлика - до 70-а аз живеех в България. От 90-те живея в Америка, напоследък главно в Гърция и най-малко в България. Така че познанията ми са непълни. С жена ми последния път дори не гласувахме, защото мисля, че не е етично. 

- Не се ли интересувате от политика?

- Напротив, старая се да следя всичко, доколкото мога, но решихме с жена ми, че е по-правилно да не гласуваме, след като не живеем в тази страна. 

- Защото не можахте да изберете за кого или защото решихте, че няма да е правилно да избирате?

- И двете. Абсолютно не сме сигурни. В Америка практиката е да се гласува за по-малкото зло. Аз сега не знам кое е по-малкото зло. Ще ми трябват 4-5 години да живея в страната,
за да мога да гласувам. Това е мое разбиране. Някои българи, които живеят в чужбина, са на друго мнение. Аз имам и българско, и американско гражданство, но и в САЩ не гласувах, защото от 4 години съм в Гърция. Питах приятели - и те също не бяха сигурни кое е по-малкото зло.

- По времето на Джордж Буш-младши беше ясно...

- И по времето на Рейгън беше ясно. И при Никсън - също. Щом си стигнал дотам да убеждаваш нацията, че не си мошеник, значи може би си. Винаги съм бил за Демократическата партия, обикновено те са по-малкото зло. 

- Г-н Левиев, през последните месеци сте изключително активен...

- Записах албум с Вики Алмазиду - джаз стандарти, не от най-изпълняваните. Направих и един албум соло пиано в същото студио „Пърфект рекърдс“ само с мои композиции. Но те още не са излезли, а и имената им предстои да бъдат уточнени. И трети, който вече е готов  - „Пътешествие в два свята (едновременно)“, излезе току-що. Записан е с бигбенда на БНР и фолклорният хор „Космически гласове“, с диригент Ваня Монова. Факт е, че в живота ми досега не е имало месец като този октомври. Направих и голям концерт в Пловдив - с музиката на Панчо Владигеров и с внуците му. Има и още...

- Какво още се случи?

- Ходих в Люксембург, където се наложи да свиря с напълно непознати музиканти. Бях там с филма на Андрей Чертов „Дъждовен ден“ за пловдивския китарист Огнян Видев, аз съм сред главните участници в тази история за пловдивската бохема. Може би защото вече спечели 4 награди, последната е „Златното око“ за операторско майсторство, Чертов вече успя да уреди финансиране за следващия си проект, който ще е за мен. Ще бъде документален филм с игрални елементи. В документалната част ще бъда аз, а в игралната - актьор, който ще играе неназован музикант, без име, просто Пианиста. Музикант, който още от 20-те години свири по неми филми и се мъчи да прави някакви нови неща.

- Как всъщност стигнахте до „Космическите гласове“?

- Още преди 3-4 години ги чух и направо се шашнах! Това са 17 момичета идеалистки, защото не ги финансира почти никой. Те са професионални музиканти, четат ноти и прочие,
а им се налага през деня да работят и нещо друго, за да се издържат. Затова репетициите им са винаги след 18 ч. Доста е странно, но има и един друг хор, който няма нищо общо с този проект и се казва „Космическите гласове на България“.

- Те са фолклорен хор, но в диска не пеят чист фолклор?

- В моите акапелни аранжименти за тях пак има джаз, който е невидим, акорди, хармонии, многогласия, идващи от класиката, но през джаза. Това е сложен музикален път, но тези акорди българските народни певци не ги пеят. Навремето Панчо Владигеров беше критикуван, че вкарвал чужди акорди в нашия фолклор. Това бяха глупости. Ако ме питат
мен, химнът на България трябва да е неговата рапсодия „Вардар“. Само че сигурно ще се намери някой да каже, че заглавието
„Вардар“ звучи политически некоректно (смее се).

- Можем ли да кажем, че в цялата си кариера вие стоите на кръстопътя между класическата музика и фолклора, обаче обърнат с лице към джаза...

- Първоначално съм класически подготвен, започнах да се осъзнавам като джаз музикант вече като тийнейджър. Винаги съм предпочитал да се наричам музикант, а не джаз музикант. Главното за мен обаче е джазът, после класическата музика и фолклорът, може би не точно в този ред.

- Защо джазът?

- Защото аз съм рожба на ХХ век. И вие също. Най-важните две нови изкуства, които не съществуваха преди това и които се родиха в Америка, са киното и джазът. Важни са заради своята синтетичност. За киното е ясно... Но и джазът е синтетичен - той е първият международен фолклор. Някои много шовинистични черни хора твърдят: „Джазът е нашата музика!“ Не, джазът не е вашата музика. Да, огромна част, 2/3 от джаза идват от африканската музика, но без останалата 1/3 нямаше да го има. Дори блусът се роди в Америка, а не в Африка. В него има хармония, която в Африка не съществува. Чернокожите я чуват в църквата. 

- В музиката през ХХ век има две много важни събития - в началото на века е изобретяването на звукозаписа, грамофонната плоча, а в края идва интернет...

- Някъде четох, че най-важните хора в историята на културата на западната цивилизация са Йоханес Гутенберг и Бил Гейтс. Преди Гутенберг всичко - Библията, книги, ноти - се е преписвало на ръка. Радиото, телевизията, компютрите и интернет са следващите революции в разпространяването на културата. Всяка технология има и добри, и лоши страни. В началото на 20-те години Зигмунд Фройд пише една статия за радиото като нова медия. Първо му се възхищава, но после предупреждава, че ако попадне в лоши ръце - както и стана десетина години по-късно с Хитлер, то се превръща в оръжие срещу човека. А какво да кажем за телевизията?

Един американски писател се беше пошегувал, че през 1939 г. в Лондон Фройд се гътнал и умрял, като видял, че идва телевизията. Всички тия големи изобретения имат по две, и то по две силни страни - добра и лоша.

- Преподавател сте в НБУ, каква е ролята на музикалното образование, след като повечето от най-големите композитори и изпълнители в поп музиката са без формално образование?

- Има два вида образование. Знаете за университетите на Максим Горки... Но ако учиш в консерваторията, влизаш в атмосферата с колеги, пианисти, композитори - общност,
която дава много. А изкуството е обществена работа. Не вярвам в теорията „аз правя изкуство за себе си“. Ами като го правиш за себе си, защо излизаш да свириш? Стой си вкъщи и се слушай сам.

- Ясно е, че студентите в НБУ научават много от вас, но вие като преподавател научавате ли нещо от тях?

- Разликата между мен и тях е, че за това, което правим, аз вземам пари, а те дават... обаче и те ще станат като мен, и на тях ще им плащат... Важното е да научат, че нищо не става без тежък труд. Лудвиг ван Бетовен, който е ако не най-големият, то най-човешкият композитор, е разкрил формулата на успеха: 1 процент вдъхновяване и 99 процента изпотяване. Оскар Питърсън разказва, че като млад се затварял и свирел по 12 часа на ден. Абсолютно му вярвам.

- Кое е по-важно за вас - традициите или новаторството?

- Без познаване на традициите никакво новаторство не е възможно. Това, че Ван Гог изведнъж почнал да рисува различно, са пълни глупости. Момичетата от „Космически гласове“ са професионалисти - за да могат да стигнат до джаза, първо са научили традицията.

- Хората на изкуството трябва ли да се занимават с политика?

- На всяка цена според мен, но за жалост не успяват. Класически пример е Чехословакия - Вацлав Хавел, интелектуалец, страхотен драматург. И какво стана? Човекът се опита да направи всичко и въпреки него Чехословакия се раздели на две.

- Тук имаме само един скулптор и един актьор в парламента. Но и в Америка май сега няма творци в политиката.

- Един актьор в Америка отиде в Белия дом и той не беше лош актьор. Играеше често патриот. А американският патриотизъм е много интересен. Защото Америка е конгломерат
от хора с всякакъв произход, което прави техния патриотизъм нещо различно. Хубаво е да го има, но не за територия, а за американския дух. Духът, който вече близо 240 години от създаването на САЩ - с всичките им недостатъци, никога не е допускал диктатура. Колко страни в света може да се похвалят с това?

- Напоследък е модерно да се говори, че преди сме слушали за всичко руснаците, а сега - американците.

- Съзнателно или подсъзнателно, доста хора имитират американците. Сега има една нова мода, че в Америка всичко е кофти. От едната крайност, че всичко американско е велико, сега дори мои познати казват: „Абе твоята Америка...“ Първо тя не е моя. Всички знаем за империализма, но замисляме ли се за другата страна на Америка - за духа на свободата, толкова силен, че който и да отиде там - грък, китаец... хваща тоя дух, а той според мен е най-високият все още в цялото земно кълбо? 

- Оптимист ли сте за бъдещето на България?

- Нищо в България не е чак толкова зле, колкото често се изкарва. Просто доста неща са по-вулгарни, по-просташки и ще използвам турска дума - по-ачик, по-явно. Това е. В „Полите на Витоша“ на Яворов накрая французойката казва: „Там и когато убиват, убиват със златна игла, а тук, в полите на Витоша - с дърварска секира.“ Писано преди 100 години. И Радой Ралин говори за същото: „Докога над страната ни бащина ще върлува тая страшна простащина?“ Човекът си отиде преди колко години, а простащината не намалява. Но за да завършим в оптимистична нота - виждам все повече млади хора и не толкова млади хора, които започват да разбират, че трябва да се направи нещо. Аз не вярвам в насилието, но вярвам, че по еволюционен и мирен начин тая простащина трябва да се поизчисти от България.