11022 | 4 ноем. 2014 | 16:37
Лесно беше миналата година по същото време. Всяка вечер под прозорците на Министерския съвет протестиращи скандираха: „Оставка!“ Искането беше ясно и по принцип - изпълнимо. Решава Пламен Орешарски и готово.
Тази година обаче българското общество премина в по-горен клас. Вече задачите са по-трудни и изпитите са по-тежки. Акцията на площада вчера - пак там, в центъра на София, в триъгълника на властта, беше с искане „Не на отчаянието!“ Нямаше викове „Оставка!“ Няма срещу кого.
Депутатите са още „зайци“, а служебното правителство е „на уволнение“. Макар и само за няколко дни, политиците могат да си отдъхнат. Каквото и да направят, те не могат със закон или с постановление да спрат отчаянието тук и сега. Няма какво да подпишат, значи могат да подишат. За разлика от 38-годишната фотографка Лидия Петрова, която избра да не прави това.
Сигурно е било грешка на езика или просто навик да се нарича протест вчерашната акция „Не на отчаянието!“. Проблемът вече не е някое правителство или нещо друго да бъде изметено от пейзажа. Въпросът стана като за пораснали хора – опря до смисъла на живота, до това за какво си заслужава да се потрудиш, да изпълниш дните си и да орежеш нощите.
Един учител дава спестяванията си, за да обучава безплатно ученици как да решават задачи по физика и да стават победители. А един безработен момък и вчера не получи назначение. Но изчисти мазетата на един вход и получи пари, след като обикаляше да пита: „Нещо да помогна, да свърша?“ Цял чувал с антидепресанти не може да се сравни с усмивката на това момче.
Акцията „Не на отчаянието!“ имаше смисъла на бдение. Събрани заедно, хората се смиряват пред висшата ценност - живота. Взаимно си дават опора. Знаят, че ако утре пак се наложи да извикат „Долу!“ или „Оставка!“, няма да са сами.
Неприятен страничен ефект от многомесечните протести е изкушението гражданската акция, площадното шествие да подменят самия живот. В общия емоционален подем по-лесно се маскират празнотите във всекидневието, малките лични отговорности на човека. И е много лесно да се провокира дяволът в него, тоест мързелът. Какъв е смисълът изобщо да правя нещо, когато държавата ни е скапана?
Като българи имаме късмета, че сме заобиколени от свестни сънародници. Някои са с блестящи умове - лекари, учители, инженери, изследователи. Едно добро да направите, вече сте в списъка на съзидателните хора. И една усмивка е достатъчна за доказателство, че усилията са си заслужавали. А държавата? И нея ще трябва да си я направим.
Мобилна версия
RSS канали
