Валери Симеонов и Патриотичният фронт - ето как се затъркалва едно уж малко камъче, което току-виж обърнало цялата кола...
Лесно им е на американци, англичани и други народи. Имат си две партии, редуват си ги във властта. Когато са в опозиция, едните се заканват на управляващите: „Ще видите вие какво ще стане, като дойдем ние.“ После народът им сменя местата и - пак същото.
На това и в теорията, и в практиката му викат „демократичен алтернанс“ (редуване). Най-важното при него е, че онзи, който временно е на власт, я упражнява
с методите на „малкото мнозинство“
То знае, че в следващите избори може да бъде заменено от „голямото малцинство“ на неговата опозиция. И се въздържа да гони „чуждите“, за да слага само „своите“, за да не му се случи и на него същото, когато гласоподавателят му отреди да е в опозиция.
По-малко лесно им е на държавите от една друга група - в тях пак има две „големи“ (и конкурентни) партии, но идва момент, когато те трябва да се прегърнат и в „голяма коалиция“. Хич обаче не си мислете, че я създават с радост. Не, причините са прозаични.
Първо, обикновено това се прави преди или по време на криза, когато националните задачи стават приоритетни пред частните партийни интереси. Второ, прави се, защото избирателят мъдро е изравнил „големите“ по сила, за да покаже съмнението си, че която и да е от тях може сама да се справи с проблемите на страната. И трето, защото и на двете „големи“ им омръзва да вървят по гайдата на „малки“ партньори, които винаги искат повече, отколкото реално заслужават.
Без съмнение
„класиката“ тук е Германия
в последния половин век. Освен могъщите християндемократическа (ХДС) и социалдемократическа (ГСДП), там имаше (и си има) и либералната „свободна демократическа партия“ (СвДП), склонна да е „център-ляво“ с левите, или „център-дясно“ с десните.
През 80-те години обаче изгря „звездата“ и на Партията на зелените. И от 2:1 (с един от двата варианта на участие на СвДП) формулата стана 2:2 (коалиции на християндемократи и свободни демократи или на социалдемократи и зелени). В които „малките“ рекетираха за постове по-големите си „сестри“.
Двамата от големите канцлери на нова Германия - Хелмут Кол (ХДС) и Герхард Шрьодер (ГСДП), фактически оглавяваха „малки коалиции“, съответно с либералите и зелените. И чак през 2005-а, а после и след 2013 г. реалните „големи коалиции“ начело с Меркел. Формулата се „изчисти“ и стана 1+1.
България, може би и за съжаление, не спада към нито една от споменатите две групи. Хич обаче не следва да се отчайваме. Във финландския парламент например също са представени 8 партии. И тъй като нито левите, нито десните можеха да сформират мнозинство, през 2011 г. се състави петпартийна коалиция. В която още си управляват и християндемократи, и социалдемократи, и зелени, че даже и „финландските шведи“ (нещо пък като нашата НПСД)...
Засега обаче ние като че ли не искаме да се поучим и от този вариант на широка коалиция. Поради което вместо като „сговорна дружина“ новото ни парламентарно мнозинство
тръгна като
„орел, рак и щука“
И вместо да търси бързи решения пред голямата криза, се опитва да създава малки кризи още преди големите решения.
Известна е дефиницията за политиката като изкуство на компромисите. И колкото повече са играчите в нея, логично е толкова по-големи да са и компромисите между тях. Но когато те започнат да бъркат „компромис“ с „компромат“ или „изкуство на разбирателството“ с „изкуствено разбирателство“ (сега аз на тебе, ама после ти на мене), уж иначе общото дело се вмирисва още в началото си.
Тази неделя румънците си избраха нов президент. От германски произход и изповядващ протестантството. Според „Уикипедия“ обаче сред етническите групи на страната такава просто не съществува (както впрочем и тази на банатските българи). Пък протестантите са едва 7,5% при 89% православни
А иначе разстоянието между столиците ни, сочи Гугъл, е 349 км по суша и 296 км по въздух. По-малко, отколкото (примерно) от София до Бургас (съответно 383 и 340 км). Но май и като мислене Букурещ се оказа по-близо до Европейския съюз, отколкото ние...
Изцяло заставам зад идеите на Патриотичния фронт за радикално решаване на тревожните за българщината демографски опасности и за изграждане на наистина непристъпна стена, по-яка и от Берлинската, по българо-турската граница.
Още не ми е минал и патриотичният гняв от мижитурското поведение на външното и вътрешното ни министерство, както и на съдебната власт, пред самозабравилите се германци, дето се опитаха да я режат. По-„европейски“ беше да ги понабием и осъдим, или поне да ги натирим да режат телените мрежи по границата на САЩ с Мексико. И да гледаме сеира на „пърформанса“ им...
Странно обаче ми прозвуча тезата на патриотите „не става за зам.-министър, защото е „турчин“. Елементарното е да припомня един от заветите на Апостола, където такава разлика направо се отрича.
По ми е любопитно обаче как патриотите биха реагирали, ако за поста беше предложен български евреин или арменец? Или пък, след като вече си имахме „Майната му на православието“ за външен министър (Соломон Паси - б.р.), защо подкрепиха избора на сегашния, който просто си е взел служебен отпуск от чуждоземна държавна администрация, където (и за която) иначе работи?
Познавайки добре единия от съпредседателите на ПФ, убеден съм, че заедно с колегата си засега просто „коалиционно“ стискат зъби
в името на по-големите цели
И тук идва другата голяма питанка - а докога ще издържат?
Единият от новите партньори на ГЕРБ в управлението - АБВ, засега се държи доста коректно. Калфин също можеше да изока защо беше толкова голям зор да се намерят 50-ина млн. лева милостиня за част от пенсионерите, докато за 125-те млн. за МВР като че ли нямаше никакъв проблем. И дали след клипа с катаджията вътрешният министър ще спре да си прави устата и за „другите 85 милиона“, които „не му достигали“ за заплати на полицаите?
Направо съчувствам обаче на Бойко Борисов за ежедневните мъчения, които е принуден да понася от Реформаторския блок. Сякаш не е коалиционен съюзник, а разхайтена детска градина. Пробутаха му няколко провокации. Пробутаха му провокацията с министъра на отбраната, земеделеца Николай Ненчев, чиято първа работа беше да отърчи в посолството на САЩ с обещанието да купува техни изтребители втора употреба.
Като провокация изглежда предложения от него заместник Орхан Исмаилов, което събуди спора около „турския“ зам.-министър. И патриотите се хванаха на тази въдица, без да отчитат качествата на кандидата. А иначе този човек май си има всичко - образование по специалността, дипломи, научни степен и звание. Пък и Борисов беше обещал „10 турци за зам.-министри“.
А патриотите не искат нито един. Пък Корман казва, ама нали се разбрахме. Пък Радан вика „министърът си го избра“. И ето как се затъркалва едно уж малко камъче, което току-виж обърнало цялата кола...
От една страна, цялата тази наглед дребна история навява усещането, че
сякаш не са минали столетия
и десетилетия от времената на турското робство и възродителния процес. Сякаш още не сме членове на едно огромно и шарено европейско семейство, в което най-малкият проблем е дали си Иван, Хуан, Джовани, Ханс или модерното сега Джони...
Още по-тъжно е, че сякаш не виждаме как преди месец и половина гласоподавателят подреди нещата. След като за 25 години се провалихме с всевъзможни управленски формули - 1:1, (СДС срещу БСП), 2:2 (НДСВ и ДПС срещу БСП и СДС), 3:1 (тройната коалиция срещу ГЕРБ) и 2+1 (кабинета „Орешарски“), дойде ред да опитаме и с 3+1 (ГЕРБ, РБ, АБВ плюс ПФ).
Може пък и да стане. Още повече че резултатите от всеки следващи предсрочни избори със сигурност ще бъдат по-лоши от предходните.
А след този безкраен вече преход нито нацията, нито държавата го заслужават...