19436 | 25 ноем. 2014 | 17:08

Те са сред най-любимите британски рок групи на всички времена с най-купувания албум в родината си („Великите хитове“ от 1980 г.). Превземат и останалия свят, оглавяват неведнъж американската класация, техен е и концертът с най-много публика дотогава - в Рио де Жанейро на 1 декември 1985 г. свирят пред 350 000 души. И въпреки че Фреди Меркюри (вокал, пиано), Брайън Мей (китара, вокал), Роджър Тейлър (барабани, вокал) и Джон Дийкън (баскитара) си избират името „Куийн“ („Кралица“), от средата на 70-те до края на 80-те те са неоспоримите Крале на рока. 

Три неиздавани парчета на „Куийн“ с вокали на Фреди Меркюри оглавяват новото издание на легендарната група. Албумът Queen Forever („Куийн завинаги“) излезе на 10 ноември 2014 г.. В колекцията, достъпна в два формата - единично с 20 песни и двойно CD с 36 песни, са включени уникален запис на общия сингъл на „Куийн“ и Майкъл Джексън „В живота трябва да има нещо повече от това“ (There Must Be More to Life Than This); незавършена приживе песен на Меркюри „Пусни ме в сърцето си отново“ (Let Me In Your Heart Again) от 1984 г.; както и нова, баладна версия на първия му солов хит „Любовта убива“ (Love Kills). Останалото са най-големите хитове на групата, добре познати класики и нови версии.

Този диск е последната точка в една забележителна история, започнала преди 50 години, когато четири момчета с големи музикални мечти се срещат на най-подходящото място (Британските острови) в най-подходящото време - средата на 60-те. През 1964 г. Брайън Мей е на 17 и вече е сформирал първата си училищна рок група, но има и друга страст - космоса. Всички около него са убедени, че ще се занимава с астрономия и ще изучава звездите, а не че сам ще стане звезда.
Роджър Тейлър е на 15, и още се чуди дали да избере барабаните или биологията. Три години по-късно в Лондон ще срещне Брайън Мей и през 1967-а заедно ще основат групата „Смайл“. 1964-та е годината, в която 16-годишният Фарук Булсара със семейството си пристига в Кралството от родния си остров Занзибар и се записва в училище за дизайн.

В края на 50-те и 60-те години на ХХ век английските художествени училища произвеждат масово рок звезди. Фреди също е звезда, макар че само той си го знае. „Исках всичко, и го исках веднага!

Исках целият свят

да ме слуша и гледа“, заявява той в интервю години по-късно. Но през април 1970 г. е само новопостъпилият вокалист в слабоизвестната група „Смайл“ на Брайън Мей (китара) и Роджър Тейлър (барабани). Цяла година търсят подходящ басист, докато открият 20-годишния Джон Дийкън. Следват упорити репетиции, свирене по клубове и композиране на песни, като същевременно Фреди държи щанд за дрехи на пазара „Кенсингтън“, Джон учи електроника, Брайън работи върху доктората си по физика, а Роджър взема изпити по биология.

През март 1973 г. младата група сключва договор с гиганта EМИ. Албумът „Куийн“ излиза през юли 1973 г. Оттам нататък популярността на бандата сред широката публика тръгва бързо и неотклонно нагоре. „Куийн 2“ (март 1974 г.) също като първия албум смесва прогресив, хард рок и метъл със силни мелодични линии, многогласни вокални и китарни хармонии. Но чак в третата дългосвиреща плоча „Остра сърдечна атака“ (Sheer Heart Attack) през ноември 1974 г. този стил вече изкристализира напълно с влияния от мюзикъла, музиката от 20-те години и чист рок за сметка на прогресив отклоненията. Доста фенове, музиканти и критици нареждат третия албум сред най-добрите им произведения - плочата стига до второ място в британските и 12-о в американските класации.

В началото на 1975 г. бъдещето на „Куийн“ изглежда светло, но в настоящето има две дребни подробности. Едната е, че пари няма. Всъщност има, но огром­ната част от тях са вложени в инструменти, студийно и концертно оборудване. Втората е, че критиката не храни особен респект към групата. Принос за неразбирателството има и Фреди. На въпрос в интервю защо рокзвезда като него се облича като балетист на концертите си, той отговаря, че мисията на живота му е да запознае масите с балета. В резултат „Ню мюзикъл експрес“ го нарича

„задник“ в заглавие

Проблемът на повечето критици по онова време е, че гледат костюмите и декорите, обсъждат концепции… но не чуват музиката. Фреди е бесен, реакцията му е в телевизионно интервю: „И аз като всеки човек имам своите възходи и падения, своите ограничения… но нямам никаква нужда някой тъп критик да ми ги казва.“

Кадър от клипа на „Бохемска рапсодия“ през 1975 г., всички вокали в песента са записани от Фреди.

През ноември 1975 г. излиза „Нощ в Операта“ (A Night At The Opera) с „Бохемска рапсодия“ и повечето критици млъкват. А на останалите никой не им обръща внимание. В албума и четиримата музиканти разгръщат композиторския си талант. „Куийн“ са уникални с това, че всеки член на групата се е подписал под няколко от най-големите им хитове. До 1978-а групата издава още три албума - по един на година. В A Day At The Races (1976 г.) развиват максимално великолепието на многогласните вокални хармонии и вкарват госпъл нюанси, хитът е „Някой, когото да обичам“ (Somebody To Love).

Америка обаче не се предава лесно. Въпреки, че албумът Jazz стига до номер 6 в САЩ, отзивът в списание „Ролингстоун“ е забележително злонамерен: „Куийн“ нямат достатъчно въображение, за да свирят джаз. Всъщност те нямат достатъчно въображение и за да свирят рокендрол. Американците са объркани - как може рок албум да е наречен „Джаз“? А критиците им очевидно са и глухи. Да обвиняваш „Куийн“ в липса на музикално въображение, е като да твърдиш, че Елвис няма глас, че на Мерилин Монро Ӝ липсва сексапил, а Джими Хендрикс не може да свири на китара.

От 1980-а до смъртта на Фреди през 1991 г. „Куийн“ издават по един албум на всеки две години, общо пет. В „Играта“ (The Game) бандата няма идея какво да прави, но десет минути след като влизат в студиото в Мюнхен, Фреди има готова песен - „Лудо, малко нещо, наречено любов“ (Crazy Little Thing Called Love), която става първият им хит номер едно в САЩ. Следващият сингъл е стил фънк - Аnother Оne Bites the Dust на Дийкън. Пускат я като сингъл по предложение на Майкъл Джексън. И отново превземат американските класации. Самият албум става номер едно в САЩ. В този момент „Куийн“ са не само най-добрата, но и най-популярната група в света. Нещо, което се случва рядко, само в най-щастливите мигове от историята на шоубизнеса.

В края 1985-а, може би най-успешната си и върховна година, Фреди прави някои резки промени в начина си на живот. Напуска завинаги Мюнхен, прибира се у дома в Лондон и спира да вдига телефоните на някои от германските си приятели, които скоро умират от СПИН. Да припомним, че първите по-сигурни тестове, разкриващи наличието на страшния вирус, се появяват точно по това време. Имаме всички основания да смятаме, че точно тогава той разбира, че е обречен. През следващите няколко години Фреди опитва всички възможни лекарства, включително още експериментални медикаменти. Но по това време те нито са много, нито са особено ефикасни.

Фреди и Монсерат Кабайе записват „Барселона“ през 1987 г.

Фреди знае, че не му остава много и се отдава напълно на работата си. След соловия албум Mister Bad Guy (1985 г.) прави плоча и с оперната дива Монсерат Кабайе - „Барселона“ Barcelona (1988 г.). През тези последни години до края през 1991-ва успява да запише вокали за още три албума на „Куийн“. За последните два, които са записани, докато

Фреди е още жив

- „Чудо“ (Miracle) и „Инсинуация“ (Innuendo), групата взема решение всички песни да са подписани от името и на четиримата, като по този начин се освобождават от всякакви вътрешни конфликти и финансови спорове. По време на записа на последната песен „Шоуто трябва да продължава“ (The Show Must Go On) Фреди е толкова зле, че едва се държи на крака, но шоуто трябва да продължи. На 23 ноември 1991 г. Фреди най-сетне обявява официално, че е болен от СПИН. Издъхва на следващия ден в лондонския си дом.

Най-голямото събитие след смъртта му е концертът в негова памет на 20 април 1992-ра пред 72 000 души на „Уембли“ и 1,2 млрд. пред телевизорите с участието на Робърт Плант, „Деф Лепард“, „Гънс енд Роузес“, Елтън Джон, Дейвид Бауи, Джордж Майкъл, Ани Ленъкс, „Металика“...

След концерта Елтън Джон казва на Брайън, Роджър и Джон, които още не са решили какво ще правят: „Вие, момчета, трябва да продължите да свирите. Иначе е все едно да имате в гаража си „Ферари“, но да не го карате, защото шофьора го няма.“ Шофьорът няма да дойде, Джон Дийкън също се отказва. Брайън Мей и Роджър Тейлър продължават с други пев­ци, но това е друга история.

Кой е Фреди Меркюри

Роден е на 5 септември 1946 г. под името Фарук Булсара в Занзибар (по онова време британска колония, днес част от Танзания). На острова живеят много пришълци от Индия, такива са и родителите на Фреди. Но те не са индийци, а парси - перси, последователи на зороастризма, избягали преди столетия от мюсюлмански кланета в Персия (днешен Иран).

На седем години Фарук започва да взема уроци по пиано, на осем е изпратен да учи в британско училище пансион близо до Бомбай, където всички го наричат Фреди. На 12 създава първата си група. Фреди е на 16, когато заради сигурността си цялото семейство емигрира в Англия - през 1964 г. в Занзибар избухва революция, убити са хиляди араби и индийци.

В Англия Фреди се записва в арт колеж и проявява все по-голям интерес към музиката. През 1970 среща Мери Остин и двамата скоро заживяват заедно. Всички мислят, че са прекрасна влюбена двойка. И наистина се оказва така.

Но през 1976 Фреди признава на Мери, че въпреки че продължава да я обича, изпитва силно влечение към мъже и подозира, че е може би е бисексуален. Мери смята, че е много по-вероятно да е гей, но макар да се разделят, двамата си остават най-добри приятели. Мери е до него на смъртното му легло, а той Ӝ завещава имението си и по-голямата част от парите си. 

Великите концерти

Джон, Фреди и Брайън изпълняват Crazy Little Thing Called Love на 13 юли 1985 г. на „Уембли“.

Връхната точка и най-щастивите дни в концертния живот на групата освен двете вълшебни нощи в Рио, във всяка от които „Куийн“ се изправят пред повече от 300 хиляди души, е участието им благотворителния концерт „Лайв ейд“ през лятото на 1985 г. На 13 юли пред 72 хиляди на лондонския стадион „Уембли“ и близо два милиарда пред телевизионните екрани „Куийн“ започват с „Бохемска рапсодия“, продължават с „Радио Га Га“, преминават през твърдия рок на Hammer To Fall, поднасят на публиката Crazy Little Thing Called Love и я разтърсват здраво с We Will Rock You преди шампионския финал We Are The Champions. По-късно същата вечер Брайън и Фреди изпълняват заедно Is This The World We Created?

„Куийн“ бяха абсолютно най-добрата група... те просто излязоха и разбиха всички с хит след хит... Фреди разполагаше с перфектната сцена: целия свят“, признава организаторът на грандиозното събитие Боб Гелдоф.