9260 | 3 дек. 2014 | 15:53

Не е нужно монументът пред НДК да се събаря

Така, както изглежда днес, паметникът пред НДК излъчва нови смислови послания, например Разруха, Деконструкция, Белене, Оглозганата система, Изпопадалото бъдеще, Железния концлагерист и т.н.

Чинията на Бузлуджа се превърна в туристическа атракция. Американци, канадци и най-вече японци налитат. С всяка година се роят, обменят снимки в мрежите и възхваляват българската иновация. Ние сме първите, вдигнали паметник на летяща чиния! Ето как времето преобръща значения и послания. Младият търновец Румен Рачев поема любопитните с личното си такси, откарва ги към някогашния гигант - символ на Българската комунистическа партия, и е предоволен - 

на курс си докарва
стотарка

Само за изминалото лято Румен има над 40 курса. Освен с чинията посетителите обичат да се снимат с предприемчивия мъж. На практика той е гид - представя с числа паметника, превърнат от времето в гротеска, в естествена руина, разграбен, грозен, но привлекателен с новото си значение. Международна класация го въведе в трийсетте най-внушителни изоставени обекта в света. Някогашният венец на партията е на 25-о място в компанията на проядения от джунглата Ангкор в Камбоджа. До заветната 1981 г. на върха работят 6000 души, излети са 12 000 куб. метра бетон, вложени са 300 км арматурно желязо. „Венецът“, всъщност тържествена зала, е с диаметър на външния кръг 60 м. На пилон, висок 70 м, се монтират двете звезди, изработени от рубинено стъкло. Най-големите в света според арх. Георги Стоилов, автор на проекта. В Кремъл са три метра разперение, нашите - 12. Само едната тежи 3,6 тона.

Старите соцпаметници, каквито и да са, хранят. Разрухата им придава нов смисъл, изработва несъзнателно/съзнателно друго значение, изтрива спомена за великата партия, рухнала с цялата си демагогия и властови машини. Изоставеният гигант попада в небитието, по-точно в ръцете на похитители. Крадци на мозайки, на рубинено стъкло, на хиляди дървени стени, облицовки, парапети. Лека-полека се превръща в най-големия в света паметник на летяща чиния. Това и в Америка го няма. Според Румен Рачев всеки втори посетител е американец.

Западнякът така и не се насити да наднича в бивши символи на тоталитарното. На Червения площад се вият опашки, търпеливи групи обсаждат материалните знаци на социалистическото в бившите членки на Варшавския договор. Градове и управи възстановиха паметници, салони, музеи на изметеното идеологическо същество. Превърнаха историческия туризъм в бизнес. Парченце от Берлинската стена се продава за двайсет и повече евро. Слава богу, тя не беше съборена до основи. Остана да ни напомня едно и бурно, и равно време, когато пържолите бяха достъпни за всички и чакахме за москвичи по десет години. Даже паметници на москвича има. Западнякът - оказа се - обича да се навира в леговищата на чудовищата. Преди седем години отвори врати вила „Торлония“, бивша резиденция на Мусолини, най-верния съюзник на Хитлер, ръководил Италия от 1925 до 1943 г. Преди месец врати отвори и реновираното бомбоубежище на диктатора, дълго 60 м, с телефон, климатична инсталация и т.н. Посещенията - само с предварително записване. Чака се бая впрочем. Нещо като ранните християнски градове под земята в Кападокия, които никой от селджукските владетели до Ердоган не унищожи. Напротив. Превърна ги във внушителна среда. Пътища. Указателни табели. Инфраструктура. И каквото искат тълпите. Превърна ги в бездънни каси. В доходи за местния и за републиканския бюджет. Както Франция, преодолявайки историческия си комплекс, възстанови крепостите на катарите живи изгаряни от войските на северните барони, лично вдъхновени за този подвиг от папа Инокентий III и крал Филип II Август. Хиляди избити. Кладите поглъщат майки и деца, бедни и богати. Замела престъпленията, френската памет реновира градове, замъци, къщи на наследниците на богомилите. стария касон може оглушееш от щракащи никони. По тези места първо пристигат японците, после - американците.

Атракция е и огромният бункер на албанския соцдиктатор Енвер Ходжа, затворил страната - и народа си - за света. Конструкцията под земята, строена през 1972-1978 г., се простира на пет нива, има 106 помещения, киносалон, спални и зали за конгреси, тайни коридори - 2865 кв. метра, които трябвало да приютят диктатора, военния му щаб, централния му комитет при евентуална атака на Запада. Туристът може да види покритата с червен губер спалня на тиранина, радиото му, пишещата машина... Посещенията са планирани до края на годината. Без предварително записване се пускат групи от САЩ, най-богатите - след японците - любопитковци на света. При неотдавнашните протести албанският премиер социалист Еди Рама се скрил в комунистическия бункер, който, оказва се, върши работа и днес. Върши работа и дискутираният над три десетилетия паметник „1300 години България“ пред НДК в София. Конструкцията му, разграбвана, избита и плюта от кого ли не, е истински символ на разрухата. Готов паметник на нашето време! Не е нужно да се събаря, да се възстановява. Е, малко боя, заваряване на увисналите елементи, толкоз. Сигурно авторът Валентин Старчев повече няма да ме поздравява, но истината е, че тъкмо времето може да му спаси творбата, защото я доближи до ново послание. Бившият конструкт на уважението към древната ни родина може да се приюти - тъкмо както изглежда днес - в нови смислови послания, изговаряни като Разруха, Деконструкция, Белене, Оглозганата система, Пермутация, Изпопадалото бъдеще, Железния концлагерист и каквото ви дойде на ум.

При паритет на
уважението и
неуважението

към миналото е възможно монументът да се озаглави „Това остана“ или да прославя металургичния работник. Както и да го обозначим, той ще сложи край на обществения дебат. Ще укроти кошмарите на главния архитект Петър Диков. Ще задоволи и всички леяри в Перник. Нашите политически ефемериди (насекоми, които живеят няколко минути - б.а.) взривиха мавзолея на Георги Димитров. Колкото беше сумрачна и стряскаща витрината горе, толкоз беше подземието. смърдеше на формалин, амоняк...

Мавзолеят ставаше за какво ли не. И за касичка на градския бюджет. Ала понесени на политическите талази, нашите ефемериди съзряха само един символ. Защото мислеха на момента, за момента. По-далновидна е реставрацията на спалнята на Фердинанд в Евксиноград. След абдикацията си той напуска България с композиция от 18 вагона (според други източници 24), натоварени с държавни съкровища, артефак ти, картини, подаръци от пресметливата монархическа машина на Европа. Така де, само плебсът яде пасти. Издънката му Симеон Кобурггорски за 800 дни си оправи имотите, чиновници насекоми го обслужиха отвсякъде, сега държавата си връща присвоеното, а издънката продължава да смята някогашното Интендантство за лична собственост. Ако не ни стигат обозначения за рухналия паметник пред НДК, може да въведем определения като „800-те дни на илюзията“, „Голямото безочие“, а близо 17 000 декара рилска гора да наречем просто „Симеоновска сеч“. Паметниците, за разлика от държавните илюзионисти, имат повече шанс за втори живот. Историята обича да се шегува с монументите си. Както народът обича да се шегува с уважението си към миналото. Ако нямахме паметник на летящата чиния, хора като Румен Рачев щяха да ядат пасти.