30200 | 23 ноем. 2012 | 09:59
„При Марковска се намесих, защото видях реакцията на Брюксел.“ Така вчера премиерът Борисов обясни пред Нова тв решението си да помоли съдия Венета Марковска да се оттегли от надпреварата за конституционен съдия.
По-добре да не бе го казвал така откровено. По-добре да бе подминал с мълчание темата. Защото това е унизително признание на един министър-председател на суверенна държава. И би било жалко, ако не го разбира. Борисов всъщност изтъкна, че управляващите у нас не знаят как да спазват демократичните норми, не се вслушват в общественото мнение, нямат сетивата да осмислят кое е правилното и кое не е. Заради това искат някой друг, по-голям, да им го покаже. И реагират едва когато класната ги плесне с показалката по главата, без да изпитват срам, че често изпадат в ситуацията на бавноразвиващи се ученици.
Това е унизително за властта, но е още по-унизително за нацията! От думите на премиера лъсна неприятната истина, че ако не беше гневната реакция на „високоплатените брюкселски чиновници, които си пазят хляба и които ни се явяват началници“, той и подчинените му депутати щяха да се бият докрай за Марковска напук на морал, етика и правила, с риск дори да предизвикат институционална криза в държавата.
Борисов призна и още нещо - че е „направил забележка на Цветанов“, който на бърза ръка защити Марковска, само защото се е изказал, преди да чуе „мнението на началника си“, а не защото кандидатурата й взриви държавата. Което е още по-тъжно за сетивата на властта. И за капак - точно като „брюкселски“ чиновник, а не като високопоставен политик и държавник Борисов заобиколи въпроса за отговорността в скандала „Марковска“. Подмина факта, че именно неговите юристи в парламента създадоха безпрецедентен правен хаос в държавата, че изложиха страната ни пред Европа, че и заради тях там продължават да ни размахват палката на нов мониторингов доклад.
Какво излиза от всичко това - че властта има страх само от Брюксел. И че ако опозицията иска да упражни някакъв натиск върху правителството, единственият път за това минава през „висопоплатените брюкселски чиновници“. Е, не беше ли навремето същото с Москва? За всяко важно държавническо решение Живков търсеше подкрепата на Кремъл. После пък недоволните от Тато тичаха пак там, само че при Горбачов. Сменихме само посоката. Както казва президентът Плевнелиев - вече гледаме само на Запад. Но чипът ни си е същият!
(в. Преса, печатно издание, брой от 319 от 23 ноември 2012)
Мобилна верси
RSS
