56626 | 27 дек. 2012 | 10:28
-Eлхата ти е прекрасна, Стефане, има празнично настроение в дома ти. Преди петнайсетина дни отбеляза своя 70-годишен юбилей. Видя колко голяма е обичта на хората към теб. Защо се съмняваше в нея?
- Не, аз не съм се съмнявал в обичта на хората, аз имах съмнение за самия себе си - дали съм такъв, какъвто съм си мислил цял живот и какъвто са ме приемали хората. Да, 70-годишнината ми препотвърди тези симпатии. Цял живот е трябвало да се доказвам, да се налагам като творец - от първия миг, в който отидох в театъра, после през 90-те години, когато работата на сцената и в киното замря, та до днес. Но и тогава, и сега ме спасява Италия. През 1994-та, когато тук нямах никаква работа, италианците ми върнаха самочувствието на търсен артист. От тогава до днес, ако в България съм заснел два игрални филма, изключвам „Стъклен дом“, който е сериал, то в Италия филмите с мои участия са близо 40, и то все главни роли! Един „Рекет“, два „Октопод“-а и още десетки, на които дори съм им забравил имената.
- Е, разбра ли, че дори нямаш право да си задаваш въпроса „Кой съм аз?“
- Признавам си, бях много притеснен от случката със сина ми, от агресията срещу мен. Задавах си въпроса, защо трябваше да се случи. Ужасно е това чувство - да те коментират като човек, който носи негативи. Какво да мислиш за себе си? Какви въпроси да си зададеш? Знам каква е истината и тя не е тази, която се изнася публично. Но кой искаше да я чуе? Вече имам по-конкретни виждания за целта на тези атаки, но тогава си мислех - дали това е случайно, или е плод на някаква по-сериозна организация. Историята със снимката ми на стената на „ВИП брадър“, която почти непрекъснато беше в кадър, оплакванията срещу мен... всичко това ми показваше, че ми се гласи някакъв номер. Да бъда дискредитиран. Не знам с каква цел.
- Можеше ли да предотвратиш скандала?
- Не! Не съм и опитвал. Всеки има право на своите решения. Макар че някъде в пресата четох, че едва ли не съм пречил... Не е вярно. Моята голяма грешка е една и аз съм си я отчел.
- Коя е тя?
- Че преди десетина години не казах на Мери, когато дадох името на сина си. Тя знаеше за неговото съществуване, но темата за бащинството дойде по-късно и аз не реагирах по най-адекватния към нея начин. Ако пък не бях го признал Владо, представяш ли си какво щеше да се излее върху мен!
- Нормално е да дадеш името на сина си. Учудвам се на слабостта на силни мъже в такъв момент. От какво си се страхувал?
- То е до характер. Аз съм мислил, че така ще намеря някакво равновесие...Какво? И аз не знам. Как да и кажа, като това е нещо минало, което не е било споделено тогава? Да търся някакво оправдание? Тези мисли непрекъснато бушуват в главата ми - това е голямата ми грешка! И ако не бях я допуснал - може би по друг начин щяха да се развият нещата. Защото видях и болката на Владо. Но рано или късно той ще разбере кой всъщност е той и какво се е случило. Вечерта на рождения ми ден на 9 декември той дойде у нас. Беше изненада за всички. Отначало си мислех, че Мери трудно ще реагира, като го види, но цяла вечер те двамата си говориха много спокойно. Тя показа какъв човек е и накрая Владо остана възторжен от нея.
- Смяташ ли, че Мери ти е простила всичко?
- Мисля, че не го искам от нея, защото е много трудно.
- Но пък едва ли има друга жена, която така безрезервно да застане до мъжа си в такъв момент.
- Да. Тя се хвърли като тигрица да ме защитава. И не за първи път го прави. През всичките години Мери ме е съхранявала. А колко съм го заслужил, е друг въпрос. Но нашата привързаност един към друг е огромна.
- В такива моменти лентата на спомените ти връща ли се в онези години, когато си я срещнал по „Аксаков“ и си тръгнал след най-красивата тогава жена в София?
- Аз я познавах две години преди това. Бях войник, когато тя и Вили Цанков, тогава съпрузи, идваха в дома ни при сестра ми и Иван Кондов. Тогава съм я гледал с други очи. За първи път я видях като жена в първи курс студент и... любовта пламна. Нямаше моменти на дълго гонене, просто се харесахме и тръгнахме заедно. То си беше любов! Да, аз тръгнах след Мери, но тя ме избра. Жената е тази, която решава. Тя е по-силната. Аз пък отстоявах тази любов. Знаеш ли какво е да се изправиш срещу Вили Цанков и да защитаваш любовта си с жена му? А после да запазим приятелството си до края на живота му. И понеже с годините човек се променя, а Мери си остана все така добрата Мери, днес тя си задава въпроса - трябваше ли да бъда толкова добра през всичките тези години? И сега, когато си прави равносметка и не може да понася лицемерието в отношенията на хората, защото тя по принцип е пряма, стана друга: по-затворена, по-рядко се усмихва. Но съхрани нашето семейство. Аз имам много издънки в живота си, които тя ги е разбирала. И където и да съм, каквото и да правя, аз знам, че тя ме чака вкъщи. Велика жена! Какво и е било - тя си знае! Никога тежка дума не е отронила, болката си остава в нея. Винаги ми е казвала: „Дръж се, недей пада!“
- Ти си поредното доказателство, че до всеки велик мъж трябва да стои по една велика жена.
- Това е факт. Аз имам периоди, в които ме е хващало жестоко веселие, употребявал съм и алкохол повече, колкото и работа да съм имал, животът ми е бил невъобразим хаос, на който тя се съпротивляваше. И въпреки това създаваше около мен такава атмосфера, че никога не ми е минавало през ума да кажа: „Дотук бяхме“, и да си взема куфарите. Защото тя беше права! И в края на краищата аз и разказвах какво се е случило с мен. Може би и в това имам вина, защото по този начин я наранявах. Тя просто боледуваше заради мен.
- Много те е подкрепяла и политически.
- Да, във всичко ме е подкрепяла. Мери е човекът, който ме върна в президентската кампания преди година. Аз категорично бях решил да се оттегля. Един ден имахме с нея много страшен разговор, в който тя просто ми изкрещя в очите: „Щом ще ми седиш тука и ще гледаш в една точка, дай тогава да изпием по едно хапче и да ни няма!“ Защото аз интуитивно усещах, че ще имам ядове с тази кампания. Те тръгнаха година преди това, през юни месец, когато ме удари дисковата херния. Това ме срина вътрешно, усещах, че идва поредица от неприятности. Тогава Мери ме вдигна.
- А ние си мислехме, че партията те вдигна, че онези десетки млади и стари, които ти целуваха ръце и ти се молеха да се кандидатираш, са променили решението ти.
- Никаква партия! Хората искаха да се кандидатирам за президент и аз им обясних, че това няма да стане, защото аз си знам колко мога да скоча. Но на 6 септември (2011 г.), когато видях по телевизията как Бойко (Борисов) представи сегашния ни президент в стил: Ти иди сега за идващите 5 години на този пост, пък после аз ще те сменя, скочих и си казах: „Какво става, къде отиваме ние?“ Бях ошашавен от това представяне, наблюдавах как върви кампанията на Ивайло (Калфин), виждах, че не се случват добри неща за БСП и въобще за лявото, и разговорът с Мери ме върна в играта. Тя просто ме нахока и ме изправи на крака. Това е невероятно - тя усеща какво става с мен и в най- критичния момент ми помага. Същото беше и през 1993-1994 г.
- Тогава, по времето на Виденов, ти не смееше да ходиш по улиците, защото те заливаха с негативизъм.
- Да, тя ме пазеше. Виждаше, че започнах да ходя с каскети, за да си крия лицето. И един ден ми викна: „Какво се криеш? Ти си Стефан Данаилов!“ Коригира ми поведението. Защото в един момент от „Ура“-то аз бях хвърлен на „У-у-у“-то и бях решил да си сменям професията. Не можех да приема това превъплъщение на българското общество, тази омраза, която се изля срещу всичко, което е било дотогава. Чувствах се абсолютно художествено изпразнен, усещах се бездарен от създалата се ситуация в театъра и около мен.
- Сега като си правиш равносметка за тези 70 години, това ли е бил най-тежкият момент в живота ти?
- Когато съм бил млад, всичко е минавало от ден до пладне. Като характер съм лесен човек, не задържам лошото. Мога да те нахокам, да те навикам, но това не значи, че имам негативно отношение към теб. Имало е и случаи, в които съм бил обиждан несправедливо, имало е моменти, в които завистта ме е следвала и съм се питал защо е така, но никой не ме видя съсипан след промените. Мнозина смятаха, че съм галеното дете на оная власт, но времето показа друго. Защото аз съм приятел за дълъг път, не съм еднодневка. А около мен явно е имало хора, които съм ги чувствал много близки, които се оказаха еднодневки. И те загубиха. Моят учител Методи Андонов, Бог да го прости милия, казваше: „Никога не можеш да стигнеш до пълната хармония, до нирваната, защото, когато решиш, че всичко ти е наред, че си щастлив, че нямаш проблеми, ще те заболи зъб и пак ще те извади от това състояние.“ И това е добре, защото не бива да забравяш кой си и откъде си. Това чувство за реалност ме задържа толкова години на земята, не съм летял в облаците. Имал съм основания да си казвам: „Аз съм най-великият“, но нещо винаги ме е възпирало. Всъщност Мери е човекът, който ми е напомнял тези неща, тя ме приземява. Често ми казва: „Бъди любезен с хората. Да не вземеш да ги подминаваш на улицата и да не ги поздравиш!“ Тя ходи на един пазар в квартала, откъдето ми купува пижами, а там всички са мои фенове, сложили са си снимките ми, и ме предупреждава да не ги подминавам. Значи е забелязала, че съм го правил, и ме предпазва.
- Стефане, виждам колко е наранена душата ти, а мнозина хора си казват: „Ей, това е човекът, по когото въздишат или са въздишали половината българки.“ Много болка си насъбрал.
- Така е. Никога не съм си позволил да коментирам някого, независимо дали е мой колега, творец или политическо лице. А срещу мен какво ли не излезе, и доносчета имаше, и предателства на хора, които съм ги водил наляво и надясно, с които сме пили и яли, защото всички знаят, че съм ларж. Искаха да ме пречупят, но аз си останах социалист, ляв по убеждения.
- А защо си ляв?
- Защото съм социално мислещ. Така съм възпитан. Ще ти разкажа смешни случаи от юношеските си години, когато взех да пуша. Мама рано си отиде, бях войник, когато почина. Баща ми беше много добър човек и двамата, като усетиха към 10-11 клас миризмата на цигари по мен, а не успяваха да ме уловят, претърсваха дрехите ми. И тогава баща ми ми слагаше в джобовете брошури на Карл Маркс и Енгелс. Той беше преподавател по политикономия и беше решил, че като ги прочета, ще се променя. Но моят акъл е бил другаде. Аз се интересувах от това, което мога: да пея, да танцувам, да играя хора, а не от левите идеи.
(в. Преса, печатно издание, брой от 349 от 27 декември 2012)
Мобилна верси
RSS
