39055 | 12 ян. 2013 | 13:03
-Полетът на вашата песен в Космоса ли е най-значимото събитие за 71 години зад гърба ви, г-жо Балканска, или нещо друго го засенчва?
- Родопската песен няма синор, няма край. Какво от това, че една песен е полетяла в Космоса? Не се гордея, че аз съм я изпяла. Горда съм обаче, че българска песен се качи на борда на „Вояджър“ и доказа, че родният ни фолклор е жив, че родопската песен е непреходна. Тя е корен на българщината. Защото, както всяко дърво има корен, а къщата - основи, за да я крепят, така и народните песни ни правят българи повече от всичко друго. Предавани са от поколение на поколение и са се съхранили до наши дни. Предостатъчно ни мачкаха и обиждаха, наричаха ни какви ли не - ахряни, помаци, турци… А всички сме българи - ходим по родната земя, едно слънце ни грее и трябва да се обичаме и уважаваме.
- Виждам, че космическата слава не ви е променила.
- И няма да ме промени. Защото имаме не само „Излел е Дельо хайдутин“. Чуйте „Руфинка болна легнала“, „Пейни ми, пейни, Петкано“, „Страхиле, страшен войвода“. Тези песни, а и още много други по нищо не отстъпват на полетялата в Космоса. В Родопите пеем най-вече за любов и за хайдути. Нямаме песен за работа, освен една - „Торнал е Тодьо“, който е торнал (тръгнал - б.а.) на гурбет, но се е върнал още в началото на пътя, защото си е „забурил пунгяна с тютюна“.
- Като се пее само за любов и хайдути, а работата не присъства в песните, това значи ли, че родопчани са мързеливи хора?
- Повечето сме любовчии и хайдути. (Смее се.) Родопчани не са мързеливи, те са весели хора и красиви като планината. Тя е овална и полегата, а не островърха и ветровита, затова и песните са ни по-бавни и протяжни.
- В крайна сметка чий е съпроводът на гайда на записа, полетял в Космоса? Вие казвате, че е на гайдаря бай Димитър Петковски от Хасовица, а според американския учен изследовател, етнолог и фолклорист Мартин Кьонинг, записал прославилата ни песен преди 45 години, съпроводът е на покойните гайдари бай Стефан Захманов от Соколовци и бай Лазар Каневски от Момчиловци.
- Песента в Космоса е под съпровод на гайдаря Димитър Петковски. Мога да споря с Мартин Кьонинг. Първият запис, който мина на прослушване, е направен с бай Стефан и бай Лазар в класна стая. По него са избрали песента. Но за „Вояджър“ е взет запис от академията на науките, направен с Димитър Петковски на поляната до Червената скала. На него се чува само една гайда.
- Ваш сценичен партньор години наред е известният гайдар Петър Янев. С него ли се сработихте най-добре?
- Когато я чуя, нещо в мен се преобръща, звукът гали душата ми. Много малко записи имам с оркестър, почти всички са под съпровод на гайда. На един мой концерт, за 60-годишнината ми мисля, че беше, когато на сцената се наредиха гайдите и засвириха, седнах до тях и заплаках. През годините съм пяла с десетки гайдари. И всички те са били невероятни хора и мои учители. Бях в Канада с бай Георги Мусорлиев, много талантлив музикант и уникален човек, но когато се върнах, ми каза: „Валя, мен няма да ме бъде. Оттук насетне пей или с моя внук Наско, или с Петката.“ Оттогава с Петър Янев сме неразделни на сцената. За мен той е голям професионалист музикант, а и с изключително богата душа. Благодарение на всички гайдари, с които работих, аз станах човекът и певицата, която съм. Нямам образование, завършила съм осми клас, но човек се учи не само в училище. Учи се от хората, от природата, от опита, който трупа през годините.
- Някога минавала ли ви е мисълта да се откажете от песента и сцената?
- Никога! Докато има живинка у мен, ще пея.
- Какво ви даде и какво ви взе родопската песен?
- Песента за мен е била и хлябът, и семейството, и животът. Аз чрез музиката съм си отгледала децата. Сега ми е достатъчна обичта на хората и мога да кажа, че я имам. Когато ги видя усмихнати, когато ми кажат „мила Валя“ или „нашата Валя“, ми стоплят сърцето. Още в първите години на певческата ми кариера ме нарекоха „родопския славей“. Заради песните и работата ми често не съм била при семейството си, но всички ме разбираха и подкрепяха. Съпругът ми почина преди десет години, той никога не ме е спирал, никога не ми е пречил в работата. Сега много ми липсва. Ние сме дружили 15 дни преди да се оженим, но си живяхме добре. Със свекървата една лоша дума не сме си казали. Трите ни деца се раждаха едно подир друго и всички помагаха в отглеждането им. Аз не спрях да пея нито когато бях бременна, нито докато децата ми бяха бебета. Носех ги на репетиции и концерти и израснаха сред песните и с помощта на колегите в ансамбъл „Родопа“. По хотелите съм ги повивала и къпала. Но колегите тогава бяха за чудо и приказ. Благодарение на ансамбъла се съхрани истинската народна музика, създадена от деди и прадеди. Затова ми стана много мъчно, когато искаха да го закрият.
- Често пеете пред политици. Симпатизирате ли на някого от тях?
- Не, нямам любим политик, нито симпатизирам на някоя от партиите. За мен са важни хората, публиката и целият ни български народ. Мога ли да кажа на човек: отиди си, защото си от дадена партия. Не мога. Пея за този, който ме покани. И в предизборни кампании съм участвала, но не заради партиите, а заради хляба, който си вадя с пеене.
- Какво искате да кажете на политиците?
- На политиците искам да кажа - вслушайте се в гласа на народа, на обикновените хора. Умните могат да извъртят нещата всякак, а по-простият човек
гледа отстрани, но няма смелост да каже какво вижда. Ще си наведе главата и ще гледа да осигури прехраната.
- Пътували сте навсякъде по света. Има ли кътче, което ви плени повече от Родопа планина?
- Няма. Родопа планина, България и семейното огнище са най-важни за мен. Там ми е хубаво - в моя дом, при моите приятели. Много харесах Южна
Африка, това за мен е друг свят. Но от нашата планина по-хубава няма.
- Тоест не бихте живели другаде освен на ранчото си над Смолян?
- Да, много ми е приятно там. Наблюдавам дърветата, птичките, животинките. Зареждам се с енергия. Имала съм предложения да остана да пея в Лос Анджелис и Канада, но никога не съм се изкушила да ги приема. Защото камъкът си тежи на мястото. Ако семейството, домът ми и приятелите останат тук, а аз съм там, няма да се чувствам щастлива. Ако една вода се разлее, тя губи силата си. През живота си научих, че парите не са богатство, те са необходимост. Богатство са приятелите, които не всеки ден можеш да откриеш.
- Има ли много фалшиви приятели покрай вас?
- Не съм усетила. Може и да има лицемерни хора, но съм ги приемала като приятели. Лошото е, че в днешно време младите хора са много объркани. На тях трябва да се помогне. Вярно е, че сме в криза, че няма работа, но много от бедите сами си ги създаваме. Всеки един наш ден трябва да има цел, трябва да е подреден и планиран.
- А как минава един ден на Валя Балканска?
- Винаги по план. Времето за деня ми е разделено по часове в зависимост от нещата, които трябва да свърша.
- Къде публиката е най- емоционална?
- Не мога да кажа кой от концертите ми е бил най-емоционален или да определя коя публика ме е зарадвала най-много. Навсякъде са ме посрещали добре. Била съм къде ли не, но най-силно ме вълнуват възрастните хора и децата. Никога няма да забравя срещата в един старчески дом във Велико Търново. Гледах хората и сърцето ми се късаше - възрастни, болни, изоставени. И си мисля: „И те деца са раждали, гледали, кутили. А сега къде са им децата? Къде им е радостта?“ Петьо наду гайдата, аз запях, а по бузите на всички се затъркаляха сълзи. Един дядо скочи и заигра ръченица като десетгодишно дете. От дома за деца в Шумен до ден днешен помня едно рижо момченце с големи очи, което държеше сестричката си за ръчичка. Мисълта, че двамата са сами в този жи- вот, не ми дава мира. Често се питам какво ще стане с тях, а и с другите деца, като излязат от дома. Дали и те ще тръгнат по „лекия“ път. А решението да се спре проституцията и кражбите при изоставените деца според мен е да се научат на работа. Голяма част от бъл- гарската земя пустее. Защо не им направят по една стаичка там и да започнат да обработват земята. Тогава няма да крадат, защото ще са научени на труд.
- Това ли е болката ви?
- Да, това е една от болките ми. Пътувам и гледам бурените по нашата плодородна земя. Изоставихме родината си, за да внасяме зеленчуци от чужбина. В моето ранчо си отглеждам всичко с помощта на децата. Имам си картофи, боб, зеле, ягоди, малини, арония и плодни дръвчета. И ми е приятно, когато изляза на двора.
- Преходът ни се проточи твърде дълго. Хората се умориха да чакат по-добър живот. Какъв е изходът според вас?
- Трябва да спрем мрънкането, оправданията, оплакванията и недоволството. Човек без кусур няма, но завистта е грозно нещо. Можем да си помагаме повече. Ако всички сме единни, ще променим живота си. Освен това сами си избираме политиците, а те се оядоха много.
- Ако трябва да възпеете страната ни, как би звучала песента?
- Борбена. С призив: „Народе, събуди се и покажи как се върви напред.“
(в. Преса, печатно издание, брой от 362 от 12 януари 2013)
Мобилна верси
RSS
