33222 | 28 юни 2012 | 17:50

В модерните общества има правила и институции; в племенните важи законът на личните договорки

„Е, оттук насетне все с викане ли ще вземаме решения?“ питат журналисти, докато в Министерския съвет се точат преговорите по Закона за горите, стартирани в резултат от гражданското неподчинение на Орлов мост. Някои от особено сервилните към властта медии продължават въпроса така: „Едни викат против закона, други викат за закона - как да решим кой е прав?“ 
Подобни въпроси, взети един по един, са легитимни и важни. Но когато се натрупат цяла серия,

започва да мирише на манипулация

И манипулация наистина има. Нейната цел е да обезсмисли протестите на Орлов мост („в услуга на организираната престъпност“) и да подкрепи закона, писан в угода на фирмата „Витоша ски“ („трябва все пак да има развитие“).
Надеждата на подобна кампания е хората да се откажат да правят разлика между нещата. „И това е верно, и онова е верно“ е позиция, характерна за българското общество. И е крайно удобна за управляващите, които си прокарват нещата, докато народът се чуди кое е по-верно от другото.
Затова научаването да се прави разлика между нещата е от огромно значение. Америка и Русия например не са едно и също, каквото и да твърди народната мъдрост. Америка е богата демокрация, а Русия е бедна диктатура.
Не са едни и същи и хората, заставащи за и против закона „Витоша ски“. „Против“ са хората, на които им е писнало българската природа да бъде подарявана на приятели на властта, които да я плячкосват. „За“ са хора, докарани в София от своите началници и кметове. Едните са свободни и знаят защо окупират Орлов мост. Другите са зависими и нямат представа защо тъпчат жълтите павета в летните жеги.
Трябва да се прави и друга разлика. Не всяко нарушение на обществения ред е престъпление, обслужващо мафията, „Октопода“ или кокаиновите крале. Още в началото на XVIII век философът Джон Лок обосновава „правото на бунт“
Става дума за това, че когато държавата не спазва обществения договор, т.е. не се бори за общото благо - гражданите имат правото да се разбунтуват против властта. Защото тя вече е дезертирала от правото си да управлява. По-късно през XIX и XX век правото на бунт се преформулира като „гражданско неподчинение“ - като нарушаване на закона с цел спирането на някаква несправедливост.
Работата е там, че според Лок ние всички знаем правилата на естествената справедливост. И когато закон, произведен от властта, наруши естествената справедливост, ние сме длъжни с всички средства да спрем закона. Защото не е справедлив.
Точно по този път се стигна до „вземане на решения с викане“. Появи се закон, обслужващ един точно определен човек и неговите фирми. Което е нарушение на справедливостта, защото законите трябва да обслужват всички граждани. И се получи онова, което Лок би разпознал като „бунт“. Хората се надигнаха да възстановят справедливостта, погазена от закона.
Защо не го направиха, без да нарушават реда? Отговорът е лесен. Опитаха се. Никой не им обърна внимание. И правителството, и парламентът предпочетоха да загърбят гражданите, за да уредят в разговор само помежду си един техен приятел. А това ни казва още едно много важно нещо. В България институциите и правилата не работят. Ако работеха,

дискусията за закона щеше да се случи

в институциите и по точни правила, разписани в поредица от закони. Властта избра да не направи това и си получи онова, което се очакваше.
„За Бойко Борисов всичко е лично“, правилно отбелязва Меглена Кунева напоследък, но не обяснява причината. А тя е очевидна. Бойко Борисов не разбира за какво съществуват институциите. И предпочита от самото начало на мандата си да решава нещата не чрез правила и процедури, а чрез лично договаряне.
А правилата и институциите съществуват, за да има равнопоставеност между всички граждани. Те всички гласуват и плащат данъци и следователно институциите обслужват всички тях в равна степен. Личното договаряне не може да прави това поради простата причина, че премиерът не може непрекъснато да преговаря със 7 милиона души.
Всички граждани имат (или би трябвало да имат) еднакъв достъп до институциите, но достъпът до премиера е ограничен по дефиниция. И това ограничаване създава неравенство. Онези, които имат достъп до него, имат власт. Другите, които нямат - нямат.
Именно затова социологът Макс Вебер преди точно 100 г. пише, че модерните общества са онези, които общуват с гражданите си „безлично“, чрез институции - служби, министерства, парламенти и пр. Немодерните, традиционните общества са онези, в които вождовете общуват лично с племето.
Според тази класификация България днес е племенно, а не модерно общество. Успява онзи, който успее да стигне до властта и да се договори с нея. Онзи, който се опитва да постига неща чрез институции, пие една студена вода. Затова, след като години наред се опитаха да спорят по правилата, накрая хората окупираха Орлов мост. И не щеш ли - веднага бяха забелязани от властта, дотогава действаща на принципа на трите маймунки: „Не виждам, не чувам, не знам.“
Добре, противниците на закона „Витоша ски“ бяха чути и властта започна да преговаря с тях. Но докато институциите не работят, милионите редови българи остават

неми жертви на валяка на властта

Само за три месеца са фалирали 27 000 фирми. Как те да бъдат чути от вождовете на племенната българска държава? Опитали са хората всичко, ходили са по институции и - нищо.
Как да бъдат чути жертвите на битовата престъпност, при положение че селските бандити отдавна са вербувани за сътрудници на полицията и тя защитава тях, а не гражданите? И как да чуем за безобразия отвъд нашия дувар, след като съдилищата отново започнаха да осъждат журналисти за това, че изкарват на светло неща, които властта иска да не виждаме?
Само възстановяването на институциите може да сложи край на вземането на решения с викане. Едва ли обаче това може да стане, докато управляват хора с мисленето на племенни вождове.