28419 | 7 май 2012 | 16:39

Интервю с Джеймс Гандолфини от „Семейство Сопрано“

- Бяхте ли запознати с това шоу през 70-те?

- Не, всъщност разбрах за него, докато четях сценария, и тогава започнах да го гледам. Преди това не бях чувал нищо.

- А след това сте се срещнали с Крейг Гилбърт?

- Да. Мисля, че той е невероятно интелигентен човек. И много чаровен. Наслаждавах се много на компанията му. Няколко пъти обядвахме заедно, вечеряхме и… какво научих от него? Мисля, че с цялата си интелигентност беше решил да ме накара да го харесам, за да ми е по-лесно за вляза в ролята. Е, харесах го и смятам, че той направи всичко това с най-добри намерения - да го кажем така. Знам, че не звучи много добре, но наистина според мен намеренията му са били добри.

- В началото той имал ли е представа какво се случва зад фасадата на това семейство?

- Трябва да питате Гилбърт и семейство Лауд. Заради мъглата на времето спомените са малко неясни. Аз го питах, но различните хора имат различни гледни точки по въпроса. Ако ви питам какво се е случило преди 40 години и питам още 3-ма души, които са били в същата стая, мисля, че ще получа различни отговори - а не непременно истината. Не знам дали този отговор ви върши работа, но е най-добрият, който мога да ви дам.

- По времето, когато „Американско семейство“ тръгна в ефир, хората нямаха представа, че има гейове в тази страна, а публичното обявяване на семейните конфликти беше абсолютно табу. Разбирал ли е вашият герой какво се задава? Имал ли е някакви морални конфликти да го покаже?

- Според мен е започнал да прави документален филм, а аз мисля, че винаги когато поставиш камера в хола на някое семейство, няма начин това да не се отрази на всичко. Камерата е част от цялата история. По онова време течеше интелектуален диспут, имаше и експерименти за това как поставянето на камера  променя ситуацията. Не смятам, че е имало някакви обмислени решения какво да се направи, просто нещата са следвали естествения си ход и ситуацията е била много напрегната за всички. И все пак дали камерата е причина за развода? Не ми се вярва. Дали е ускорила събитията? Това е възможно. Не вярвам, че Крейг и екипът му са знаели, че Ланс (синът на Пат и Бил) е гей. Когато го гледах, и аз бях шокиран. Но при първото си появяване той бе с риза от златисто ламе. Само  много смел мъж можеше да направи това през 1971-ва.

- Семейството забравяло ли е за камерите, или постоянно са играли роли?

- Според мен няма как да забравиш, че в стаята има камера. И няма начин това да не се е отразило на поведението им. Аз не мога да си представя, че ще забравя, ако в стаята ми има още някой... никой не би могъл.

- Как подходихте към образа от морална гледна точка? Съдите ли го? Съгласен ли сте с него?

- Не съм съвсем сигурен дали съм прав, но според мен той се е опитвал да стигне до ръба, да направи нещо, което никой друг още не е правил - и са започнали да се случват разни неща. Такъв трябва да е бил ходът на събитията , но няма как да сме сигурни. Не може да е знаел, че ще се разведат. Нито пък, че синът им ще се окаже един от първите образи на гейове по телевизията и ще отвори път към нови територии. Не мисля, че Гилбърт е седнал и е решил да предизвика развод. И доколкото знам, никога повече не е работил в телевизията. Не вярвам и че се е наслаждавал на случващото си. Мисля, че е бил слисан от критиката срещу него, от количеството лайна, което се е изсипало на главата му, защото изобщо не е очаквал нещата да се развият така. Просто се е опитвал да направи нещо ново и събитията са ескалирали.

- Във „Реалистично кино“ изигравате оригиналния документален филм. Но в „Американско семейство“ Крейг не е този, който пуска голямата новината за изневерите на Пат Лауд. На спомените на участниците ли е базирано решението Крейг да обяви за изневерите?

- Да, мисля, че беше така. Всичко е базирано на спомените на участниците. Имаше различни версии за това, което действително се е случило, но и това е част от очарованието на историята.

- Защо според вас Пат и Бил са се съгласили да участват? Парите не са били фактор, остава единствено суетата. Те са можели единствено да загубят.

- Не знам. Може би са се чувствали горди със семейството си и не са подозирали докъде може да ги види камерата. Може би на много хора би им харесало да участват във филм, който ще се снима в собствения им дом. После обаче нахлува снимачният екип, пробиват дупки в стените, пребоядисват ти къщата, опъват кабели и когато завоевателската армия се оттегли, ти оставаш да се чудиш какво е станало?

- Какво мислите за риалити телевизията днес?

- Същото, което мислят всички останали. Да наблюдаваш отстрани как разни хора си крещят... нали ме разбирате. Все едно да гледаш маймуни в клетка с недостатъчно храна. Гадно е.

- На какво тогава се дължи голямата популярност на тези формати?

- На същите причини, поради които хората се събират да гледат, когато стане катастрофа. И на мен ми се е случвало да се загледам… Просто си стоях там.

- Готови ли сте отново да участвате в сериал като „Семейство Сопрано“?

Може би да, стига да не съм в главната роля. Това не бих могъл да го направя пак, но иначе според мен най-добрите сценарии в момента са в телевизията. Това е очевидно. Киното също се промени. Все по-трудно става да се направи малък филм.

- Как се отразява „Семейство Сопрано“ на живота ви сега, когато хора по цял свят продължават да гледат и обичат сериала?

- Когато се разхождам из Манхатан или тук, в Лос Анджелис, много малко хора ме наричат Тони. Но иначе е приятно да знаеш, че зрителите те помнят.

- Срещате ли се с останалите членове на семейство Сопрано?

- Да, виждаме се. Всички живеем в един квартал, което е интересно, и продължаваме да се срещаме. На 80-ия рожден ден на Доминик имаше страшно много познати лица. Събираме се по различни поводи и си пишем имейли. Добра компания сме. И имахме голям късмет.

- Какво е идеалното американско семейство за вас?

- О, не знам нито за американското, нито за италианското семейство. Знам само за  италиано-американското - като моето. То е идеално. Абсолютно. Какво друго би могло да бъде?