74475 | 30 март 2015 | 11:43

Наричат Христо Боев баща на външното разузнаване

Казват, че големите разузнавачи стават известни не с блестящите си шпионски операции, а след гръмки провали или предателства. Животът на генерал-лейтенант Христо Боев донякъде опровергава популярната максима за разведчика. България научава за неговите големи тайни битки на тихия фронт, макар и късно. Вече посмъртно ще заслужи да го наричат баща на външнополитическото разузнаване, та дори българския Рихард Зорге.

Биографията на разузнавача е като интригуващ роман със забързано действие. Той е ту австриец, ту руснак или българин. Живее в Турция или някъде на Запад, а после се озовава чак в Шанхай. Представя се за дипломат, аристократ, после бързо „сменя кожата“ и се превръща в успешен търговец, който продава чай дори на китайците. За живота на тази толкова интересна личност днес от първо лице разказва неговата дъщеря д-р Хелда Боева.

Христо Боев на пръв поглед изглежда затворен и непроницаем, но това чувство е лъжовно. Онова, което прави впечатление, е неговата ерудиция. Владее перфектно пет чужди езика - немски, английски, френски, турски и руски. Боев е среден на ръст, синеок, носи очила със златна рамка. Сутрин на закуска не сяда на масата, без да е избръснат, с изгладени дрехи и добре сресана коса. Това отношение към себе си и околните възпитава съпругата му австрийката Йозефа Енгелберг.

Кой сте вие, г-н Боев?

Христо Боев Паташев е роден на 7 януари 1896 г. в плевенското село Одърне. Семейството му е многолюдно и бедно. Той завършва Априловската гимназия в Габрово. В началото на Първата световна война изкарва школа за запасни офицери, разпределен е в 57-и пехотен плевенски полк и се бие на първа линия на фронта, за което получава орден за храброст. Когато през 1918 г. избухва Войнишкото въстание, царският офицер повежда стотици войници да свалят монархията. Бунтът не успява. Едва 22-годишен, той е осъден на доживотен затвор, но с лодка бяга в Румъния, а оттам - до Москва. Там организира многобройни пътувания по море от Одеса до Варна, за да предават пари и документи на свързани с Коминтерна активисти. Създава разузнавателни мрежи, от които набират сведения за намеренията на избягалия у нас белогвардейския щаб на ген. Врангел.

Годината 1921-ва е паметна. Ян Карлович Берзин, който впоследствие ще стане шеф на военното разузнаване на Червената армия, го взема под крилото си. Берзин ръководи и великия Рихард Зорге, разузнавачът разкрил намеренията на Германия да нападне СССР.

Тайни мисии

Българинът постъпва във военното разузнаване на Съветския съюз. Следват години на шпионски игри, наситени с опасни преживявания. Боев се представя за руснак и създава Дружество за мореплаване и търговия „Матеев, Кремаков и сие“, регистрирано през 1921 г. в Бургас. Заедно с друг българин купуват американски кораб, който кръщават „Иван Вазов“. С него хем пренасят стоки и храни, хем събират сведения.

В този период в Москва среща жената на живота си. Това е австрийката Йозефа Енгелберг; тя остава до него до края на живота си - цели 44 години. Йозефа е член на лявата социалистическа организация „Спартакус“, съществувала по онова време в Австрия и Германия. Тя пътува до Русия с влак, пълен с лекарства. Остава в Москва, където работи като фелдшер в Коминтерна. Така се запознава с Христо, а през 1922 г. се женят в австрийския град Грац.

След брака двамата се установяват в Истанбул, българинът вече се представя за австрийски търговец, а негови клиенти са бизнесмени от половин Европа. Паралелно с бизнеса той развива мащабна разузнавателна дейност.

През 1928 г. се ражда Хелда, единственото им дете. Момичето още от малко трябва да свиква с необикновения живот на своето семейство. То никога не пита баща си какво работи. Когато детето навършва три години, семейството напуска Турция и се връща в СССР. След месеци се качват на кораб за Азия. Установяват се в китайския град Калган, където Боев отново се представя за австрийски търговец.

В този период избухва Китайско-японската война (1937 г.), а мнимият австриец продава оръжие. Положението е страшно. Дъщерята Хелда е на 9 години. Всяка сутрин пътува с рикша до училището и досега си спомня как отрязани човешки глави се търкалят по улицата. По време на мисията Боев предава на СССР ценни сведения за ставащото в Далечния изток. Домът му е като фотолаборатория. Той успява да направи стотици снимки на китайски губернатори, на управници, на чужди разузнавачи, а също военни обекти, самолети и техника, както на китайците, така и на японците. През цялото време той самият също е обект на тайните служби на фашистка Германия. Съветският разузнавач успява да заблуди дори германския консул, който изпраща донесение, че този човек не е враг, а е на страната на Хитлер. След една година, изкарана в Калган, разузнавачът и семейството му отиват в Шанхай, където - говори се - пътищата му се пресичат и с Рихард Зорге.

Руснаците едва не го убиват

През 1938 г. българинът получава сигнал от Москва да се върне. Съпругата Йозефа прочита във вестниците, че в Съветския съюз се провеждат репресии срещу военни. Боев смята писанията за пропаганда и не вярва, че държавата сама ще изтребва разузнавачите си. Семейството стига с кораб до Франция. Тамошният съветски резидент обаче го задържа няколко месеца в Париж. Едва след време Боеви ще разберат, че по този начин той ги е спасил. Чистката взема живота на Берзин и още стотици други. Българинът и семейството оцеляват, но той е пенсиониран. Година след деветосептемврийския преврат у нас Христо и семейството му идват в България. Боев не е приет с почести, независимо, че е служил на братския Съветски съюз. Дават му незначителни служби, а покрай процеса срещу Трайчо Костов го прехвърлят в следствието, което според дъщеря му направо го е „убило“.

Той не успява да спаси от смърт обвиняемия, но пише две отворени писма до ЦК на БКП, с което си навлича гнева на партията. В тях той се възмущава, че изпратените за делото срещу Костов съветски следователи го прескачали, а българските следователи нямали ценз и действали с „методите на фашистите“. В резултат го освобождават от следствения отдел.

Боев получава шанс да работи това, което най-много обича, малко по-късно. С решение на Министерския съвет през 1951 г. е създадено разузнавателно управление към Държавна сигурност, която е под шапката на МВР. За началник на новата структура е определен Христо Боев, тогава зам. вътрешен министър. Той поставя основите на съвременното българско разузнаване - външнополитическо, икономическо и научно-техническо. Нещо невиждано дотогава. Тайната служба започва да се развива на ново, професионално ниво, става ясно от книгата „Българското външно разузнаване“ на Коста Ананиев. Изграждат се легални и нелегални резидентури в различни точки на планетата. Подобно на всички световни разузнавания, се създават самостоятелни направления - за Турция, Гърция, Западна Европа, САЩ и др. Боев лично подбира кадрите за задгранични мисии. Само с поглед той можел да прецени даден човек в кой сектор на разузнаването ще бъде най-полезен. Хората били обучавани във вербовка, за работа под прикритие. Генералът изгражда професионална школа, която създава разузнавачи, служили на България десетилетия наред. Вероятно заради това години по-късно в своите спомени неговите колеги ще го нарекат „наш учител“ и „човек легенда“.

Генералът изкарва на поста две години, след което е пратен на мисии в ГДР, Полша, Япония. През 1962 г. следва отново партийно наказание пак заради случая с Трайчо Костов, снемане от ръководна държавна работа и пенсиониране.

Първото признание в кариерата му идва пет години по-късно - разузнавачът получава най-високото отличие - орден „Ленин“. На 1 октомври 1968 г. Боев умира, и то в деня, когато се честват 50 години от Владайското въстание. Той така и не успява да напише мемоарите си и да разкаже историята на своя живот. Името му оживява в романите. Случайно или не, героят на Богомил Райнов (Емил) Боев има същата фамилия като разузнавача. Говори се също, че агентът и съпругата му са прототипи в друг роман - „Сбогом, Шанхай“.

Дъщерята д-р Хелда Боева:

Налагаше се дори да променят името ми

- Г-жо Боева, какъв беше животът ви, докато баща ви изпълняваше тайните си мисии?
- Моите спомени са от съвсем малка. Пътувахме много, случвало се е няколко пъти да ми сменят фамилното име, защото баща ми и майка ми са се представяли от друга народност. Аз бързо трябваше да свиквам и сега се учудвам как съм успявала да не се издам. Най-важното беше да не споменавам, че сме били в Москва. Когато бяхме в Китай, се представяхме за австрийци. Тогава съм била на 7-8 години и се сприятелих с едно съседско момченце на моята възраст. Казваше се Ханс и беше син на един германец, фашист. Един път баща му дойде при мен и започва да ми задава въпроси на руски език. Вероятно е бил сигурен, че сме руски шпиони. В нашето семейство винаги се е говорело само на немски - до смъртта на майка ми през 1966 г. Но тъй като съм израснала в СССР, от дете перфектно знам и руски. Аз обаче отговарях на всичките му питания на немски, като му казвах, че не разбирам.

- Живели сте опасно. Майка ви как приемаше работата му?
- Тя винаги го е следвала. Когато пътувахме, майка ми например сменяше етикетите на всичките ни дрехи и слагаше нови, за да не личи откъде са купувани. Той често водеше у нас други разузнавачи и сподвижници да пренощуват. Случвало се е да спят на едно легло тримата - татко по средата, майка ми в единия край, а гостът в другия. Живеехме скромно, като останалите. Майка ми никога не го упрекна за това, че водим живот, изпълнен с рискове. Когато се прибрахме в България през 1945 г., първо отседнахме в къщата на чичо. Татко продаде 10 дка ниви, за да си купим легла и мебели.

- Бил е наказван. Остана ли разочарован от строя, на който е служил толкова години?
- Честните и непослушните никой не ги обича. В една епоха с конфликти и надежда водещо в неговия сложен житейски път бяха идеализмът и вярата в създаването на един по-справедлив свят. Когато избухнаха събитията в Чехословакия, малко преди да почине през 1968 г., той много се зарадва, че социализмът ще стане с човешко лице. Обаче започнаха да действат вражески агенти и той каза: „Явно още не е дошло времето.“

- Въпреки историческите превратности и днес наричат баща ви основоположник на съвременното българско разузнавате.
- Това, което ме прави истински горда с баща ми, са неговите качества и уважението на колегите, с които е работил. Те винаги са го споменавали с дълбока почит. Ценяха у него не само професионализма, но и добротата му. Претърпя и разочарования, но не се огъна. Въпреки всички превратности посмъртно получи заслужено уважение. На погребението си бе изпратен с военни почести, стотици хора дойдоха да се простят с него.