115917 | 3 март 2016 | 01:48

Голямото заблуждение е, че Санстефанска България е разпокъсана в Берлин. Всъщност тя е разпокъсана в Лондон. А Бисмарк е човекът, който публично в реч пред Райхстага одобрява пределите ни от договора в Сан Стефано

Днес отбелязваме 138 години от Освобождението на България от турско робство. Събитията, които водят до това епохално дело, са много и драматични.

На 19 февруари (3 март нов стил) 1878 г. в Сан Стефано, предградие на Цариград, е подписан договорът, сложил край на четвъртата за XIX век руско-турска война. Честваме този ден като Освобождение на България от 485 години османско робство. 

С онзи Трети март и с десетилетията борби, които го подготвят, българите не изпускат влака на една от големите тенденции в Европа през XIX век - възникването и укрепването на независими и единни национални държави, от Норвегия и Белгия, та до Италия, Сърбия и Гърция. Но България е поставена в крайно неблагоприятни международни условия, та постига целта частично и с цената на огромни жертви. 

И войната, и мирът, и свързаните с тях събития са извънредно сложни и драматични. Крайно напрегната и кървава е войната. Твърде сложно е и на дипломатическия фронт. По-късно Симеон Радев пише по повод Берлинския договор (1/13 юли 1878 г.): 

„...никой народ не бе минавал с тъй бърз преход от упоението на една сбъдната  мечта в ужаса на една катастрофа...“ 

Обратът не е неочакван обаче за големите столици, в които още от края на 1876 г. 
разчертават съдбините на балканските народи. Много преди Сан Стефано са наясно какво става и в руските имперски канцеларии. Не само поради думата „предварителен“, която обезпокояващо краси подписания там договор, но и поради 
клаузи, равнодушно пресмятани месеци по-рано. 

Ала и в Петербург далеч не е просто. Там например поста външен министър заема студенокръвният реалист княз Александър Горчаков (1798- 1883). А съвсем иначе изглежда дипломатът, който работи „на терена“ и пряко подготвя договора - ген. граф Николай Игнатиев. Той е взел присърце българската кауза и неслучайно е популярен тук още преди войната да е затихнала. Твърде сложни са игрите на другите Велики сили.

Предлагаме ви виждането на историка академик Константин Косев, който представя особената роля на железния канцлер на Германия Ото фон Бисмарк за руско-турската освободителна война.

Към края на май 1876 г. в Берлин се получава телеграфическо известие от германския консул в Русе, че в България е избухнало въстание. Както отбелязва руският посланик в Берлин, това съобщение доставя голяма радост на Ото фон Бисмарк. Германският канцлер изобщо не можел да мечтае за подобно нещо. За него българският бунт (Априлското въстание) в този момент е истински подарък от небето. Въстанието веднага се вписва по чудесен начин като изключително важен елемент в тактическите сметки и планове на германската дипломация. Българите му стават изведнъж много симпатични. Неслучайно по-късно при други обстоятелства след Сръбско-българската война през 1885 година той така възторжено ще ги похвали с известното възклицание: „Българите са прусаците на Балканите.“ Навремето тези думи са звучали като голям комплимент.

Железният канцлер на Германия Ото фон Бисмарк изненадващо се проявява като хуманист и защитник на християнските морални добродетели. В публична реч пред Райхстага на 5 декември 1876 г. той недвусмислено заявява, че след „кървавите злодеяния на черкезите в България за Османската империя повече няма място в Европа“.

Българските пратеници Марко Балабанов и Драган Цанков, които обикалят Европа с петиция за помощ, се радват на радушен прием в Берлин.

Бисмарк им казал, че лично той и кайзерът дълбоко съчувствали на българския народ и били убедени, че този път Русия непременно ще извади меча, за да защити православните християни в Турция, а Германия, добавил той, като верен съюзник на Русия щяла да й помага.

В Берлин предпочитат военната алтернатива и по всякакъв начин тласкат развръзката в тази насока. С оглед на това Бисмарк гледа на българите като на изгоден съюзник, който най-много може да му помогне, за да тласне Русия към война с Османската империя. В този смисъл българите също се оказват реален политически субект в международните отношения.

По обясними причини отзвукът от Априлското въстание в Русия е най-силен, но той предизвиква рязка поляризация на общественото мнение в два лагера с остра конфронтация помежду им. Изключителна отзивчивост и съпричастност той намира най-вече сред широки слоеве от руския народ, разтърсва цялата страна и добива масов характер.

Хуманитарните мотиви в изявите на отзвука обаче и тук се използват от заинтересовани среди като удобен аргумент за политически цели в името на различни интереси. Възползвайки се от масовото настроение на общественото мнение в подкрепа на южните славяни, славянофилските политически групировки упражняват натиск върху царя и правителството. Славянофилите настояват за решителни действия, за незабавна война против Османската империя.

Когато тяхната пробългарска кампания достига особено големи размери и застрашава политиката на правителството, царят нарежда на тайните служби да разследват „пружините“ на това движение. Резултатите за негова изненада сочат, че „нишките на цялата работа водят до Аничковия дворец и царицата“. Царицата Мария Александрова е германска принцеса. Тя участва активно в политическия живот на страната и проявява изключително усърдие да оглави движението на славянофилите. 

Царят се колебае, измъчван от терзания дали да извади меча. Съдбовното му решение за война става едва след тоталния натиск върху него от мощни политически субекти, каквито са Бисмарковата дипломация в куриозно единодействие с руските панслависти. Няма съмнение, че напористият натиск на Бисмарк върху царското правителство допринася съществено за осъществяването на Руско-турската освободителна война през 1877-1878 г. Някои историци дори смятат, че тази война едва ли би била възможна без неговото изключително усърдие.

Свободата на България носи мирният Санстефански договор от 3 март 1878 г. Документът бива посрещнат с явно недоволство от Великите сили в лицето на Англия и Австро-Унгария. Има обаче и една велика сила, която одобрява безусловно договора, сключен от Русия, и това е Германия.

Позицията й е изразена от железния канцлер Бисмарк, който смята, че руската армия не е трябвало да спира настъплението, а е трябвало да блокира достъпа до Цариград и дори да го овладее. Русия обаче бива остро атакувана от Англия и Австро-Унгария, които се опасяват от засилване на влиянието Ӝ на Балканите и от създаването на голяма и силна България. Те настояват за международна конференция за обсъждане на Санстефанския мирен договор с явното намерение за неговото ревизиране. Под техния натиск руският канцлер Горчаков изпраща инструкции до граф Игнатиев, че „договорът от Сан Стефано трябва да се смята само за обикновен прелиминарен протокол“, а не за окончателен мирен договор.

Бисмарк е крайно разочарован, че договореностите пропадат, и е много раздразнен от поведението на Русия, която се ориентира към преговори с Англия. Оказва се, че на 30 май 1878 г., около две седмици преди началото на Берлинския конгрес (13 юни) в Лондон се подписва тайно руско-английско споразумение, което по принцип предрешава съдбата на Санстефанския мирен договор.

В Лондон проявяват по-благосклонно отношение спрямо руските претенции, що се отнася до Черна гора и Сърбия. Спрямо България обаче английското становище е крайно неблагоприятно. То предвижда подялбата й на няколко части, от които само Северна България добива статут на отделно княжество.

Голямото заблуждение е, че Санстефанска България е разпокъсана в Берлин. Всъщност тя е разпокъсана в Лондон. А Бисмарк е човекът, който публично в реч пред Райхстага одобрява пределите ни от договора в Сан Стефано.

„Договорът предвижда нейните граници (на България - б.р.) да обхващат територии, в които българското население съставлява мнозинство. Тези граници не са по-различни от онези, които бяха начертани от Цариградската конференция (декември 1876 - януари 1877).“

Пренебрегването на архитек­та на договора граф Николай Игнатиев - радетел за голяма, единна и неделима България, който не е включен в състава на руската делегация, и непоканването на български представители на Берлинския конгрес са сериозен удар срещу България и отслабват позициите на защитниците на българската кауза. Затова последвалите действия на конгреса водят до почти пълна ревизия на договореното в Сан Стефано и разкъсването на българските земи.

По време на Берлинския конгрес и подписването на договора изпъква ролята на Ото фон Бисмарк, който се изявява като категоричен и упорит защитник на новоосвободена България. Там избухва голям спор дали Софийският санджак да бъде към Княжество България или към Източна Румелия. В англо-руското споразумение в Лондон е записано, че княжеството ще се простира „между река Дунав и Стара планина“. Английската страна твърди, че Софийският санджак следва да бъде в Източна Румелия. Железният канцлер се намесва енергично в полза на руското предложение. И по негово настояване Софийският санджак и София остават в пределите на Княжество България.

Споровете за българските територии обаче продължават. Турската делегация иска Варна да остане под властта на Османската империя. Те дори настояват територията на княжеството да бъде ограничена на изток до река Янтра. Оказва се, че Турция и Англия имат предварителна договорка.

Турската делегация иска от Англия териториална компенсация заради принудителната окупация на остров Кипър от англичаните по силата на подписаното по спешност в Берлин задкулисно англо-турско споразумение.

На помощ пак идва Бисмарк, който в 3 ч. през нощта на 27 юни неочаквано се явява в резиденцията на турската делегация, облечен с параден мундир и каска, което прави визитата му много внушителна. Отправя строг ултиматум към турците, че варненската крепост трябва да бъде предадена незабавно на Русия. Той заявява на турския паша: „Господине, ако мислите, че сме се събрали тук поради вас, дълбоко се заблуждавате. Санстефанският договор можеше да си остане такъв, какъвто е, ако не засягаше някои въпроси, които интересуват Европа.“ Така Бисмарк ги стряска и на сутринта турците престават с исканията си за Варна.

Ключов въпрос, по който също има ожесточени спорове, е въпросът за статута на Южна България. Английската делегация се стреми да сведе до минимум автономията на тази област и дори настоява за името Ӝ - Източна Румелия. Според английските пълномощници там трябва да се заличи всичко, което би напомняло, че тя е част от България.

Те настояват да остане под пряката власт на султана, който да има право да държи войска и да се грижи за защитата на нейните сухопътни и морски граници. Руската страна обаче се старае да постигне максимални придобивки и по-голяма автономия на Южна България. Бисмарк отново подкрепя руското становище и категорично заявява, че на християните трябва да останат поне тези права, които произтичат от Цариградската конференция.

И конгресът утвърждава руската редакция.

Руско-турската война бележи кулминацията в развръзката на политическата криза по Източния въпрос. По своя характер, по своите цели и предназначение тази война е в пълния смисъл на думата освободителна за българския народ. Поради злощастно стеклите се множество обективни и субективни обстоятелства обаче тя не е в състояние да постигне своята крайна цел. Фактически войната приключва с Берлинския договор. И така възкресението на българската държава фатално се разминава с освобождението на българския народ.

Ревизията на Санстефанския мирен договор тутакси го превръща в национален идеал. Но договорът от Сан Стефано е, както става ясно, предварително обречен. Българският народ попада в капана на голямата илюзия, че може да осъществи националното си обединение, защото каузата му е справедлива. За жалост обаче в голямата политика моралните норми нямат стойност, в нея властват единствено интересите и правото на силните. Заблуждението, че някой ще допусне обединена България в естествените й граници в името на справедливостта, се оказа, както е известно, не само наивно, но и твърде печално.

Тази илюзия доведе до пропиляването на колосална национална енергия, до поредица от национални катастрофи и тежки травми, които се усещат и до днес.

***

Народният певец Илия Луков записа песента "Жалба за България". Аранжиментът е на Иван Йосифов. Чуйте я.