913 | 5 окт. 2026 | 10:52

Когато политиката не може убедително да опише бъдещето, тя започва да увеличава миналото

Борис Сергинов, Фейсбук

На 3 октомври 2026 г. между Солун и София се разигра странна политическа симетрия. В Солун гръцкият министър-председател Кириакос Мицотакис приветства пристигането на 48 исторически предмета от България като завръщане на ценности с „неоценима културна, духовна и емоционална стойност“ — икони, кръстове, одежди, реликварии и епископски трон. В София по същото време държавата подготви военно-религиозен спектакъл около пристигането на човешки останки, идентифицирани като тези на цар Самуил: военнотранспортен „Спартан“, две двойки МиГ-29 и F-16, два полета над центъра на столицата, 21 артилерийски салюта, военен кортеж, шествие, панихида, безплатни влакове и около 750 полицаи за охрана.¹

Именно в тази визуална асиметрия се ражда формулата „злато срещу кости“.
Тя не бива да се разбира буквално. Няма публикувана финансова оценка, доказваща, че България е предоставила определена сума в злато срещу човешки останки. Нито пък е коректно засега да се говори за окончателен „подарък“: българската страна твърди, че става дума за временно предоставяне, допускащо четиригодишен срок и продължаване, докато гръцката публична реторика говори за „репатриране“, „връщане“ и последващо предаване на предметите на манастирите и Серската митрополия. Това разминаване само по себе си заслужава сериозно разследване.²

Но като политическа метафора „злато срещу кости“ е необикновено точна. От едната страна стоят материални произведения на културата, оценени от приемащата държава като безценни, част от които са реликварии и художествено обработена църковна утвар. Бони Петрунова сама определя предоставяните предмети като притежаващи „висока художествена стойност“; в разказа ѝ за този северногръцки корпус присъства и сребърно-позлатен реликварий, изработен от сребро и високопробно злато, макар от публичните данни да не може със сигурност да се установи дали точно той е сред окончателните 48. Но къде е списъка с предоставените предмети?

От другата страна стоят кости.
И тук се появява първият голям парадокс. Костите имат огромна символна стойност, но все още нямат генетично потвърдена самоличност. Проф. Милко Палангурски правилно отбеляза, че досега не е извършен ДНК анализ. Това обаче не означава, че идентификацията е произволна: още антропологическото изследване на Йордан Йорданов описва скелета на мъж около 70-годишна възраст, открит в базиликата „Св. Ахил“, и аргументира идентификацията, предложена от Николаос Муцопулос, чрез археологически, исторически и антропологически данни. Науката следователно казва не „това със сигурност не е Самуил“, а нещо далеч по-прецизно: идентификацията е сериозно аргументирана, но все още не е генетично потвърдена.³

Тази разлика между научна предпазливост и политическа категоричност е съществена. Науката казва „вероятност, аргументи, проверка“. Ритуалът казва „царят се завърна“.
И политиката предпочита второто.
Политическият живот на мъртвите

Антроположката Катрин Вердери нарича това явление „политически живот на мъртвите тела“. След падането на комунистическите режими тя наблюдава как останките на владетели, революционери, национални герои и политически лидери биват ексхумирани, пренасяни, препогребвани и поставяни в нови символни пространства. Трупът няма политическо мнение, затова е съвършен политически материал: върху него живите могат да напишат почти всичко.⁴

Именно затова костите могат да се окажат по-полезни на политическата власт от живите граждани. Гражданинът пита за доход, здравеопазване, образование, корупция и външна политика. Мъртвият владетел не задава въпроси. Той може единствено да бъде носен.

В това отношение церемонията около Самуил влиза в много по-дълга европейска традиция на сакрализация на политиката. Емилио Джентиле показва как модерните режими превръщат нацията, партията, държавата и водача в обекти на ритуал, мит, вярност и почит. Политиката започва да заема формите на религията: има светци и мъченици, процесии, свещени места, реликви, литургичен ритъм и обещание за национално възкресение.⁵

Тук трябва да се направи важно разграничение. Православното почитане на мощи принадлежи на собствена богословска традиция. Проблемът започва, когато държавната власт присвоява религиозния език на реликвата и го комбинира с военно зрелище, национална мобилизация и политическа легитимация. Тогава сакралното започва да обслужва държавната драматургия.

От Ленин и Сталин до Георги Димитров

XX век предлага радикални примери. След смъртта си Ленин е балсамиран и превърнат в постоянен материален център на съветската символна система. Сталин също е балсамиран и положен до него през 1953 г., преди тялото му да бъде отстранено през 1961 г. при десталинизацията. В България през юли 1949 г. Министерският съвет решава тялото на Георги Димитров да бъде балсамирано и поставено в специално изграден мавзолей; то остава там до 1990 г.⁷

Не е необходимо да твърдим, че посетителят буквално „се моли“ на мумията. Историкът Ерик ван Рее дори предупреждава срещу прекалено буквалната религиозна аналогия: и именно това прави явлението по-интересно — режимът създава секуларна реликва, пред която гражданинът минава в предписана тишина, докато политическото ръководство стои върху самия мавзолей по време на парадите.
Мъртвото тяло на Вожда се превръща в архитектурна основа на живата власт.

Така погледнато, мавзолеят на Георги Димитров е повече от абсурдна архитектурна приумица на сталинизма. Той е модел: властта се легитимира чрез физическото присъствие на мъртвия. Историята престава да бъде критическо познание и става реликварий.

„1300 години България“: когато миналото започва да компенсира бъдещето
Особено важна за българския случай е 1981 година.
Теодора Драгостинова показва, че Националният координационен комитет „1300 години България“, оглавяван от Людмила Живкова, организира истинска „тотална културна мобилизация“. Координирани са над 3500 заседания на институции; всяка държавна структура разработва „юбилеен план“; програмата включва изложби, монументи, конгреси, международни инициативи и масови чествания. Целта е юбилеят да изглежда като „всенародно тържество“.⁸
Това не означава, че културната политика на Людмила Живкова може да бъде сведена единствено до пропаганда, но същият апарат използва древността, средновековието и „вечността“ на България, за да даде историческа дълбочина на една политическа система, чиято собствена утопия за бъдещето постепенно губи убедителност.

Изследване в Slavic Review точно улавя тази промяна: от 60-те години насетне, когато обещанието за сияйното социалистическо бъдеще отслабва, режимът все по-настойчиво копае назад към далечното минало, към „корените“, средновековните победи и историческите епоси. Юбилеят от 1981 г. дава огромен тласък на тази тенденция.⁹
Това е ключът.

Когато политиката не може убедително да опише бъдещето, тя започва да увеличава миналото.
1300 години. Ханове. Царе.
Мечове. Монументи. Паради. Юбилеи.
Колкото по-неясно е утре, толкова по-величествено трябва да изглежда вчера.

Снайдер и „политиката на вечността“

Тимъти Снайдер дава име на този механизъм — politics of eternity, „политика на вечността“. При нея нацията вече не се движи към възможно бъдеще, а обикаля в кръг около собствената си митологизирана невинност и историческо страдание. Миналото не се изучава; от него се изрязват сцени. Врагът винаги се завръща. Народът винаги е жертва. Величието винаги е било отнето. Лидерът не е длъжен да създаде по-добро утре — достатъчно е да защитава сакрализираното вчера.¹⁰

Тъкмо затова Снайдер отделя толкова внимание на Иван Александрович Илин. В интерпретацията на Снайдер зрелият Илин изгражда образ на Русия като органично, почти мистично тяло: невинно по същество, постоянно атакувано отвън и следователно освободено от обикновената историческа отговорност.

Украйна в тази конструкция трудно може да съществува като самостоятелен политически субект, защото отделянето ѝ се представя като разчленяване на самия „руски организъм“.¹¹

В това мислене има една особено опасна подмяна: фактът се заменя от същността. Ако Русия по дефиниция е невинна, тогава нейната агресия може да бъде представена като самоотбрана. Ако империята по дефиниция е естествено единство, чуждата държавност става историческа грешка. Ако народът е вечен, човешките загуби в настоящето могат да бъдат разтворени в митологията на хилядолетното величие.

И тук войната срещу Украйна може да се разбере не само като геополитически акт, а и като радикален пример за политика, която превръща историята в оправдание: не „какво правим сега?“, а „какво уж винаги сме били“.

Дугин и империята като мит

Александър Дугин добавя друг пласт. Марлен Ларюел показва, че той е изключително способен агрегатор на радикални идеологии: евразийство, традиционализъм, европейска Нова десница, консервативна революция, националболшевизъм и геополитически имперски конструкции. В неговия свят политическото пространство не е съвкупност от суверенни граждански държави, а сблъсък на цивилизационни блокове; Русия трябва да бъде мислена като имперска „Евразия“, противопоставена на либералния и атлантически свят.¹²

Но тук е необходима академична предпазливост. Дугин не бива да се превръща в митичния „мозък на Путин“, който дистанционно управлява Кремъл. Ларюел убедително предупреждава срещу подобно опростяване. Същото важи и за Снайдеровата теза за Илин.
Но тук по-интелигентно е друго: Ларюел открива в днешната руска идеологическа екосистема области, в които военно-индустриалният комплекс и част от православно-консервативната среда понякога използват репертоар, сходен с фашисткия — войнствен национализъм, органицизъм, култ към жертвата, цивилизационна обсада и митологизирана традиция. Това не означава „Православието е фашизъм“ или „Русия може да бъде изчерпана с една дума“. Именно Ларюел настоява срещу такива опростявания.¹³
Но връзката между меча и молитвата, между военното и сакралното, между империята и „свещената история“ е реален политически репертоар.
Еко: традиция, героизъм и смърт
Тук Умберто Еко остава изключително полезен. В „Ur-Fascism“ той поставя култа към традицията на първо място сред характеристиките на вечния фашизъм. По-късно свързва героизма с култа към смъртта: когато героичното умиране бъде превърнато в норма, животът губи автономната си стойност и се превръща в суровина за величието на общността.⁶

Но Еко предупреждава и срещу механичния чеклист. Една характеристика сама по себе си не прави едно общество фашистко; същите признаци могат да се срещнат и при други форми на деспотизъм, фанатизъм или масова политика.

Следователно самолетите над София не правят България фашистка държава. 21 салюта не са доказателство за тоталитаризъм. Почитта към средновековен владетел не е сама по себе си патологична дори извън контекста е правилна.

Предупредителен става комплексът: когато култът към традицията се съчетае с митично национално величие, военна естетика, религиозна сакрализация, превръщане на мъртвите в политически актьори, подценяване на проверимия факт и постоянно изместване на публичния разговор от настоящето към героичното минало.

Роджър Грифин определя ядрото на фашисткото въображение чрез идеята за палингетичен ултранационализъм — мит за възраждането на нацията след период на упадък.¹⁴ Джейсън Стенли започва своето How Fascism Works именно с главата „The Mythic Past“: авторитарната политика конструира минало, в което нацията е била чиста, силна, единна и велика, и обещава нейното възстановяване.¹⁵

Въпросът е каква работа върши миналото в настоящето.

Самуил 2026: история или спектакъл?

Ако целта беше единствено уважение към историческата личност, останките можеха да бъдат посрещнати с държавни почести, научна конференция, публично представяне на археологическите и антропологическите доказателства, обявяване на бъдещата ДНК експертиза и напълно прозрачен каталог на предметите, предоставени на Гърция.

Вместо това държавата избра спектакъл.
Военнотранспортен самолет.
Две двойки изтребители.
Два въздушни прохода над центъра.
Двадесет и един артилерийски салюта.
Армейско пренасяне. Шествие.
Панихида. Безплатен железопътен транспорт. Стотици полицаи.¹⁶
Кой и колко плаща? Именно тук критиката трябва да се отличава от пропагандата: ако искаме да критикуваме държавната бутафория, не бива сами да произвеждаме непроверени числа. Коректният въпрос е друг: каква е общата стойност на полетите, летателните часове, военната и полицейската мобилизация, железопътния транспорт, сценичната организация и церемониала и защо този разход не е публикуван предварително?

И още по-важно: защо обществото научава по-ясно от гръцкия министър-председател колко значими са 48-те предмета, отколкото от собствените си институции?
В Солун те са „неоценима културна, духовна и емоционална ценност“. В София аргументът е, че НИМ има близо 800 000 предмета и няма да „обеднее“ от 48.
Но музейната стойност никога не се измерва чрез деление: 800 000 минус 48 не е метод в музеологията.
Един предмет може да е по-важен от десетки хиляди други заради произхода, надписите, авторството, материалите, историческата му биография или уникалността му. Именно затова нормалната музейна процедура изисква каталог, provenance, инвентарни номера, датировка, материали, реставрационна история, библиография и правен статус.
Политиката на отвличане на вниманието и политическото зрелище.
На 23 юни се появи медийна информация за минималната заплата и за намерение тя да остане 620,20 евро до 2028 г., но още същия ден премиерът Румен Радев публично заяви, че това няма да стане; през август и септември правителството и социалните партньори разработиха и законодателно придвижиха нов механизъм за определянето ѝ. Виждаме ли несигурност при политиката по доходите и конкретният нов механизъм какъв е ?¹⁷

По отношение на външната политика . Анализатори от European Council on Foreign Relations определят курса на кабинета „Радев“ като отдалечаване от европейския консенсус: България не се присъедини към споразумението за Специалния трибунал за престъплението агресия срещу Украйна, а кабинетът изведе страната от „Коалицията на желаещите“. Самото правителство представя подобни решения като прагматизъм и търсене на път към мир; критиците ги четат като опасно лавиране и като позиция, по-удобна за Москва. Последното е политическа оценка, а не неутрален факт, и така трябва да бъде обозначавано.¹⁸

Тъкмо тук историческият спектакъл става политически интересен.
Механизмът е фин.
Политиката на спектакъла променя дневния ред. Тя произвежда образ, който е по-силен от таблица с доходи, по-лесен от анализ на цените и по-емоционален от спор за европейската сигурност.
Изтребителят се вижда. Костите се виждат.
Ковчегът се вижда. Салютът се чува.
Ефективността на управлението е много по-трудна за театрализиране.
Между „1300 години България“ и 2026 г.
Затова аналогията с късния Живков режим е важна. Защото технологията на политическата компенсация е сходна: дефицитът на убедително бъдеще се запълва с излишък от минало.
При „1300 години България“ държавата произвежда древност индустриално — паметници, юбилеи, филми, изложби, манифестации. През 2026 г. виждаме далеч по-малък, но разпознаваем жест: средновековният цар е върнат не просто като исторически обект, а като участник в съвременния държавен спектакъл.
Самуил вече не е само владетел от XI век.
Той трябва да легитимира XXI век.
Примитивизмът на реликварния национализъм
Точно тук бих поставил най-острата теза.
Примитивизмът не е в това да обичаш историята. Примитивизмът започва, когато замениш историята с реликва.
Науката следва да провери :
Как знаем, че това е Самуил? Каква е вероятността? Какви изследвания липсват?
Какъв е археологическият контекст?
Какъв е произходът на 48-те предмета?
Как са постъпили в България през 1917 г.?
Кои са били техните дарители? Какво пише върху тях? Как са реставрирани?
Къде са излагани? Какъв е правният режим на „временното“ предоставяне?
Кой може да прекрати договора?
Колко струва церемонията?
Ирационалният и примитивният човек казва:
„Наш ли е царят?“
И когато получи отговора „наш“, всички останали въпроси започват да изглеждат почти неприлични.
Това е реликварен национализъм — национализъм, който предпочита костта пред документа, салюта пред архива, тържественото слово пред инвентарния номер.
И в това има нещо дълбоко антиинтелектуално.
Зрялото общество не се страхува от величието на собствената си история, но не се нуждае от нея като наркотик. То може едновременно да почита Самуил и да поиска ДНК изследване; да приветства добросъседството с Гърция и да поиска пълния каталог на 48-те предмета; да отдаде военни почести и да поиска сметката; да уважава православния ритуал и да отказва религията да бъде превръщана в политическа сценография.
Защото разликата между историческа памет и исторически кич е именно в критическата дистанция.
И може би най-кратката формула за всичко това е:
Държава, която не успява да произведе убедително бъдеще, започва да произвежда прекомерно минало.
Тогава историята се сгъстява в мит.
Митът — в ритуал. Ритуалът — в зрелище.
А зрелището накрая изисква реликва.
И така стигаме обратно до Солун и София.
В Солун — 48 предмета, които гръцката държава публично нарича безценни и които ще бъдат изложени в музей.
В София — ковчег, изтребители, артилерия и човешки останки, чиято окончателна генетична идентификация тепърва предстои.
Това е истинският смисъл на „злато срещу кости“.
Размяна на два начина да се разбира историята: като материално културно наследство, което трябва да се описва, изследва и съхранява, и като политическа реликва, която трябва да бъде носена, осветена и показана.
Когато второто започне да измества първото, култът към миналото вече не служи на историята.
Историята започва да служи на властта.

Бележки

1. Prime Minister of the Hellenic Republic, “Ενημερωτικό σημείωμα … κειμηλίων μεταξύ Ελλάδας και Βουλγαρίας”, 3 October 2026, Prime Minister of the Hellenic Republic, https://www.primeminister.gr/2026/10/03/39451, посетен на 4.10.2026; Министерски съвет на Република България, „България посреща цар Самуил на 3 октомври“, 3.10.2026, https://government.bg/.../balgariya-posreshta-tsar-samuil..., посетен на 4.10.2026.
2. NOVA, „Да възстанови България: Доц. Бони Петрунова за делото и завръщането на цар Самуил“, 2.10.2026, https://nova.bg/news/view/2026/10/02/553866/, посетен на 4.10.2026; ERT News, „Ιστορική συμφωνία Ελλάδας – Βουλγαρίας…“, 3.10.2026, https://www.ertnews.gr/.../istoriki-symfonia-elladas.../, посетен на 4.10.2026.
3. Yordan Yordanov, “A Medico-Anthropological Study of the Skeleton and a Plastic Reconstruction of the Skull of Tsar Samuil”, Acta Morphologica et Anthropologica, vol. 16, Institute of Experimental Morphology, Pathology and Anthropology with Museum – Bulgarian Academy of Sciences, Sofia, 2010, pp. 106–112, https://ama-journal.com/acta-morphologica-et.../, посетен на 4.10.2026; NOVA, „Проф. Милко Палангурски: Няма ДНК анализ на тленните останки, за да се потвърди дали са на цар Самуил“, 3.10.2026, https://nova.bg/news/view/2026/10/03/553887/, посетен на 4.10.2026.
4. Katherine Verdery, The Political Lives of Dead Bodies: Reburial and Postsocialist Change, Columbia University Press, New York, 1999, ISBN 978-0-231-11230-7, pp. 23–44.
5. Emilio Gentile, Politics as Religion, trans. George Staunton, Princeton University Press, Princeton, 2006, ISBN 978-0-691-11393-7, pp. 1–15.
6. Umberto Eco, “Ur-Fascism”, The New York Review of Books, 22 June 1995, pp. 12–15; електронно издание: https://www.nybooks.com/articles/1995/06/22/ur-fascism/, посетен на 4.10.2026.
7. БТА, „На 3 юли 1949 г. Министерският съвет приема решение за изграждане на мавзолей…“, 3.07.2023, https://www.bta.bg/bg/ot-arhivite/484325, посетен на 4.10.2026; Polly Jones, Myth, Memory, Trauma: Rethinking the Stalinist Past in the Soviet Union, 1953–70, Yale University Press, New Haven/London, 2013, ISBN 978-0-300-18247-7, pp. 1–16.
8. Theodora K. Dragostinova, The Cold War from the Margins: A Small Socialist State on the Global Cultural Scene, Cornell University Press, Ithaca, 2021, ISBN 978-1-5017-5555-2, pp. 42–43.
9. “Symbolic Time(s) of Violence in Late Socialist Bulgaria”, Slavic Review, Cambridge University Press, раздел “Fictionalizing the Past, Fashioning the Present”, https://www.cambridge.org/.../7797D87DA7E3250177AED73DDC5..., посетен на 4.10.2026.
10. Timothy Snyder, The Road to Unfreedom: Russia, Europe, America, Tim Duggan Books/Crown, New York, 2018, ISBN 978-0-525-57446-0, pp. 7–9; за Иван Илин вж. pp. 16–36.
11. Timothy Snyder, “Ivan Ilyin, Putin’s Philosopher of Russian Fascism”, The New York Review of Books, 16 March 2018, https://www.nybooks.com/.../ivan-ilyin-putins.../, посетен на 4.10.2026.
12. Marlène Laruelle, Russian Eurasianism: An Ideology of Empire, Woodrow Wilson Center Press / Johns Hopkins University Press, Washington, DC / Baltimore, 2008, ISBN 978-0-8018-9073-4, гл. 4, “Aleksandr Dugin: A Russian Version of the European Radical Right?”, pp. 107–144.
13. Marlène Laruelle, Is Russia Fascist? Unraveling Propaganda East and West, Cornell University Press, Ithaca, 2021, ISBN 978-1-5017-5413-5, гл. 5, “The Putin Regime’s Ideological Plurality”, pp. 84–99.
14. Roger Griffin, The Nature of Fascism, Palgrave Macmillan, New York, 1991, ISBN 978-0-312-07132-5, pp. 26–55.
15. Jason Stanley, How Fascism Works: The Politics of Us and Them, Random House, New York, 2018, ISBN 978-0-525-51183-0, гл. 1, “The Mythic Past”, pp. 3–23.
16. Министерски съвет на Република България, „България посреща цар Самуил на 3 октомври“, 3.10.2026, https://government.bg/.../balgariya-posreshta-tsar-samuil..., посетен на 4.10.2026; БДЖ, „БДЖ осигурява безплатно пътуване с влак за посрещането на тленните останки…“, 1.10.2026, https://www.bdz.bg/.../28444-bdzh-osiguryava-bezplatno..., посетен на 4.10.2026; БНР, „Около 750 полицаи…“, 3.10.2026.
17. Министерски съвет на Република България, „Премиерът Радев: Минималната работна заплата няма да бъде замразявана“, 23.06.2026, https://www.government.bg/.../premierat-radev-minimalnata..., посетен на 4.10.2026; Министерство на труда и социалната политика, „Правителството одобри нов механизъм за по-справедлива и предвидима минимална работна заплата“, 9.09.2026, https://www.mlsp.government.bg/pravitelstvoto-odobri-nov..., посетен на 4.10.2026.
18. Maria Simeonova and Vessela Tcherneva, “One Foot Out: Understanding Bulgaria’s Geopolitical Shift under Radev”, European Council on Foreign Relations, 23 July 2026, https://ecfr.eu/.../one-foot-out-understanding-bulgarias.../, посетен на 4.10.2026. Текстът представлява аналитична позиция на авторите, а не официална позиция на Европейския съюз.