"Изповеди по пантофи" - тази рубрика на страниците на "Труд" години наред събираше откровенията на политици, интелектуалци, военни, бизнесмени.
В годините на целия преход пред касетофона ми се "изповядаха" над 500 прочути българи, споделяйки мъки, радости, надежди и разочарования.
Събрах в книга част от интервютата с писатели, артисти, певци и художници. Повечето от тях не спестиха критиките си от фасадната демокрация, от прикритата корупция и развихрилата се партизанщина.
Властта подминаваше виковете им, но им отмъщаваше - захвърляше ги в нищета или намираше "земни архангели", чиито мечове спираха пиесите им или ги клеймяха в пресата.
В тези години се роди ръката, която счупи с камък прозореца на Дамян Дамянов и го хвърли в изгарящите вопли за евтаназия. С клишета обрулиха Константип Павлов, унизиха Чапа, изоставен угасна Христо Фотев, в смрад склопи очи Александър Геров В бедност ни напуснаха Радой Ралин и Борис Димовски.
Сини управници обявиха Стефан Цанев за "враг на народа", а червената партия се отрече от Орлин Орлинов. На прицел бе тловото им. Мислите им. Страстта, с която защитаваха принципите си.
"България е една духовно опустошена страна - ми каза още през 1998 година Борис Димовски - и бедата не идва от това, че хлабът е скъп, а от душевния недоимък. Недъзите са стари, а нови добродетели няма. Закопчахме се накриво".
Връщам се отново към тези изповеди днес, в 2023 година, защото на всички тях ние сме длъжници. А пък аз съм им признателна, че ме допуснаха до своя свят и ме направиха част от своя живот.
Ще публикувам в Епицентър.бг част от "Изповеди по пантофи", в които се опитах да покажа човешката страна на нашия преход.
И ще започна с Дамян ДАМЯНОВ - на 18 януари той щеше да навърши 88 години.
На любов и на живот, човек не се насища!
30 август 1997 година
Минали са три години от последната ни среща. Влизам в същия дом, в същия хол. Дамян обаче не е същият.. Докато той протяга ръце към смъртта, медицината прави чудеса, за да го върне към живота. Когато го изписали преди три години от болницата (тогава бе първото ми интервю с него), лекарите бяха казали: „Този човек не е създаден от естествена материя”.
Проблемът сега е, че Дамян отказва да пие лекарствата си. Като че ли иска час по-скоро да я посрещне. Смъртта. Душата му мълчи. Вдъхновението идва от тъгата. Половината му музи вече са бабички. Казва, че трите имена на щастието са път, любов и труд и винаги си е мислел, че ще умре на път, пукнал гума или сърце. Но кола вече няма. А Любовта? „Много съм страдал от несподелена любов. Тези страдания са островчета на щастието”, казва поетът и намира сили да се усмихне. Неотлъчно до него е Надето. Дамян довършва семейния си роман „Искам някой да ме обича”. И вече си говорим на ”ти”. Пак за жени и за любов.
– Не ти ли стигна любовта на този свят?
– Надето: Който обича себе си, смята, че цял свят го обича. Който не се обича такъв, какъвто е, смята, че никой не го обича.
– Дамян: На любов и на живот човек не се насища.
– Сигурно и на жени?
– И на жени. Жената е по-нежната и по-духовната половина на човека. Но не бива да се идеализира. Любовта на жената може да облагороди мъжа, но може и да го озлоби, дори да го убие.
– Защо пушиш толкова много?
– За да умра.
– Нали знаеш, че Господ не те иска?
– И аз не го искам. (Смее се.)
– Тогава защо му се "натискаш"?
– Бързам да отида при майка си и при баща си. Отдавна не сме се виждали.
– Но на земята е много по-интересно.
– Не се знае. Моята молба е да промениш за мен рубриката си: „Метеор по ортопедически обувки”. Аз не мога да нося пантофи.
– Защо „метеор”?
– Защото вече угасвам.
– Но и с последното си стихотворение казваш: „Добро утро”.
– Преструвам се.
– Надето: Казва го, но като „стрък трева”.
– Искаш да ни измамиш, така ли?
– Взаимно се мамим.
– Все ми се струва, че не си искрен, когато твърдиш, че мислиш за смъртта.
– Дамян: Тя мисли за мен.
– Надето: Дамян прави всичко възможно, за да пукне, а аз се чудя как да го задържа към живота. Понякога той ме пита: „За какво съм ти? За знаме ли!” Аз му отговарям: „То пък едно знаме”. Мисля, че Дамян го е страх от смъртта. Но както го е страх от смъртта, така го е страх и от живота. И като го е страх от живота, си мисли, че много му се умира.
– Дамян: Жена ми много често си позволява да мисли от мое име, нещо, което аз не правя.
– Не измъчваш ли много Надето?
– Надето: Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака. Той не ме измъчва. Той се самоизмъчва. Дамян си е мазохист, като всеки човек.
– Дамян: Попитах леля Ванга защо с нея сме наказани? Тя ми отговори, че Бог ни е наказал, защото ни обича. Казах : „Искам по-малко да ме обича”.
– Защо ябълката и змията са от женски род?
– (Мълчание) Не съм готов да отговоря на такъв труден въпрос. В такъв случай учителят казва: „Седни си, двойка!” (Смее се).
– Какво ти горчи сега?
– Кафето. (Смее се.) Горчи ми от любовта на Надето. Писна ми от шекер.
(В интервю „по пантофи” преди три години Дамян Дамянов беше казал: „Пред жената приятелка за предпочитане е жената изкусителка. Тя ражда тръпката. Любовта и сексът правят човека жив. Не напразно народът казва: „Спре ли му мъзгата на един човек, пиши го умрял”. Импотентен не може да твори.)
– Има ли жена, на която сега искаш да посветиш стих?
– Не. Имах голяма любов. Но сега мисля за нея като за някоя друга. Повече се обича душа, а не тяло.
– Има ли душа, достойна за любов?
– Има. Жена ми. Без нея съм загубен.
– Как усещаш света навън?
– Благодаря на Бога, че не го виждам. Скроил съм му шапката на света.
(Дамян преди три години: „Много се усмихвах в минало време. Весел човек бях, майтапчия, любовчия. Бях голям женкар. Ако бях 20 години по-млад, щях да ви свалям или поне един акростих щях да ви посветя. Много мои приятели са ми признавали, че с мои стихове са сваляли мадами”.)
– Успокои ли след онези дни, в които хвърляха камъни по прозорците ти? (Синята истерия не го подмина. Някакви лумпени бяха хвърляли камъни по прозорците му, защото Дамян бил червен. Какво ли чудовище е било това същество, чиято ръка е посегнала на Дамян!)
– Дамян: Камъните си свършиха работата.
– Надето: Към Дамян вече няма политическа омраза. Но благодарение на тези камъни Дамян написа една от най-добрите си книги: „Още съм жив”.
– Дамян: Аз съм сигурен, че този камък, който влезе в прозореца ми, не е син. Камъкът е някой лумпен, който е толкова нисък, че като се скрие в калабалъка, се прави на народ.
– Ако хванеш златната рибка, какво желание ще поискаш да ти изпълни?
– Ще я пусна да си живее, без да искам нищо.
– Защо?
– И тя душа носи.
– Какво не ти достигна в живота, освен здравето?
– Дарба.
– Къде повече от тази, която имаш!
– Дамян: Има и повече. Чехов и Горки отиват на гости на Толстой. Излизат и разхождайки се в градината, Горки казва на Чехов: „Лев Николаевич май ни обича нас двамата”. А Чехов му отвръща: „Лев Николаевич ни обича, но Шекспир ни мрази”. Това е за оправдание, защото ме е мързяло и не ми е стигнало пипето да си допиша книгите...
– Надето: Дамян просто божествено забравя какво е написал.
– Дамян: Аз съм фукльо, който се прави на скромен, защото обича да го хвалят...
На тръгване моля Дамян да подари на „Труд” последното си стихотворение.
Мръкване
Защо тъй рано мръкна се навън?
А пък е август, няма седем още.
Налегна ме един внезапен сън
и сякаш в миг се сбраха всички нощи.
Пред погледа ми – черна пелена.
Сърцето глъхне – спиращ стар часовник.
И няма го, и няма го деня.
Тъма като пелин, като отрова.
Ах, може би... Не искам за това
да мисля... С тънкото си кутре,
каквото и да стане с мен, едва, едва
пръстта ще бодна като стрък трева
и утре ще ви кажа „Добро утро”.
26.8.1997 г.
След една година...
Доведете ми палач!
21 ноември 1998 г.
„Ела, искам да се видим.”
На телефона е Дамян Дамянов и за първи път той ми се обажда с желание за среща. Винаги аз съм го търсила я за интервю (два пъти и „по пантофи” съм го събувала), я за мнение по обществен проблем, или пък за някоя нова негова книга. Този път той има нужда от мен. Отивам. Последната ни среща беше преди повече от година. Спомням си, че говорихме за смъртта, която той хем иска, хем се страхува от пипалата ú. „Угасвам като метеор”, призна тогава майсторът на перото...
Намирам поета на същото бюро, пред същия пълен пепелник и пред същата стара пишеща машина. В малка кутийка забелязвам десет зарчета. Посреща ме уж с усмивка, дори намира начин да ми целуне ръка, а на мен сърцето ми е свито. Защо ме вика? Донасят ни кафе. Той го пие без захар. Сам си пали цигара... Вълнението му напира.
– Защо ме извика?
– Защото искам да извикам на много хора: „Така повече не може да се живее!”
– Какво те мъчи?
– Мъчат ме годините, болестите и не на последно място недоимъкът. Чехов казва: „Всичко у човека трябва да е красиво”. Аз казвам: „Всичко у човека трябва да бъде нормално – нито много красиво, нито много грозно. Толкова, колкото да се живее пълноценно, усмихнато, със закачка и усмивка”. Човек трябва да е нито много богат, нито много беден. Защото и богатството, и беднотията раждат едно и също – уродството.
– Надето ми се оплака, че продължаваш да говориш за смъртта. Така ли е?
– Така е. Смъртта е единственото сигурно нещо. Друго я се случи, я не, но смъртта е сигурна. И моят девиз е: „Живее ми се, но не така”. И ще избягам...
– Къде?
– Където бягат всички. Където са майка ми и баща ми. Разбери, аз пиша с един пръст на машината, пиша мъчно физически и мисловно. Не мога да взема помощник по две причини. Първата е, че нямам пари. Днес една страница за машинопис върви 500 лева, а аз не мога да взема 500 лева, за да я измисля. Второ – говоря мъчно. И в чуждо присъствие не мога да творя. Творчеството е богослужение. То се прави, когато си сам. Човек вика своя Бог и говори с него. Дали ще плаче, или ще псува, то си е негова работа. Няма нужда от свидетел. Затова не мога да пиша със секретар. Не се получава.
– А защо си мислил за евтаназия? (Надето ми беше казала за тази негова безумна идея.)
– Евтаназията трябва да се въведе. Така е много по-честно, отколкото да ме убиват жив. Животът ме мъчи!
– Това е кощунство, извинявай! Нямаш ли страх от Господ?
– Ние говорим на различни езици. Аз съм безбожник. Виж какво направи Господ от мен! Как да го обичам? Този Бог не е отишъл да го разпънат на кръст, а пратил сина си. Как да го уважавам? Може да има Господ, но той не е милостив.
– Как си представяш твоя палач? Който и да посегне на теб, няма да види мир цял живот.
– Аз ще го избавя от отговорност. Ще декларирам, че е по моя воля.
– И той ще стане убиец.
– А как може един човек да убие друг за 50 лева?
– Това са престъпници.
– Значи и евтаназията ще я извърши престъпник. Не ти е ясно, виждам. Това противоречи на нормалната човешка логика, знам. Но в момента живея един абсурден живот. И това не е носталгия по социализма, а по един хуманен и нормален живот.
– Имал ли си го?
– Да.
– Кога?
– Преди много години – когато бях млад, когато бях паралия, сексуално силен и пишех всеки ден. Стигал съм до 11 страници на машина, сутрин от 9 вечер до 9 часа. Няма делник, няма празник. Но сега не е време за писане. Днес е време на молците, а не на творците.
– Е, преходно време е. Поне творците знаят, че трябва да се издържи.
– Целият ми живот мина в преход. Все ме лъжеха. Социализъм, демокрация... Извинявай, уважавам този, който е дал отровата и пищова на Яворов. (Разбирам, че водим разговор, за който не съм подготвена. Разбирам, че Дамян иска да извика, да изкрещи дори това, което е в душата му. И аз трябва да му помогна. С безумните си въпроси, които никога на никого не съм задавала.)
– Да не би да си мислиш за твоя палач?
– Да. Мисля много за него. Представям си как ще го посрещна. Ще го почерпя. И той е човек. Валерия, имам много грехове, но имам един голям грях към майка си. Тя беше много болна. Все ме викаше при нея, все се въртях около нея. И ми писна. Един ден тя ми каза: „Дай ми ножа!” И аз го дадох. Тя ми го хвърли и се разплака. Това, че дадох ножа, не ми дава мира. Тя искаше с него да си разреже вените... (Кой би могъл да заподозре Дамян в отцеубийство? И защо избра точно мен, за да ми сподели това?)
– Ако някой на теб ти даде нож, какво ще правиш?
– Няма да ми свърши работа. Опитвал съм. Само ще изцапам мебелите.
– Какво те интересуват мебелите, щом теб няма да те има?
– Ще им отворя работа вкъщи. (В това време влиза жена му Надето, която бързо се включва в разговора и с присъщата женска интуиция казва: „Дамяне, искаш да свършиш със себе си, защото не се харесваш вече. Искаш да си Херкулес, да си Аполон”) Така е. Моят живот е мит.
– Но ти си Аполон в душите на хората. От какво се срамуваш?
– Не съм клеветил никого, не съм убивал никого, не съм крал, но съм лъгал. Много съм лъгал. И най-много съм лъгал себе си. Бях и много сексуален. А това е срам и грях.
– Кой го е обявил за грях?
– Майка ми. Тя властваше над мен. При мен не можеше да дойде писмо, ако тя не го прочете. Бях толкова сексуален, че ходих на лекар, а той ми каза, че всичко е нормално.
– Защо искаш да разрушиш мита за себе си?
– Защото съм егоист.
– И защото си суетен. Не е ли поза това сега?
– Може да има малко игра и остроумие, но аз знам, че съм един среден писател. Нито много слаб, нито много добър.
– Кой е по-голям от теб?
– Валери Петров, Борис Христов, Недялко Йорданов – гордея се, че с него сме родени на една и съща дата, 18 януари, Петър Анастасов, Иван Динков. По-голяма от мен е и Блага Димитрова, която не ме обича.
– Но ти пък си най-четеният.
– Аз пиша просто. Пиша от душа. Това го мога. Те са по-големи майстори.
– А защо сега написа стихотворение на Сашка Васева?
– За пари. Унижение, нали? Извинявай.
– Все има нещо, което днес да ти харесва от живота, нали?
– Харесва ми, че мога да казвам всичко.
– А досега кой ти е пречел да говориш?
– Страхът.
– От какво?
– Страх не за себе си, а за децата си. И сега имам страх да говоря за много неща, за да не им се пише в досиетата. Както навремето в моето досие пишеше, че съм от дребнобуржоазно семейство, че баща ми е спял с пижама и е ходил с бомбе, а в къщи сме имали слугиня.
– Чел ли си си досието?
– Не. Но искам да го видя.
– Какво искаш да видиш там?
– Приятелски почерци. Искам ми го донесат тук, ще го прочета пред тях и ще им го върна.
– А като познаеш приятелските почерци – какво?
– Поне ще се доубедя в подозренията си.
– Кой може да те мрази?
– Много хора. Обаждаха ми се по телефона и ме кълняха: „Ти още ли си жив? Да ти изсъхнат ръцете”. Това съм го чувал с ушите си.
– Какво им отговаряш?
– Мерси, да си жив и здрав! Ето, там на шкафа е камъкът, който влезе в прозореца ми.
– Но там на шкафа виждам и много награди – за любовна лирика, за поезия, дори и „Златния Орфей”. Мисли за тях, а не за камъка.
– Когато Емилиян Станев бил в Правителствена болница, в един от последните си дни, видял от прозореца двама млади, момче и момиче, които се люлеели на люлка. Тогава казал: „Бих дал цялата си слава, за да бъда на мястото на това момче”.
– А ти за какво би дал наградите си?
– Да напиша книгите си – да завърша романа си и да напиша биографията си. Романа ще го напиша, но биографията – не. За разлика от жена си, аз не мога да бъда напълно откровен. Навремето Никола Фурнаджиев ми вмени това чувство – прикритост. Той беше мой приятел, приятел на семейството, познаваше се с майка ми. И когато стана спорът дали да се издаде романът за Яворов, Михаил Кремен дойде с молба да се подпиша за излизане на романа. Аз се подписах. И ядох калай от Фурнаджиев. Той ми каза: „Откъде накъде слугинята ми, която не е прочела нито един стих от Яворов, ще чете колко любовници е имал и с колко циганки е спал”. И е бил прав. (Дамян пали цигара от цигара)
– На какво играеш с тези зарчета?
– Десет са. Наричам си нещо и ги хвърлям. Ако излязат 10 шестици – значи ще се сбъдне. Ако обаче хвърля 10 единици – смърт! Досега не съм хвърлял нито шестици, нито единици. Все двойки се въртят....
– Кога за първи път докосна жена?
– През 1958 година. Бях на 23 години. Майка ми вдигаше скандали, защото жена идва у дома. Добре, че баща ми казваше: „Недей така. Момчето не може да излезе”.
– Посвети ли и стих?
– Да. Моля те, прочети ми го. (Надето ни идва на помощ, намира стихотворението „Видение на свещи”, На Е. и го чете на глас.)
Бях млад... И тя... А токът спря. Във пещ
от щастие горяхме. С ореоли
върху стените в полумрак зловещ...
Гореше тялото ú като свещ,
свещта бе като тялото ú гола.
И вкопчени във бездиханна страст,
почти със святост, с нежност, без превземки
се любехме. А стаята край нас
бе пълна с двете бенки – тя и аз.
Тя имаше на тялото си бенка.
Като маслина. На самата гръд.
И във онези гладнички години –
за първи път докоснал женска плът -
маслини вкусих. И за първи път
се чувствах сит. Сит от една маслина...
Тръгнах си с подкосени крака. След години в едно интервю признах, че това е било най-тежкото ми интервю. И досега изтръпвам като си представя Дамян как ми каза: „Доведи ми палач, ще го посрещна...” Смъртта сама го прибра. Сигурно вече се е успокоил там, горе и ни се надсмива...