76415 | 1 февр. 2023 | 16:01

Човек трябва да е нито много богат, нито много беден. Защото и богатството, и беднотията раждат едно и също – уродството.

"Изповеди по пантофи" - тази рубрика на страниците на "Труд" години наред събираше откровенията на политици, интелектуалци, военни, бизнесмени.
В годините на целия преход пред касетофона ми се "изповядаха" над 500 прочути българи, споделяйки мъки, радости, надежди и разочарования.
Събрах в книга част от интервютата с писатели, артисти, певци и художници. Повечето от тях не спестиха критиките си от фасадната демокрация, от прикритата корупция и развихрилата се партизанщина.
Властта подминаваше виковете им, но им отмъщаваше - захвърляше ги в нищета или намираше "земни архангели", чиито мечове спираха пиесите им или ги клеймяха в пресата.
В тези години се роди ръката, която счупи с камък прозореца на Дамян Дамянов и го хвърли в изгарящите вопли за евтаназия. С клишета обрулиха Константип Павлов, унизиха Чапа, изоставен угасна Христо Фотев, в смрад склопи очи Александър Геров В бедност ни напуснаха Радой Ралин и Борис Димовски.
Сини управници обявиха Стефан Цанев за "враг на народа", а червената партия се отрече от Орлин Орлинов. На прицел бе тловото им. Мислите им. Страстта, с която защитаваха принципите си.
"България е една духовно опустошена страна - ми каза още през 1998 година Борис Димовски - и бедата не идва от това, че хлабът е скъп, а от душевния недоимък. Недъзите са стари, а нови добродетели няма. Закопчахме се накриво".
Връщам се отново към тези изповеди днес, в 2023 година, защото на всички тях ние сме длъжници. А пък аз съм им признателна, че ме допуснаха до своя свят и ме направиха част от своя живот.
Ще публикувам в Епицентър.бг част от "Изповеди по пантофи", в които се опитах да покажа човешката страна на нашия преход.

И ще започна с Дамян ДАМЯНОВ -  на 18 януари той щеше да навърши 88 години.

На любов и на живот, човек не се насища!
30 август 1997 година

Минали са три години от последната ни среща. Влизам в същия дом, в същия хол. Дамян обаче не е същият.. Докато той протяга ръце към смъртта, медицината прави чудеса, за да го върне към живота. Когато го изписали преди три години от болницата (тогава бе първото ми интервю с него), лекарите бяха казали: „Този човек не е създаден от естествена материя”.
Проблемът сега е, че Дамян отказва да пие лекарствата си. Като че ли иска час по-скоро да я посрещне. Смъртта. Душата му мълчи. Вдъхновението идва от тъгата. Половината му музи вече са бабички. Казва, че трите имена на щастието са път, любов и труд и винаги си е мислел, че ще умре на път, пукнал гума или сърце. Но кола вече няма. А Любовта? „Много съм страдал от несподелена любов. Тези страдания са островчета на щастието”, казва поетът и намира сили да се усмихне. Неотлъчно до него е Надето. Дамян довършва семейния си роман „Искам някой да ме обича”. И вече си говорим на ”ти”. Пак за жени и за любов.

– Не ти ли стигна любовта на този свят?

– Надето: Който обича себе си, смята, че цял свят го обича. Който не се обича такъв, какъвто е, смята, че никой не го обича.

– Дамян: На любов и на живот човек не се насища.

– Сигурно и на жени?

– И на жени. Жената е по-нежната и по-духовната половина на човека. Но не бива да се идеализира. Любовта на жената може да облагороди мъжа, но може и да го озлоби, дори да го убие.

– Защо пушиш толкова много?

– За да умра.

– Нали знаеш, че Господ не те иска?

– И аз не го искам. (Смее се.)

– Тогава защо му се "натискаш"?

– Бързам да отида при майка си и при баща си. Отдавна не сме се виждали.

– Но на земята е много по-интересно.

– Не се знае. Моята молба е да промениш за мен рубриката си: „Метеор по ортопедически обувки”. Аз не мога да нося пантофи.

– Защо „метеор”?

– Защото вече угасвам.

– Но и с последното си стихотворение казваш: „Добро утро”.

– Преструвам се.

– Надето: Казва го, но като „стрък трева”.

– Искаш да ни измамиш, така ли?

– Взаимно се мамим.

– Все ми се струва, че не си искрен, когато твърдиш, че мислиш за смъртта.

– Дамян: Тя мисли за мен.

– Надето: Дамян прави всичко възможно, за да пукне, а аз се чудя как да го задържа към живота. Понякога той ме пита: „За какво съм ти? За знаме ли!” Аз му отговарям: „То пък едно знаме”. Мисля, че Дамян го е страх от смъртта. Но както го е страх от смъртта, така го е страх и от живота. И като го е страх от живота, си мисли, че много му се умира.

– Дамян: Жена ми много често си позволява да мисли от мое име, нещо, което аз не правя.

– Не измъчваш ли много Надето?

– Надето: Търкулнало се гърнето и си намерило похлупака. Той не ме измъчва. Той се самоизмъчва. Дамян си е мазохист, като всеки човек.

– Дамян: Попитах леля Ванга защо с нея сме наказани? Тя ми отговори, че Бог ни е наказал, защото ни обича. Казах : „Искам по-малко да ме обича”.

– Защо ябълката и змията са от женски род?

– (Мълчание) Не съм готов да отговоря на такъв труден въпрос. В такъв случай учителят казва: „Седни си, двойка!” (Смее се).

– Какво ти горчи сега?

– Кафето. (Смее се.) Горчи ми от любовта на Надето. Писна ми от шекер.

(В интервю „по пантофи” преди три години Дамян Дамянов беше казал: „Пред жената приятелка за предпочитане е жената изкусителка. Тя ражда тръпката. Любовта и сексът правят човека жив. Не напразно народът казва: „Спре ли му мъзгата на един човек, пиши го умрял”. Импотентен не може да твори.)

– Има ли жена, на която сега искаш да посветиш стих?

– Не. Имах голяма любов. Но сега мисля за нея като за някоя друга. Повече се обича душа, а не тяло.

– Има ли душа, достойна за любов?

– Има. Жена ми. Без нея съм загубен.

– Как усещаш света навън?

– Благодаря на Бога, че не го виждам. Скроил съм му шапката на света.

(Дамян преди три години: „Много се усмихвах в минало време. Весел човек бях, майтапчия, любовчия. Бях голям женкар. Ако бях 20 години по-млад, щях да ви свалям или поне един акростих щях да ви посветя. Много мои приятели са ми признавали, че с мои стихове са сваляли мадами”.)

– Успокои ли след онези дни, в които хвърляха камъни по прозорците ти? (Синята истерия не го подмина. Някакви лумпени бяха хвърляли камъни по прозорците му, защото Дамян бил червен. Какво ли чудовище е било това същество, чиято ръка е посегнала на Дамян!)

– Дамян: Камъните си свършиха работата.

– Надето: Към Дамян вече няма политическа омраза. Но благодарение на тези камъни Дамян написа една от най-добрите си книги: „Още съм жив”.

– Дамян: Аз съм сигурен, че този камък, който влезе в прозореца ми, не е син. Камъкът е някой лумпен, който е толкова нисък, че като се скрие в калабалъка, се прави на народ.

– Ако хванеш златната рибка, какво желание ще поискаш да ти изпълни?

– Ще я пусна да си живее, без да искам нищо.

– Защо?

– И тя душа носи.

– Какво не ти достигна в живота, освен здравето?

– Дарба.

– Къде повече от тази, която имаш!

– Дамян: Има и повече. Чехов и Горки отиват на гости на Толстой. Излизат и разхождайки се в градината, Горки казва на Чехов: „Лев Николаевич май ни обича нас двамата”. А Чехов му отвръща: „Лев Николаевич ни обича, но Шекспир ни мрази”. Това е за оправдание, защото ме е мързяло и не ми е стигнало пипето да си допиша книгите...

– Надето: Дамян просто божествено забравя какво е написал.

– Дамян: Аз съм фукльо, който се прави на скромен, защото обича да го хвалят...

На тръгване моля Дамян да подари на „Труд” последното си стихотворение.

Мръкване

Защо тъй рано мръкна се навън?
А пък е август, няма седем още.
Налегна ме един внезапен сън
и сякаш в миг се сбраха всички нощи.
Пред погледа ми – черна пелена.
Сърцето глъхне – спиращ стар часовник.
И няма го, и няма го деня.
Тъма като пелин, като отрова.
Ах, може би... Не искам за това
да мисля... С тънкото си кутре,
каквото и да стане с мен, едва, едва
пръстта ще бодна като стрък трева
и утре ще ви кажа „Добро утро”.
                                                    26.8.1997 г.

След една година...

Доведете ми палач!
21 ноември 1998 г.

„Ела, искам да се видим.”
На телефона е Дамян Дамянов и за първи път той ми се обажда с желание за среща. Винаги аз съм го търсила я за интервю (два пъти и „по пантофи” съм го събувала), я за мнение по обществен проблем, или пък за някоя нова негова книга. Този път той има нужда от мен. Отивам. Последната ни среща беше преди повече от година. Спом­ням си, че говорихме за смъртта, коя­то той хем иска, хем се страхува от пипалата ú. „Угасвам като метеор”, призна то­гава майсторът на перото...

Намирам поета на същото бюро, пред същия пълен пепелник и пред същата стара пишеща машина. В малка кутийка забелязвам десет зарчета. Посреща ме уж с усмивка, дори намира начин да ми целуне ръка, а на мен сърцето ми е свито. Защо ме вика? Донасят ни кафе. Той го пие без захар. Сам си пали цигара... Вълнението му напира.

– Защо ме извика?

– Защото искам да извикам на много хора: „Така повече не може да се живее!”

– Какво те мъчи?

– Мъчат ме годините, болестите и не на последно място недоимъкът. Чехов казва: „Всичко у човека трябва да е красиво”. Аз казвам: „Всичко у човека трябва да бъде нормално – нито много красиво, нито много грозно. Толкова, колкото да се живее пълноценно, усмихнато, със закачка и усмивка”. Човек трябва да е нито много богат, нито много беден. Защото и богатството, и беднотията раждат едно и също – уродството.

– Надето ми се оплака, че продължаваш да говориш за смъртта. Така ли е?

– Така е. Смъртта е единственото сигурно нещо. Друго я се случи, я не, но смъртта е сигурна. И моят девиз е: „Живее ми се, но не така”. И ще избягам...

– Къде?

– Където бягат всички. Където са майка ми и баща ми. Разбери, аз пиша с един пръст на машината, пиша мъчно физически и мисловно. Не мога да взема помощник по две причини. Първата е, че нямам пари. Днес една страница за машинопис върви 500 лева, а аз не мога да взема 500 лева, за да я измисля. Второ – говоря мъчно. И в чуждо присъствие не мога да творя. Творчеството е богослужение. То се прави, когато си сам. Човек вика своя Бог и говори с него. Дали ще плаче, или ще псува, то си е негова работа. Няма нужда от свидетел. Затова не мога да пиша със секретар. Не се получава.

– А защо си мислил за евтаназия? (Надето ми беше казала за тази негова безумна идея.)

– Евтаназията трябва да се въведе. Така е много по-честно, отколкото да ме убиват жив. Животът ме мъчи!

– Това е кощунство, извинявай! Нямаш ли страх от Господ?

– Ние говорим на различни езици. Аз съм безбожник. Виж какво направи Господ от мен! Как да го обичам? Този Бог не е отишъл да го разпънат на кръст, а пратил сина си. Как да го уважавам? Може да има Господ, но той не е милостив.

– Как си представяш твоя палач? Който и да посегне на теб, няма да види мир цял живот.

– Аз ще го избавя от отговорност. Ще декларирам, че е по моя воля.

– И той ще стане убиец.

– А как може един човек да убие друг за 50 лева?

– Това са престъпници.

– Значи и евтаназията ще я извърши престъпник. Не ти е ясно, виждам. Това противоречи на нормалната човешка логика, знам. Но в момента живея един абсурден живот. И това не е носталгия по социализма, а по един хуманен и нормален живот.

– Имал ли си го?

– Да.

– Кога?

– Преди много години – когато бях млад, когато бях паралия, сексуално силен и пишех всеки ден. Стигал съм до 11 страници на машина, сутрин от 9 вечер до 9 часа. Няма делник, няма празник. Но сега не е време за писане. Днес е време на молците, а не на творците.

– Е, преходно време е. Поне творците знаят, че трябва да се издържи.

– Целият ми живот мина в преход. Все ме лъжеха. Социализъм, демокрация... Извинявай, уважавам този, който е дал отровата и пищова на Яворов. (Разбирам, че водим разговор, за който не съм подготвена. Разбирам, че Дамян иска да извика, да изкрещи дори това, което е в душата му. И аз трябва да му помогна. С безумните си въпроси, които никога на никого не съм задавала.)

– Да не би да си мислиш за твоя палач?

– Да. Мисля много за него. Представям си как ще го посрещна. Ще го почерпя. И той е човек. Валерия, имам много грехове, но имам един голям грях към майка си. Тя беше много болна. Все ме викаше при нея, все се въртях около нея. И ми писна. Един ден тя ми каза: „Дай ми ножа!” И аз го дадох. Тя ми го хвърли и се разплака. Това, че дадох ножа, не ми дава мира. Тя искаше с него да си разреже вените... (Кой би могъл да заподозре Дамян в отцеубийство? И защо избра точно мен, за да ми сподели това?)

– Ако някой на теб ти даде нож, какво ще правиш?

– Няма да ми свърши работа. Опитвал съм. Само ще изцапам мебелите.

– Какво те интересуват мебелите, щом теб няма да те има?

– Ще им отворя работа вкъщи. (В това време влиза жена му Надето, която бързо се включва в разговора и с присъщата женска интуиция казва: „Дамяне, искаш да свършиш със себе си, защото не се харесваш вече. Искаш да си Херкулес, да си Аполон”) Така е. Моят живот е мит.

– Но ти си Аполон в душите на хората. От какво се срамуваш?

– Не съм клеветил никого, не съм убивал никого, не съм крал, но съм лъгал. Много съм лъгал. И най-много съм лъгал себе си. Бях и много сексуален. А това е срам и грях.

– Кой го е обявил за грях?

– Майка ми. Тя властваше над мен. При мен не можеше да дойде писмо, ако тя не го прочете. Бях толкова сексуален, че ходих на лекар, а той ми каза, че всичко е нормално.

– Защо искаш да разрушиш мита за себе си?

– Защото съм егоист.

– И защото си суетен. Не е ли поза това сега?

– Може да има малко игра и остроумие, но аз знам, че съм един среден писател. Нито много слаб, нито много добър.

– Кой е по-голям от теб?

– Валери Петров, Борис Христов, Недялко Йорданов – гордея се, че с него сме родени на една и съща дата, 18 януари, Петър Анастасов, Иван Динков. По-голяма от мен е и Блага Димитрова, която не ме обича.

– Но ти пък си най-четеният.

– Аз пиша просто. Пиша от душа. Това го мога. Те са по-големи майстори.

– А защо сега написа стихотворение на Сашка Васева?

– За пари. Унижение, нали? Извинявай.

– Все има нещо, което днес да ти харесва от живота, нали?

– Харесва ми, че мога да казвам всичко.

– А досега кой ти е пречел да говориш?

– Страхът.

– От какво?

– Страх не за себе си, а за децата си. И сега имам страх да говоря за много неща, за да не им се пише в досиетата. Както навремето в моето досие пишеше, че съм от дребнобуржоазно семейство, че баща ми е спял с пижама и е ходил с бомбе, а в къщи сме имали слугиня.

– Чел ли си си досието?

– Не. Но искам да го видя.

– Какво искаш да видиш там?

– Приятелски почерци. Искам ми го донесат тук, ще го прочета пред тях и ще им го върна.

– А като познаеш приятелските почерци – какво?

– Поне ще се доубедя в подозренията си.

– Кой може да те мрази?

– Много хора. Обаждаха ми се по телефона и ме кълняха: „Ти още ли си жив? Да ти изсъхнат ръцете”. Това съм го чувал с ушите си.

– Какво им отговаряш?

– Мерси, да си жив и здрав! Ето, там на шкафа е камъкът, който влезе в прозореца ми.

– Но там на шкафа виждам и много награди – за любовна лирика, за поезия, дори и „Златния Орфей”. Мисли за тях, а не за камъка.

– Когато Емилиян Станев бил в Правителствена болница, в един от последните си дни, видял от прозореца двама млади, момче и момиче, които се люлеели на люлка. Тогава казал: „Бих дал цялата си слава, за да бъда на мястото на това момче”.

– А ти за какво би дал наградите си?

– Да напиша книгите си – да завърша романа си и да напиша биографията си. Романа ще го напиша, но биографията – не. За разлика от жена си, аз не мога да бъда напълно откровен. Навремето Никола Фурнаджиев ми вмени това чувство – прикритост. Той беше мой приятел, приятел на семейството, познаваше се с майка ми. И когато стана спорът дали да се издаде романът за Яворов, Михаил Кремен дойде с молба да се подпиша за излизане на романа. Аз се подписах. И ядох калай от Фурнаджиев. Той ми каза: „Откъде накъде слугинята ми, която не е прочела нито един стих от Яворов, ще чете колко любовници е имал и с колко циганки е спал”. И е бил прав. (Дамян пали цигара от цигара)

– На какво играеш с тези зарчета?

– Десет са. Наричам си нещо и ги хвърлям. Ако излязат 10 шестици – значи ще се сбъдне. Ако обаче хвърля 10 единици – смърт! Досега не съм хвърлял нито шестици, нито единици. Все двойки се въртят....

– Кога за първи път докосна жена?

– През 1958 година. Бях на 23 години. Майка ми вдигаше скандали, защото жена идва у дома. Добре, че баща ми казваше: „Недей така. Момчето не може да излезе”.

– Посвети ли и стих?

– Да. Моля те, прочети ми го. (Надето ни идва на помощ, намира стихотворението „Видение на свещи”, На Е. и го чете на глас.)

Бях млад... И тя... А токът спря. Във пещ
от щастие горяхме. С ореоли
върху стените в полумрак зловещ...
Гореше тялото ú като свещ,
свещта бе като тялото ú гола.
И вкопчени във бездиханна страст,
почти със святост, с нежност, без превземки
се любехме. А стаята край нас
бе пълна с двете бенки – тя и аз.
Тя имаше на тялото си бенка.
Като маслина. На самата гръд.
И във онези гладнички години –
за първи път докоснал женска плът -
маслини вкусих. И за първи път
се чувствах сит. Сит от една маслина...


Тръгнах си с подкосени крака. След години в  едно интервю признах, че това е било най-тежкото ми интервю. И досега изтръпвам като си представя Дамян как ми каза: „Доведи ми палач, ще го посрещна...” Смъртта сама го прибра. Сигурно вече се е успокоил там, горе и ни се надсмива...

Последвайте Епицентър.БГ вече и в Телеграм и Туитър!